Решение № 3367 от 30.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3367 гр. Пловдив, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330107591 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление в гр. **, бул. **** против Ц. И. М., ЕГН **********, с адрес: **, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между ответника и „Креди Йес“ ООД бил сключен Договор за паричен заем № ** от ** г., по силата на който на ответника била предоставена сумата от 400 лева. Заемът следвало да бъде върнат на 7 броя вноски, всяка от които в размер на по 107 лв. Първата падежна дата била на 08.05.2022 г., а последната вноска била на 08.11.2022 г. Общо дължимата по договора сума била в размер на 455.02 лв. Твърди се, че длъжникът не е извършил плащания по договора.

Между ищеца и „Креди Йес“ ООД на ** г. бил сключен договор за цесия, по силата на който вземането било закупено от ищеца. Предходният кредитор упълномощил ищеца да съобщи цесията на ответника, като това станало, чрез съобщение с обратна разписка.

Дължимата от ответника сума по договора била в общ размер от 789 лв., от която 400 лв. – главница, 55,02 лв. – договорна лихва и 333,98 лв. – неустойка.

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от общо 789 лв., дължима по Договор за паричен заем № ** от ** г., формирана както следва: 400 лв. – главница, 55,02 лв. – договорна лихва и 333,98 лв. – неустойка, ведно със законната лихва от датата на предявяване на заявлението в съда до изплащане на вземането.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, особеният представител на ответника е подал отговор на исковата молба.

Оспорва активната процесуална легитимация на процесуалния представител на ищеца за завеждане на настоящото дело, тъй като ответникът не е уведомен за цесията.

1

Доколкото е особен представител, Уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не може да породи предвидените в закона материалноправни последици за длъжника, съответно и към момента същият не е редовно Уведомен за цесията.

Оспорва действителността на сключения договор за заем № ** от ** г. между „Креди йес“ ООД и ответника, поради което сумата не следва да се дължи и на цесионера.

Видно от съдържанието на договора, същият не съответства на императивно изискваното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), като не е посечен методът при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин.

Същото е особено осъществен порок и води до невъзможност да се установи посочения в договора Годишен процент на разходите действително ли отговоря на вписаното и на изисквания за максимална стойност по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Оспорва размера на предявения иск, като счита, че уговорената неустойка по чл. 8 от договора за заем е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и подвеждане. Отделно от това, наличието на неустойка, само по себе си води до скрито оскъпяване на кредита над установения максимум на годишен процент на разходите по чл. 19, ал. 4 от закона за потребителския кредит.

Задължението за заплащане на неустойка при последващо неосигуряване на обезпечение на заема, чрез поемане на задължение на двама гаранти и на първо място заблуждаващ, относно размера на действително дължимите суми.

На следващо място самата клауза въвежда бъдещо несигурно условие за заемателя, което води до почти двойно оскъпяване на взетия заем. Задължението за неустойка явно противоречи на добрите нрави и на изискванията за яснота относно поетото задължение към търговеца.

Оспорва предявения иск, като счита, че задължението за плащане на първата претендирана вноска е погасено по давност на основание чл. 11, б. „в“ от ЗЗД.

Оспорва обстоятелството, че вземането към ответника е прехвърлено с цитирания договор за цесия от ** г. и на това основание качеството на кредитор на ищеца, като твърди, че същото не може да се удостовери по безспорен начин от представените доказателства.

Оспорва предявения размер на вземането. От приложените доказателства не се установява дали заемът е погасяван и с какви вноски, тъй като няма контакт с представляваното лице.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Преди постановяване на решението, ищецът е променил наименование на фирмата си, което ще се отрази като актуално в диспозитива на настоящия съдебен акт.

Установява се от приетите по делото писмени доказателства, че между ответника и „Креди Йек“ ООД е сключен на **г. Договор за паричен заем № **, по силата на който на Ц.

М. е отпусната в заем сумата от 400 лева, за срок от 7 месеца, при месечен лихвен процент от 3,330 и ГПР 47,844% и общо дължима по договора сума- 455,02 лева, платима на 7 месечни вноски в размер по 65 лева. Предвидена е в разпоредбата на чл. 8 от договора неустойка при непредоставяне на обезпечение от заемателя в размер на 293,98 лева, платима разсрочено, ведно с всяка месечна погасителна вноска.

Вземанията по този договор са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, за което е 2 получено от ответника преди процеса уведомление /видно от приложената на л. 14 от делото обратна разписка/.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с искове като процесните, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно, още повече, че такива възражения се въвеждат и от назначения от съда особен представител на ответника в подадения отговор по реда на чл. 131 от ГПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В представения договор никъде не е посочен размер на дължима възнаградителна лихва, нито е упоменат приложимият годишен лихвен процент. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.

Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, т.к. в него не е 3 посочен приложимият от кредитора лихвен процент.

Налице са и други нарушения.

Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва /вкл. в ОУ/ обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 47,884 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в договора ГПР и общата сума на плащанията от 455,02 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка да се плаща разсрочено във времето /предвидена изначално в погасителния план/, заедно с пог. вноски.

Въведеното изискване за предоставяне на две кумулативни обезпечения - гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ, както и с - ипотека върху НИ, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ - поръчител, т.к. същият следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно ипотека, особен залог, а и банковата гаранция - която трябва да е в размер на два пъти общата сума за плащане /гл. и лихва/ и за период 6 месеца след падежа на последната вноска,, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва, че тя води единствено до 4 скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение.