Решение № 4649 от 27.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4649 гр. Пловдив, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330117655 по описа за 2024 година

Образувано е по искова молба от Т. М. Г., ЕГН ********** против „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК 205559807, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 26 ал. 1, предл. първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 10а вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК за признаване на установено, че клаузите по сключения между страните Договор за потребителски паричен кредит № ***, предвиждащи заплащането на възнаградителна лихва и такса за разглеждане по кредита са нищожни.

В исковата молба се твърди, че на *** между страните е сключен договор за потребителски паричен кредит № ***, по който на ищеца се предоставила заемна сума от 1550 лева, при фиксиран лихвен процент- 22 % и ГПР- 54,49 %, като общо дължимата сума била в размер на 2579,50 лева.

Съгласно Основните условия на договора се дължала месечна вноска, включваща главница, лихва и такса по управление на кредита. Договорът бил потребителски по смисъла на чл. 9 от ЗПК, като бил недействителен на специалните основания, предвидени в чл. 22 ЗПК.

Договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент.

1

Възнаградителната лихва била нищожна поради противоречието с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законна лихва при необезпечени кредити и двукратния й размер при обезпечени. Сочи, че щом лихвата е нищожна, то не е спазено изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен размер на възнаградителна лихва. В договора липсвало вписване на възнаградителната лихва в лева, което пречило да се установи дали същата съответства на договорения лихвен процент. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът за изчисляване на ГПР и липсвала каквато и да е яснота по какъв начин бил формиран същият, респективно каква била общо дължимата сума по договора. Сочи, че ГПР надвишавал 50 %, което било основание за нищожност на договора като цяло и на клаузата на ГПР съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК. В договора се съдържала клауза за заплащане на възнаграждение за управление на кредита в размер на 554,57 лв., като тя била недължима на основание чл. 10а ЗПК, тъй като по своето естество представлявала разход по отпускането и управлението на кредита.

Нищожността на клаузата за възнаградителна лихва и на клауза за заплащане на такса за управление произтичала, както от недействителността на целия договор, така и от нищожността на клаузата за формиране на ГПР и поради противоречието на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави.

Размерът на възнаградителната лихва съгласно погасителния план бил 474,93 лв., а на таксата за управление на кредита 554,57 лв.

С оглед на изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се признае за установено между страните, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и на такса за управление на кредита по процесния договор са нищожни.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявените искове се оспорват. Твърди се недопустимост на исковата претенция. По същество предявените искове били неоснователни, процесният договор бил сключен в съответствие със закона, като съдържал информация за размера на кредита, на ГПР, на лихвения процент и неговото разпределяне в месечни погасителни вноски, а размерите на ценовите елементи на договоралихвата, таксата и ГПР не противоречали на добрите нрави, доколкото били съобразени с ограниченията по чл. 19, ал.4 ЗПК. В приетата и подписана от 2 клиента преддоговорна информация по ясен и недвусмислен начин била посочена такса за разглеждане, тя била дължима за оценка на кредитоспособността на потребителя и като основание възниквала още преди да бъде сключен договора за кредит. В Рамковото споразумение за потребителски кредит към Договора подробно било посочено в какво се изразява разглеждането за оценка на кредитоспособността на клиента. Таксата за разглеждане била включена в ГПР, като същият не надвишавал императивно определената от законодателя в чл. 19 ЗПК граница. С оглед размера на предоставения кредит, срока за връщане на сумата, липсата на предоставени обезпечения и размера на законната лихва възражението за нищожност на тази клауза било неоснователно. При наличие на възможностите, уредени в ЗПК, а именно предоставената преддоговорна информация и правото на отказ на потребителя, той с действията си бил показал, че бил съгласен с условията по кредита. ГПР бил посочен на стр. 1 от процесния договор, като в част III, т. 2 от същия били посочени допусканията, които са взети при изчисляването му. Твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК били изцяло неправилни и необосновани. Договорът отговарял на всички законови изисквания по ЗПК, тъй като клиента били предоставени всички изискуеми от закона реквизити. Договорната лихва не надвишавала трикратния размер на законната такава и не противоречала на добрите нрави. Клаузата за заплащането била уговорена ясно и разбираемо, като същата била разписана на предоставения на ищеца договор. В процесния случай се спазвало изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР да не надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.

Поради изложеното се иска да бъде прекратено производството като недопустимо, а в случай, че това не се случи, да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснованите и недоказани. Претендира разноски.

Прави възражение за прекомерност.

В първото по делото с.з. от ищеца се прави уточнение, че се оспорва като нищожна клаузата за разглеждане на кредита, а не такса за управление.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

3

С Определение № 3016 от 05.03.2025 год. /л.38-40 /съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски паричен кредит № ***, по който на ищеца се предоставила заемна сума от 1550 лева, при фиксиран лихвен процент- 22 % и ГПР- 54,49 %, като общо дължимата сума е в размер на 2579,50 лева.

В хода на съдебното дирене е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от в. л. Б. В. /л.61,62/, от което се установява, че компонентите включени в ГПР от 54.49 % по процесния договор за кредит са главница, възнаградителна лихва и такса за разглеждане. С оглед изложеното и вещото лице е достигнало до извод, че сумата, дължима като такса за разглеждане е включена в ГПР.

Съдът кредитира приетото по делото заключение като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗПК.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора е записано, че се дължи еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 252 4 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

С исковата молба се излагат твърдения и се претендира и че клаузата, предвиждаща договорно възнаграждение е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. Съдът счита твърдението за неоснователно. Не съществува пречка страните по договор за кредит да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.

Максималният размер на договорната лихва е ограничен от нормата на чл. 9 5 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Съгласно установена съдебна практика, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва не надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин не накърнява добрите нрави. Размерът на лихвата е фиксиран - 22 %. Този размер не се явява и неразумно висок, съпоставено с риска, който дружеството ответник поема като предоставя кредитно финансиране на кредитополучателя. Последният е получил финансов ресурс в размер от 1550 лева, като кредиторът се е съгласил да получава изпълнение на части през един значителен период от време – 30 месеца. Предвид това и като се съобрази обстоятелството, че за период от 30 месеца, близо три години, икономическите условия неминуемо претърпяват множество промени (най- вече предвид инфлационния фактор), то лихва в размер от 22 %, останала непроменена през целия период на действие на договора, не се явява прекомерна и противоречаща на добрите нрави.

Разпечатката съдържа 31 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fb07ba5b-521f-4f39-bacc-4f15c7264a70