Решение № 213 от 14.02.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 213 гр. Пловдив, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20235300502851 по описа за 2023 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр. с чл.439, ал.1 ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от Н. П. С. чрез адв. Т.

К., против решение № 3643 от 09.08.2023 г., постановено по гр.дело № 16363/2022 г. на ПдРС, ХХІІІ гр. състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Н. П. С. против „*********“ ЕАД установителен иск с правна квалификация чл. 439 от ГПК - за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер на 8896,69 лева, от които 4329,49 лева - главница, ведно със законната лихва от 3660,55 лева за периода от 14.07.2010 г. до 31.10.2022 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 23.08.2010 г. от Районен съд - Пловдив по частно гражданско дело № 10959/2010 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1906/2022 г. по описа на ЧСИ *******, с район на действие – Окръжен съд – Пловдив.

Излагат се доводи за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност. Сочи се, че липсват мотиви по отношение давността за законната лихва. Не е разгледан и доводът за изтекла давност за главницата.

Не е отчетено, че с решение по в.гр.дело №1906/2022 г. на ПдОС изпълнителното дело е върнато на ЧСИ с указния за прекратяване поради настъпила перемпция. Оспорва се и изводът, че от 16.11.2010 г. до 26.06.2015 г. давност не тече. Иска се отмяна на решението, като на страната се присъдят 1 и разноски, а на пълномощникът - адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.

Постъпил е писмен отговор, с който се посочва, че въззивната жалба е допустима, но неоснователна, като се излагат подробни съображения за правилността на първоинстанционното решение и се иска неговото потвърждаване. Страната се позовава на съдебна практика. Претендират се и 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела.

С предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасяващи, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание. Предявяването на установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора (бивш взискател) изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи.

В конкретния случай жалбоподателят може да оспорва единствено сумите, които са посочени в изпълнителния лист. Същият е издаден за сумата от 4329.49 лв. главница; сумата от 506.95 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 09.01.2009 г. до датата на подаване на заявлението – 14.07.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.07.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и съдебните и деловодни разноски, 2 представляващи заплатена държавна такса в размер на 96.73 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Именно изпълнението по отношение на тези суми може да се оспорва. С исковата молба обаче ищецът е поискал да се признае за установено в отношенията между страните, че не дължи на ответника сума в общ размер на 8896,69 лв., от които 4329,49 лв. главница, ведно със законната лихва от 3660,55 лв. за периода от 14.07.2010 г. до 31.10.2022 г., както и 906,65 лв. такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължими към 31.10.2022 г. по изпълнително дело №1906/2022 г. по описа на ЧСИ *********.

С атакуваното решение съдът е върнал исковата молба в частта, в която е предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 906.65 лв. – такси по ТТРЗЧСИ към 31.10.2022 г. по изпълнително дело №1906/2022 г. по описа на ЧСИ *******, като е прекратил производството по делото в тази му част. В мотивите е прието, че претенцията в тази част е недопустима, тъй като сумите не са посочени в изпълнителния лист, поради което не са включени в основното вземане, чиято дължимост се установява в производството по чл.439 ГПК.

Изложени са и допълнителни аргументи. Решението в тази част, имаща характер на определение, не е обжалвано и е влязло в сила.

Съдът обаче не е бил последователен в изводите си. След като е приел, че таксите не са включени в изпълнителния лист, не е съобразил, че в изпълнителния лист не е посочена лихва в размер на 3660.55 лв.

Производството в тази част е процесуално недопустимо, като съдебният акт в тази част е недопустим и решението следва да се обезсили, а производството по делото – да се прекрати. Съдебният акт в тази част е окончателен в съответствие с т.8 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

В останалата част съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание 3 чл.439, ал.1 ГПК, предявен от Н. П. С., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ********, чрез адв. К., против „**********, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 4329,49 лв. главница, ведно със законната лихва за периода от 14.07.2010 г. до 31.10.2022 г. по изпълнително дело №1906/2022 г. по описа на ЧСИ ***********.

Ищецът твърди, че е получил покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело №1906/2022 г. по описа на ЧСИ *****, с която бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение, изплащано от работодателя. Към поканата за изпълнение бил прикрепен и изпълнителен лист от 23.08.2010 г., издаден от Районен съд Пловдив по частно гражданско дело №10959/2010 г. Счита, че цитираните вземания, за които е издаден изпълнителен лист, са погасени по давност, доколкото са изтекли предвидените в ЗЗД давностни срокове. Твърди, че вземането по издадения изпълнителен лист било предмет на друго изпълнително дело, а именно №1579/2010 г. по описа на ЧСИ П., по което е постановен отказ на ЧСИ П. да прекрати производството по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, отменен с решение №1106/26.07.2022 г. на Окръжен съд – Пловдив. Цитираният в решението на Пловдивския окръжен съд изпълнителен лист от 23.08.2010 г. е същият, по който е образувано и новото изпълнително дело №1906/2022 г., по което ищецът твърди вземането да е погасено по давност.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „*********“ ЕАД, в който се поддържа становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск.

Оспорват се изцяло фактическите твърдения в исковата молба, като ответникът сочи обстоятелства, довели до спирането, респективно прекъсването на погасителната давност. Излага, че следва да се прави разлика между изтичането на перемпционния и давностния срок, като се позовава на Тълкувателно решение №2/2013 г. на ВКС от 26.06.2015 г. Моли предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност, депозира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

От състава на районния съд са изложени подробни, обосновани и съобразени със съдебната практика съображения, че искът е неоснователен, тъй като не е изтекла предвидената от закона давност, като се е аргументирал, позовавайки се и на извършените изпълнителни действия.

В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането, удостоверено в издаден срещу него изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК. Съдебната практика е категорична, че в този случай давността е петгодишна. Приема се, че в производството по издаване на заповед за изпълнение законодателят е 4 предвидил редица средства за защита на длъжника. В тази насока от състава на районния съд са изложени подробни съображения, които напълно се споделят от настоящия състав и не следва да се преповтарят. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува и длъжникът продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД.

При разглеждане на твърденията на ищеца (въззивник в настоящето производство), че вземането е погасено по давност, следва да се разгледа и дали това не е станало в рамките на образувания срещу него изпълнителен процес, като в този случай следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От приложеното изпълнително дело

№1597/2010 г.

(20108240401597) по описа на ЧСИ **********, с район на действие – района на Окръжен съд – Пловдив, се установява, че е образувано на 16.11.2010 г. с разпореждане на ЧСИ от същата дата въз основа на молба от „*********** ЕАД с приложен изпълнителен лист от 23.08.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение №6802/19.07.2010 г. по ч.гр.д. №10959/2010 г. по описа на РС Пловдив, т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. С молбата са възложени на ЧСИ всички действия по чл.18 от ЗЧСИ.