Решение № 145 от 05.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Емилия Донкова при участието на секретаря Даниела Ив. Танева като разгледа докладваното от Веселка Марева Касационно гражданско дело № 20248002100085 по описа за 2024 година

Производство по чл. 290 ГПК.

Допуснато е касационно обжалване по касационна жалба на Ф. С. Г. против решение № 151 от 26.09.2023г. постановено по гр.д. № 193/2023г. на Пловдивски апелативен съд. С него е отменено решение № 113 от 31.01.2023г. по гр.д.№ 64/2022г. на Пловдивски окръжен съд и вместо това е прогласено за нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН саморъчно завещание от 01.02.2021г., съставено от Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., в полза на Ф. С. Г., по иска, предявен от Е. Г. Е. и Д. Н. Д. против Ф. С. Г..

В касационната жалба се твърди неправилност поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Повдигнати са въпросите за приложението на института на частичната нищожност, за тълкуването на едностранните волеизявления и за фидеикомисарната субституция.

Ответниците по касационната жалба Е. Г. Е. и Д. Н. Д. я оспорват.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 1892 от 15.04.2025г. на основание чл.

280, ал.2, пр.3 ГПК поради съмнение за очевидна неправилност на извода на въззивния съд, че оспорваното завещание е изцяло нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН поради уговаряне на т.нар. фидеикомисарна субституция, въпреки че посочената клауза се отнася само да едно от завещателните разпореждания, а не до всички такива в завещанието.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в 1 рамките на наведените основания, установи следното:

Е. Г. Е. и Д. Н. Д. са предявили против Ф. С. Г. иск за нищожност на саморъчно завещание, основан на 19, ал. 1, чл. 21, ал. 2 и чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. Страните по делото са наследници на Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., като Е. Г. Е. е негов син, Д. Н. Д. е негов внук (син на починалата му дъщеря А. Г. С.), а Ф. С. Г. е негова съпруга. Със саморъчното завещание от 01.02.2021г. Г. Е. Г. е посочил, че завещава на съпругата си Ф. С. Г. придобитото по време на „съвместния им законен живот“ имущество, а именно: 1.Тристаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49, с площ 79,88 кв.м.; 2. Двустаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица], бл. О., вх.

В, ет. 8, ап. 70, с площ 61,49 кв.м.; 3. Стоманобетонен гараж, закупен по Фактура № 00000001852 от 01.12.2014 г. с Разрешение за поставяне в[жк]-А от 10.11.2014 г.; 4. Лек автомобил „Опел Зафира“ с [рег.номер на МПС] ; 5. Цялото останало домашно имущество и обзавеждане. По-нататък в завещанието е посочено: „Също така се разпореждам след смъртта на съпругата ми Ф. С. Г. апартамента в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49 да бъде наследен от А. Е. Б. ЕГН [ЕГН]…… израсъл покрай нас и останал последната опора и помощ. Другият апартамент да бъде разделен между всички наши наследници.“

И двете съдебни инстанции са приели, че липсва спор относно това, че вещите, предмет на завещанието, са придобити по време на брака на завещателя Г. Е. Г. с ответницата Ф. С. Г., сключен на 05.05.1985г. и представляват съпружеска имуществена общност. Приета е почеркова експертиза, която установява, че завещанието е написано и подписано от завещателя. Спори се дали завещателното разпореждане се отнася за част от притежаваното от завещателя имущество, придаващо му характер на завет или до цялото, което според ищците е от значение за приложението на чл.19, ал.1 ЗН. Събраните пред въззивния съд писмени доказателства (договор за доброволна делба от 12.12.2008 г.) установяват, че завещателят Г. Е. Г. е притежавал и други недвижими имоти, извън завещаните, поради което завещателното разпореждане представлява завет. Съдът е отрекъл тезата на ищците, че завещанието е недействително на основание чл.19, ал.1 ЗН, като е посочил, че разпоредбата визира случаи когато заветът има за предмет изцяло чужда вещ, а не вещ в режим на съпружеска имуществена общност, какъвто е настоящия случай.

За да уважи иска, съдът е намерил, че завещателното разпореждане е недействително на второто сочено от ищеца основание, а именно поради нарушаване на съдържащата се в чл.21, ал.2 ЗН забрана завещателят да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице. Разпоредбата на чл. 21 ал.1 ЗН допуска завещателят да посочи в завещанието едно или няколко лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него, откаже се от наследството или от завета или се окаже недостоен да наследява. Втората алинея обаче забранява на завещателя да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице - това е т.нар. фидеикомисарна субституция. Решаващият съд е приел, че в настоящия случай е налице именно фидеикомисарна субституция - наред със завещателното 2 разпореждане в полза на съпругата Ф. С. Г. в завещанието е обективирано и разпореждането на завещателя единият апартамент да бъде наследен след нейната смърт от трето лице - А. Е.

Б. в знак на благодарност за полаганите от последния грижи, а другият апартамент да бъде разделен между наследниците. Посочената клауза, вменяваща задължение на бенефициента да се разпореди с единия имот в полза на определено трето лице, а другият - да подели между всички наследници, нарушава залегналата в чл. 21, ал. 2 ЗН забрана, което води до нищожност на завещанието. В този смисъл съдът се е позовал на практиката по Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр. д. № 723 от 1985 г. на ВС, Четвърто г. о. и Решение № 308 от 21.03.1991 г. по гр. д. № 1346/1990г. на ВС, Първо г.о. Посочил е, че морално-етичните съображения, мотивирали завещателя да вмени посоченото задължение на съпругата си, са ирелевантни при преценка валидността на посочената клауза и на цялото завещателно разпореждане. При наличие на ясно и точно вменено задължение на заветника да се разпореди с посочените имоти в полза на определени лица въззивният съд е отрекъл извода на първата инстанция, че по този начин завещателят само е заявил своите морални и житейски виждания как следва да бъдат поделени имотите след смъртта на съпругата му. По тези съображения Пловдивски апелативен съд е уважил предявения иск.

Тук следва да се уточни, че първата инстанция е отхвърлила иска, приемайки, че не е налице фидеикомисарна субституция. Според този съд, от съдържанието на завещанието и от останалите доказателства - показания на свидетел, предходно завещание от 2007г., следва ясен и категоричен извод, че волята на завещателя е да бъде наследен от съпругата си.

Повелята в завещанието след смъртта на Ф. апартаментът да бъде наследен от А. /неин син/ следва да се тълкува в съответствие с целта на завещанието; завещателят не въвежда забрана за разпореждане, а заявява своите морални и житейски виждания как следва да бъде поделено имуществото след смъртта на съпругата му. Наред с това първоинстанционният съд е посочил, че обявяването на завещанието за изцяло недействително е прекомерно голяма санкция за страната.

По основанието за допускане на касационно обжалване.

Като очевидно неправилен поради явна необоснованост следва да бъде окачествен изводът на съда, че клаузата, определена като „фидеикомисарна субституция“, обуславя нищожност на целия завещателен акт, след като е видно, че тя засяга само част от имуществата, предмет на завета, а именно двата апартамента, посочени в т.1 и т.2 от завещанието. Само по отношение на тях са налице допълнителни уговорки - на кого да останат след смъртта на заветника. Спрямо имуществото по тт. 3, 4 и 5 от завещанието - стоманобетонен гараж, лек автомобил и домашно движимо имущество такива допълнителни клаузи липсват. Те не са засегнати от приетото от съда нарушение на чл. 21, ал.2 ЗН и няма основание да се считат за недействителни на това основание. Приложимо е правилото на чл. 26, ал.4, вр. чл. 44 ЗЗД, че нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор когато е ясно, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

По касационната жалба.

Предвид горното основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон, а именно неприлагане на чл. 21, ал.4 ЗЗД при установена 3 нищожност само на част от завещателните разпореждания. Както бе посочено, по отношение на завещаните стоманобетонен гараж, лек автомобил и движими вещи - домашно имущество липсва основание за нищожност по чл. 21, ал.2 ЗН, каквото е прието от съда спрямо завещаните два недвижими имота. Затова обявяването и на тези разпореждания за нищожни като съдържащи фидеикомисарна субституция, е неправилно.

Тук следва да се разгледат наведените от ищците във въззивната жалба, поддържани и пред настоящата инстанция доводи, че гаражът и лекия автомобил не са част от наследството, тъй като не са принадлежали на наследодателя към момента на смъртта му. Видно от исковата молба, с която първоначално е започнало производството, ищците Е. и Д. са посочили стоманобетонния гараж и лекия автомобил като принадлежащи на наследодателя, придобити по време на брака му с Ф. Г. и са оспорили действителността на завещанието, поискали са възстановяване на запазената си част и делба. Настоящето производство по иска за нищожност на завещанието е отделено от останалите искове. Двете инстанции са приели, че няма спор относно принадлежността на завещаните имущества към наследството. В хода на делото, вкл. и във въззивната жалба, са поддържани от ищците конкретни твърдения относно гаража, че е собственост на трето лице, доколкото фактурата за закупуването му е на името на А. Б.. По тези доводи въззивният съд не се е произнесъл и така е допуснал процесуално нарушение.

За лекия автомобил е представено удостоверение, според което той е бил собственост на завещателя Г. Е. Г. към момента на смъртта му. Представен е договор от 12.08.2021г., с който след смъртта на Г. Г. съпругата му Ф., лично и като заветник, е продала автомобила на трето лице - Й. Д., който е конституиран като ответник по иска за делба. Предвид това лекият автомобил несъмнено е представлявал съпружеска имуществена общност и притежаваната от Г. Г. част се включва в наследството му.

По отношение на стоманобетоновия гараж, противно на твърденията в исковата молба, впоследствие ищците поддържат, че същият е собственост на трето лице - А. Б., чието име е посочено във фактурата от 01.12.2014г. и две квитанции за плащане на цена в полза на СМК ОДД. В отговора на исковата молба ответницата Г. не е изразила становище по този въпрос, т.е. не е оспорила твърдяното в исковата молба, че гаражът е представлявал СИО. В отговора на исковата молба за делба (по отделеното производство от настоящето) тя поддържа, че гаражът е собственост на А. Б.. В отговора на въззивната жалба застъпва становище, че не фактурата, а държането на движимата вещ е от значение за собствеността; отчуждаването на такава вещ се извършва неформално и затова следва да се вземе предвид разрешението за поставяне, което е на нейно име, по време на брака и сочи на придобиване на гаража от нея, без да е изяснено с каква сделка и дали е СИО. Видно от писмените доказателства, че соченият гараж представлява преместваем обект - гаражна клетка.

Представена е фактура № 1852 от 01.12.2014г., с която А. Б. е закупил стоманобетонен гараж от „СМК“ ООД, като цената е платена на две части: авансово на 10.11.2014г. и на 01.12.2014г. Издадено е на 10.11.2014г. от Община Асеновград разрешение по чл. 56 ЗУТ за поставяне на гаражна клетка върху общински терен на името на Ф. С. Г.. В завещанието вещта е индивидуализирана с посочване номера на фактурата и на разрешението за 4 поставяне. При тези доказателства следва да се приеме, че движимата вещ - гаражна клетка е собственост на А. Б. - лицето, което я е придобило чрез сключената сделка покупкопродажба, удостоверена с фактурата - чл. 77 ЗС. В полза на кого е издадено разрешението за поставяне на преместваемия обект върху общинския терен и какви са отношенията между това лице и собственика на поставената движима вещ, е без значение за правото на собственост върху тази вещ. Вещта може да бъде преместена от собственика и поставена на всяко друго подходящо място. Съответно, лицето, в полза на което е издадено разрешение за поставяне на преместваем обект, може да постави на същото място друга вещ. Следователно гаражната клетка не е придобита от наследодателя и съпругата му по време на брака и не е част от наследството му. Затова завещателното разпореждане на тази вещ, което представлява завет, се явява нищожно на основание чл. 19, ал.1 ЗН, което основание ищците са поддържали за цялото завещателно разпореждане.