Акт от 08.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ гр.София,

……….…….… г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на първи април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.И.

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Йоана Генжова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа в.гр.дело N: 14 413 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258

– чл.273 от ГПК.

С решение № 349476/28.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 43 789/2017 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав П.Н.Т., ЕГН ********** е осъден да заплати на Министерство на правосъдието сумата 2 703,00 лева, представляваща заплатена финансова компенсация по решение № 12/2016 г. на Национален съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления на основание ЗФПФКПП на наследниците на пострадало от престъпление лице – Б.Т.И. /1 703,00 лева/ и Р.М.И. /1 000,00 лева/, съставляваща за Б.И. сумата 703,00 лева разходи за погребение и 1 000,00 лева – разходи за адвокатска защита по нохд № 1869/2014 г. по описа на

СГС, НО, 28 състав /с допусната очевидна фактическа грешка в абревиатурата на съда/ и за Р.И. – разходи за адвокатска защита по нохд №

1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав /с допусната очевидна фактическа грешка в абревиатурата на съда/, ведно със обезщетение за забава върху главницата от 1 703,00 лева в размер на 211,40 лева за периода от 13.04.2016 г. до 02.07.2017 г. и обезщетение за забава върху главницата от 1 000,00 лева в размер на 124,14 лева за периода от 13.04.2016 г. до 02.07.2017 г., както и сторените по делото разноски от 268,12 лева, от които: 168,12 лева за държавна такса и 100,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

Решението е постановено при участието на трети лица-помагачи на страната на П.Н.Т. – Б.Т.И. и Р.М.И..

Със същия акт са отхвърлени предявените от П.Н.Т., ЕГН ********** срещу Б.Т.И., ЕГН ********** и Р.М.И., ЕГН ********** обратни искове за осъждането им, в случай че главните искове бъдат уважени, да му заплатят съответно: Б.Т.И. – сумата 1 703,00 лева и Р.М.И.

– сумата 1 000,00 лева.

На основание чл.78, ал.3 ГПК П.Н.Т.,

ЕГН ********** е осъден да заплати на Б.Т.И., ЕГН ********** и Р.М.И., ЕГН ********** сума от по 300,00 лева – адвокатско възнаграждение за производството.

Така постановеното първоинстанционно решение е обжалвано в неговата цялост от П.Н.Т..

В жалбата се поддържа, че същото е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Наведени са доводи, че решението не отговаря на действителното фактическо положение, че действително жалбоподателят е осъден с влязла в сила присъда за описаното престъпление, но както е посочено в мотивите на обжалвания акт за претендираните суми в полза на лицата, на които е платена компенсация, са издадени изпълнителни листове на същото основание от наказателния съд, което по никакъв начин не е отчетено в обжалваното решение.

Сочи се, че съставът на СРС е следвало да отчете факта, че лицата, на които ищецът е заплатил компенсация, разполагат с изпълнителни листове за заплащане на тези суми, а от това следва, че те могат да образуват изпълнителни дела и да получат тези суми отново, като е изразено становище, че е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно да се създават предпоставки за двойно плащане на едно и също задължение и че подобна съдебна практика следва да бъде прекъсната още в зародиш, защото отваря вратите за един недопустим и необоснован съдебен произвол, както и че не следва да се толерира подобно поведение на лица, пък били и те жертви на престъпление. Релевират се твърдения, че с атакувания съдебен акт по същество жалбоподателят е натоварен да заплати разноски от едно и също деяние два пъти; че в случая не може да се говори за суброгация по чл.16 ЗПФКПП; че Министерство на правосъдието е следвало да откаже заплащането на посочените компенсации на основание чл.15, ал.1, т.4 от този закон и че пострадалите са действали недобросъвестно, като са претендирали обезщетение на едни и същи вреди по два начина, които не са кумулативни. Отразено е и че наведените от страна на жалбоподателя доводи и аргументи са изцяло игнорирани, не са взети изобщо под внимание от съда, като по този начин е допуснато едно съществено противоречие с процесуалните задължения на съда при постановяване на съдебния акт.

Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение изцяло и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявените от Министерство на правосъдието първоначални искове, а при условията на евентуалност – ако решението в тази част се потвърди, да се уважат и предявените от въззивника обратни искове.

Претендира присъждането на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – първоначалният ищец Министерство на правосъдието, гр.София. В проведеното открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител същият е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Заявил е искане първоинстанционното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба и от насрещната страна по нея – третите лица-помагачи – ответници по обратните искове: Б.Т.И. и Р.М.И..

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на

ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Неоснователни са инвокираните в жалбата оплаквания за недопустимост на решението на първоинстанционния съд.

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка относно правото на иск прави решението недопустимо. В конкретния казус не е налице нито една от тези хипотези.

Въззивният съд като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираното от Министерство на правосъдието вземане по чл.16 ЗПФКПП срещу ответника П.Н.Т. в приетия в решението размер от 2 703,00 лева и обезщетението за забава на стойност 335,54 лева и са отхвърлени обратните искове на П.Н.Т. срещу третите лица-помагачи Б.Т.И. и Р.М.И., съответно в размери от 1 703,00 лева и 1 000,00 лева, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

В чл.16 от Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления /ЗПФКПП/ е уредена суброгацията на държавата н правата на удовлетворе-ния пострадал от престъпление, като в съответствие с тази разпоредба министърът на правосъдието /МП/ незабавно след изплащане на финансовата компенсация предявява регресен иск срещу извършителя на престъплението или неговите наследници за възстановяване на изплатената парична сума. С оглед установената нормативна уредба, за да се породи правото на разглеждания регресен иск на МП следва да са налице следните предпоставки: влязъл в сила съдебен или прокурорски акт, посочен в чл.12, ал.2 ЗПФКПП, молба от пострадалия от престъплението за финансова компенсация, произнасяне с решение от специализиран орган – Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления /чл.24, ал.3 от същия закон/, както и доказателства, че на пострадалия е изплатена съответната сума за финансова компенсация от извършеното престъпление.

Възникването на правото на финансова компенсация на пострадали от престъпление от държавата е предмет на специално производство, регламентирано в ЗПФКПП, като компетентността относно наличието или липсата на такова право е изцяло в правомощията на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления. По изричната воля на законодателя, обективирана в чл.24, ал.5 в посочения нормативен акт, решението на Националния съвет не подлежи на съдебен контрол, предвид което както първоинстанционният съд, така и настоящата съдебна инстанция не могат да упражняват косвен съдебен контрол върху решението по чл.24 ЗПФКПП /в т.см. и решение № 164/21.01.2011 г. по гр.д.№ 937/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО/, предвид което всички наведени от жалбоподателя възражения във визираната насока са неотносими към предмета на спора.

С ангажираните в производството доказателства безспорно се установява, че с влязла в сила на 23.09.2015 г. осъдителна присъда, постановена по нохд № 1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав, П.Н.Т. е признат за виновен в това, че на 08.07.2012 г. около 20,00 ч. в с.Волуяк, ул.“****“ пред № ** чрез нанасяне на удари в областта на главата е причинил на Т.М.И. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота /контузия на мозъка – вътремозъчен кръвоизлив/, с която по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалия, настъпила на 27.08.2012 г. – престъпление по чл.124, ал.1 НК.

С решение № 12 от 14.03.2016 г. на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления на основание чл.3, ал.2 и 3, чл.12, т.1, чл.13, ал.1 и ал.2 и чл.14, т.1 и 3 от ЗПФКПП във връзка с молби с вх.№ 98-00-54/02.11.2015 г. и вх.№ 98-00-55/02.11.2015 г. е разрешено предоставянето на финансова компенсация в размер на 1 703,00 лева на Б.Т.И. за понесени разходи по съдебни и деловодни разноски и погребение на пострадалия, изчислена въз основа на представена фактура за погребение на стойност 703,00 лева и половината сума по договор за правна защита и съдействие на стойност 2 000,00 лева и в размер на 1 000,00 лева на Р.М.И. за понесени разходи по съдебни и деловодни разноски, представляваща половината сума по договор за правна защита и съдействие на стойност 2 000,00 лева.

С бюджетни платежни нареждания №

Е01005 и № Е01012 от 13.04.2016 г. опреде-лените обезщетения са преведени – на Б.Т.И. в размер на 1 703,00 ле-ва и на Р.М.И. в размер на 1 000,00 лева.

Горните обстоятелства в своята съвкупност обуславят наличието на елементите от фактическия състав на регресния иск по чл.16 ЗПФКПП в размер на сумата 2 703,00 лева, предвид което правилно тази претенция е била уважена от първоинстанционния съд.

По отношение на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение на забава на основание чл.86, ал.1 ЗЗД въззивната жалба е бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалвано решение, поради което в тази част въззивният съд дължи проверка само за евентуално допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми, каквито в дадения случай не са налице.

При приетата фактическа обстановка по делото не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, касаещи уважаването на предявените от него обратни искове срещу третите лица-помагачи. Безспорно е, че с влязлата в сила осъдителна присъда, постановена по нохд № 1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав, П.Н.Т. е осъден да заплати на частните обвинители Б.Т.И. и Р.М.И. направените от тях разходи за адвокатска защита по това дело в размери от по 1 000,00 лева, за което са издадени изпълнителни листове №№ 4 и 5 от 26.01.2016 г., но както в първоинстанционното производство, така и във възивното такова, П.Т. нито е твърдял, нито е ангажирал доказателства да е заплатил на третите лица-помагачи тези разходи, както и разходите за погребение на стойност 703,00 лева – доброволно или чрез принудително изпълнение, поради което Б.И. и Р.И. не са обезщетени за тези им вреди и не е налице разместване на имуществени блага между страните във връзка със същите. От представените доказателства е видно и че разходите за погребение, направени от Б.И., са били предмет единствено на производството по ЗПФКПП.