Решение № 2 от 11.01.2022, Апелативен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Бургас, 11.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Албена Янч. Зъбова Кочовска

Калина Ст. П. при участието на секретаря МАРИНА Д. ДИМОВА като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно гражданско дело № 20212000500315 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на С. А. С., гражданин на Р. Ф., със съдебен адрес в страната: гр.С., ул.„Л.“, комплекс „Т.“, ап.*-М. Е. Б., с пълномощник адв.М.Г. от БАК, против решение №388 от 24.11.2020г. по гр.д.

№ 1571/2019г. на Бургаския окръжен, с което е прието за установено по отношение на „Р. Е. К.“ ООД, гр.С., че ответникът „М.“ ООД, гр.С. не е титуляр на учреденото му с нотариален акт №70 от 17.07.2014г. на нотариус №600 право на строеж на изброените в решението 93 самостоятелни обекти в сгради, предвидени за изграждане в поземлен имот с идентификатор * – урбанизирана територия, на площ от 6 296 кв.м., находящ се в гр.С., м.„Ю.“, поради погасяването му по давност, като ответникът е осъден да заплати съдебни разноски в размер на 28 379,77 лв. Решението е постановено при участието на „М.“ ЕООД, гр.С. и С.А. С., встъпили като трети лица-помагачи на ответника, въззивникът – купувач по предварителен договор от 12.08.2014г., сключен с „М.“ ООД за покупка на самостоятелен обект, апартамент №4-6 в сграда „Б“ от секция 4, с площ от 53,25 кв.м., в едно със 1 съответните общи части от сградата и правото на строеж в горепосочения поземлен имот.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, поради незаконосъобразност. Заявено е, че не ответното дружество, а ищецът и неговите праводатели имат вина за нереализирането на проекта, тъй като не била предоставена цялостната документация за започване на строителството /проект за части: конструкция, ВиК, ОВ, ел.захранване и др./, както и не са дадени необходимите пълномощия на ответника за реализиране на учреденото му право на строеж. Налице е позоваване на забава по чл. 95 ЗЗД, предвид недаденото съдействие от страна на кредитора, което освобождава длъжника от последици /чл.96 ЗЗД/.Наведен е довод за умишлено бездействие на изпълнителя, предвид обстоятелството, че лицето В. Г. представлява, както ищеца-възложител и неговите праводатели, така и изпълнителя-ответник, което бездействие цели да се черпят права от собствено неправомерно поведение. На последно място е посочено, че като ответник по делото–задължителен другар, е следвало да бъде конституиран „С.“ ООД. Претендира се отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен изцяло.

В срока по чл.263 ГПК е подаден отговор от „М.“ ЕООД, с който се изразява недоволство от първоинстанционното решение като неправилно и е заявено искане за неговата отмяна изцяло. Изложени са съображения в смисъла на оплакванията във въззивната жалба.

Становище е постъпило от „М.“ ООД, чрез особените представители, в което е заявено присъединяване към въззивната жалба.

Въззиваемият ищец „Р. Е. К.“ ООД, в отговор на жалбата, подаден от пълномощниците адв.И.-Г. и адв.К., оспорва същата като неоснователна.

Твърди, че предварителният договор, на който се позовава въззивникът Софронов, е създаден за целите на настоящото производство, предвид размера на дължимата резервационна такса от само 500 евро и уговорената неустойка от 20 000 лв., несъразмерна с евентуалните вреди, както и изминалите от договора 6 години, без предприети от купувача действия да реализира правата си за разваляне на сделката. Въззиваемият ищец счита, че въззивникът няма правен интерес да участва в настоящото производство, изходът от което няма да го ползва. Като неоснователни са посочени твърденията във въззивната жалба за виновно поведение на ответното 2 дружество за нереализирането на процесния проект, както и за задължително участие в процеса на „С.“ ООД, в каквато насока са възраженията на И. М. пред първата инстанция, разгледани и отхвърлени от решаващия съд. Развити са подробни съображения за наличие основанията на чл.67 ЗС за изтекла погасителна давност на процесната суперфиция и липса на недобросъвестно поведение на ищеца, изразяващо се в несъдействие и създаване на пречки на суперфициаря за реализиране на строителството. Твърди се извършвана от ответника, в нарушение на договора за суперфиция, търговска дейност чрез поставени в имота преместваеми обекти /павилиони, волейболно игрище,кафе, кабинка за охрана/, за което липсва съгласие на собственика.

Направено е искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Постъпил е и въззивен отговор от В. Г. и О. С., представляващи дружеството-ищец, с изложени допълнителни съображения по оспорване на въззивната жалба. Налице е позоваване на разпоредбата на чл.219, ал.2 ГПК за недопустимост на привличането на третото лице С., след като то няма постоянен адрес в Република България и живее в чужбина. Заявено е бездействие на ответното дружество за извършване на строителството, при наличие на всички необходими строителни книжа. По довода на въззивника за задължително участие в процеса на „С.“ ООД е посочено, че въззивникът не е легитимиран да определя кръга на страните по делото.

Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирана страна против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост. С. С. в качеството си на трето лице–помагач на ответника има право да извършва всички съдопроизводствени действия /освен разпореждане с предмета на спора–чл.221, ал.1 ГПК/, включително подаване на въззивна жалба.

Неоснователно е възражението на въззиваемия ищец за липса на правен интерес на въззивника да встъпи като трето лице-помагач на страната на ответника. Такъв интерес според чл.218 ГПК е налице, когато третото лице е заинтересовано решението по делото да бъде постановено в полза на подпомаганата страна, т.е. негативно за подпомаганата страна решение може да окаже неблагоприятно въздействие върху правното положение на третото лице. В разглеждания случай е изпълнено условието на чл.218 ГПК за въззивника, обосноваващ правния си интерес с предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.08.2014г., с който „М.“ ООД, като продавач, се е задължило да продаде на С. С., като купувач, апартамент №4-6 3 от жилищна сграда „Б“ от секция 4, представляващ бъдещ обект в сграда, предмет на процесната суперфиция. Изпълнението на въпросния договор би било осуетено, ако по настоящия спор бъде постановено решение във вреда на подпомагания ответник „М.“ ООД, което сочи на правен интерес на С. от участие по делото чрез встъпване като трето лице–помагач на ответника.

Без основание е позоваването на чл.219, ал.2 ГПК, съгласно който привличане на трето лице не се допуска, ако третото лице няма постоянен адрес в Република България или живее в чужбина. Ограничението на посочената разпоредба се отнася за хипотезата на привличане на трето лице и е неприложима в разглеждания случай, касаещ встъпване на трето лице.

След съвкупната преценка на становищата и доводите на страните, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:

С обжалваното решение Бургаският окръжен съд е приел за установено по иска на „Р. Е. К.“ ООД, гр.С., че ответникът „М.“ ООД, гр.С. не е титуляр на учреденото му с нотариален акт №70 от 17.07.2014г. на нотариус №600 право на строеж за изброените там самостоятелни обекти в сгради, предвидени за изграждане в поземлен имот с идентификатор ***– урбанизирана територия, с площ от 6 296 кв.м,. в гр.С., м.„Ю.“, поради погасяването му по давност, като е осъдил ответника да заплати на ищеца съдебни разноски в размер на 28 379,77 лв. Решението е постановено при участието на трети лица- помагачи на ответника–„М.“ ЕООД, гр.С.и С. А. С., руски гражданин, със съдебен адрес в гр.С.. За да постанови този резултат, съдът е приел, че учреденото право на строеж в полза на ответника е погасено с изтичането на 5-годишния давностен срок по чл.67 ЗС, започнал да тече на 17.07.2014г., като суперфициарят не е търсил съдействие от учредителя на суперфицията, което да му е било отказано, а причината за нереализирането на строежа е липсата на финансиране.

Така постановеното решение, преценено служебно съобразно изискванията на чл.269 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и допустимо. Съдебният акт е произнесен от законен състав на компетентния съд по надлежно предявен и допустим иск и при редовно развило се исково производство.

Неоснователен е доводът във въззивната жалба за необходимост от конституиране по предявения иск на задължителен необходим другар в 4 лицето на „С.“ ООД, гр.К., учредител на процесната суперфиция, при запазени обекти за себе си в предвижданите за изграждане сгради, отчуждил в последствие земята, придобита по-късно от ищеца от пореден собственик. В разглежданата хипотеза не са налице основанията на чл.216, ал.2 ГПК, сочещи на необходимо другарство в процеса, тъй като спорното правоотношение, въведено като предмет на иска по чл.67 ЗС, както по своето естество, така и по разпореждане на закона, не трябва да бъде еднакво спрямо учредителя-бивш собственик на терена и суперфициаря по договора за суперфиция от 17.07.2014г. Ако предявеният иск бъде уважен, погасяването по давност на процесната суперфиция за съответната част от обекти в бъдеща застройка ще бъде признато в полза на ищеца, настоящ собственик на земята, което по никакъв начин не би засегнало отношенията между него и бившия собственик, досежно правото на строеж върху останалите обекти в сградата, за които „С.“ ООД не е учредил суперфиция на трето лице в процесния поземлен имот. Правното положение на „М.“ ООД и „С.“ ООД спрямо спорното материално право, предмет на делото, не е едно и също, поради което и процесуалното положение на двата субекта не е идентично и решението по предявения спор по чл.67 ЗС не трябва да бъде еднакво спрямо всеки един от тях. В този смисъл, първоинстанционният съд правилно не е конституирал „С.“ ООД като задължителен необходим другар на ответника и постановеното в негово отсъствие решение е допустимо.

По правилността на решението:

Съгласно разпоредбата на чл.67 ЗС, правото да се построи сграда върху чужда земя (чл.63, ал.1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.

От фактическа страна няма спор, че в полза на „С.“ ООД, за собствения на дружеството поземлен имот *** в гр.С., са били издадени разрешения за строеж № 168 и 169 от 21.12.2007г. на Община Н., съответно за жил.сграда „А“ и жил. сграда „Б“, съгласно одобрени/съгласувани проекти на 07.12.2007г., с последвало одобрено изменение от 16.06.2010г. и презаверяване от 27.08.2012г. На 27.11.2008г. е издаден протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа за жил. сграда „А“, с възложител „С.“ ООД и строителен надзор– „П.“ ООД.

С нотариален акт №70 от 17.07.2014г. „С.“ ООД, с управител В. А. Г., е 5 учредило в полза на „М.“ ООД, с управител Е. М. М., право на строеж върху горния имот срещу задължението на суперфициаря да проектира и построи в имота, съгласно издадените разрешения за строеж и одобрени архитектурни проекти, масивна жилищна сграда за сезонно ползване „А“ със секции 1,2 и 3, с магазин за хранителни стоки, възстановителен център, фитнес зала, интернет клуб/склад за амбалаж и офис, състояща се от три секции, от сутерен, три жилищни, тавански етаж и подпокривно пространство с РЗП 5 584,51 кв.м. и жилищна сграда за сезонно ползване „Б“ със секции 4,5 и 6 и заведение за обществено хранене–бистро, състояща се от сградата и трите секции от три жилищни етажа и подпокривно пространство, а ЗОХ –бистро от един етаж с РЗП на сградата и бистрото общо 3 245,61 кв.м., които сгради да бъдат построени изцяло със средства, труд, материали и механизация, осигурени от „М.“ ООД, като по силата на така учреденото право на строеж всяка от страните по договора, след построяването на сградите става собственик на изброените в нотариалния акт самостоятелни обекти, съответно в т.2 /от т.2.2 до т.2.17/ са посочени обектите, които ще придобие в собственост „С.“ ООД, а в т.3 /от т.3.1 до т.3.93/ – в собственост на „М." ООД.