Решение № 1230 от 17.10.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1230 гр. София, 17.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000501134 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 44/13.01.2022 г., постановено по гр. д. № 6667/2021 г. по описа на СГС, I ГО, 10 състав, изцяло е уважен предявеният от Е. Т. Д. срещу „Дженерали Застраховане” АД главен иск с правно основание чл. 459, ал. 4 КЗ, във вр. с чл. 448 КЗ за заплащане на сумата от 30000 лв., представляваща застрахователна сума по Договор за групова застраховка „Злополука и заболяване”, сключена между „Дженерали застраховане” АД и Агенция за събиране на вземанията (работодател на ищцата към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие) и обективирана в полица

№

121170311000663/18.10.2017 г., при настъпил покрит застрахователен риск – трайна загуба на работоспособност 50%, причинена от настъпила на 31.01.2018 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от 21.07.2020 г. до окончателното заплащане на главното парично притезание.

Решението е обжалвано от ответника, който поддържа, че крайният съдебен акт на първоинстанционния съд е необоснован, тъй като макар и от събраните по делото доказателства да се установявало, че в процесния договор не е уговорено застрахователят да покрива настъпване на трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 2, т. 1 КСО (тя да е настъпила по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер), първоинстанционният съд е достигнал до извода, че и приравнените злополуки на 1 трудовите са включени в покритите застрахователни рискове. Счита, че тъй като освидетелстването на пострадалата е станало след една година от настъпване на злополуката, е възникнало потестативното право на застрахователя обосновано да откаже изплащане на дължимата застрахователна сума.

Въззиваемият е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност, тъй като законосъобразно първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че процесната трудова злополука е включена в уговореното между работодателя и застрахователя застрахователно покритие.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на ответника.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, като разгледана по същество, се явява основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

С Г С , I ГО, 10 състав е бил сезиран с обективно съединени под евентуалност осъдителни искове - с правно основание чл. 459, ал. 4 КЗ, във вр. с чл. 448 КЗ. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за доказано правнорелевантното обстоятелство, че законодателно не са уредени различни правни последици в зависимост от това по кой състав от двата, регламентирани в чл. 55 КСО, е настъпила една злополука, поради което стесняването на приложението на застрахователното покритие, уговорено в процесния застрахователен договор, е незаконосъобразно и в нарушение на глава III от НЗЗРС за риска „трудова злополука”.

Съобразно релевираните фактически твърдения от ищеца възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. накърняване на неимуществено благо (телесната неприкосновеност на застрахования), което е застраховано при застрахователя, т.е. настъпване на покрито застрахователно събитие (риск); 2. съществуване на действително застрахователно правоотношение към момента на увреждането между застраховащия и ответника, възникнало от договор за застраховка „Злополука и заболяване” и 3. за ищеца да е възникнало право да получи претендираното застрахователно обезщетение съобразно уговореното в договора за застраховка, като не са налице отрицателните материални предпоставки, при възникването на които застрахователят обосновано да може да откаже заплащане на уговорената от застраховащия-работодател застрахователна сума.

Както бе изяснено, въззивният съд се произнася само по наведените във въззивната жалба доводи, като действа като ограничен въззив – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което 2 основният спор пред въззивната инстанция се съсредоточава по правния въпрос дали процесната злополука – съгласно дефиницията по чл. 55, ал. 2 КСО, е включена в застрахователното покритие, т.е. дали представлява уговорен застрахователен риск.

Договорът за групова застраховка „Трудова злополука” по своето правно естество представлява договор в полза на трето лице по чл. 22, ал. 1 ЗЗД, като работникът и служителят, полагащ труд при съответния застраховащ работодател, е бенефициер.

Следователно, при така възникналото стипулационно правоотношение работодателят може да иска при настъпване на покрит застрахователен риск от застрахователя заплащане на уговорената застрахователна сума – в полза на увредения работник. Но и бенефициерът (застрахованият) има право на пряк иск срещу застрахователя. Процесната застраховка „Трудова злополука” не е само лична, а притежава обезщетителна (по отношение на пострадалия работник) и обезпечителна функция (по отношение на работодателя). Със сключването на този застрахователен договор работодателят е целял да обезпечи своята гражданска, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 200, ал. 3 КТ. Именно това обстоятелство предпоставя застрахователният интерес, основанието (непосредствената цел на насрещните волеизявления, които са насочени да удовлетворят признат от закона правен интерес) на тази двустранна, алеаторна сделка.

Макар по делото да не е установено по несъмнен начин, че процесната групова застраховка „Злополука и заболяване” представлява задължителна застраховка „Трудова злополука”, чрез нея работодателят е обезпечавал своята гражданска отговорност при настъпване на покрития застрахователен риск „трудова злополука” – но единствено по основния фактически състав, уреден в чл. 55, ал. 1 КСО.

Именно съгласно клаузата, уговорена в чл. 2.1. от Раздел 2 „Трайно намалена работоспособност” от Приложение № 1 към процесната застрахователна полица, която е част от предметното съдържание на сключения между застраховащия-работодател и застрахователя договор за групова застраховка „Злополука и заболяване”, ответникът е поел задължение да носи риска от настъпване на следното застрахователно събитие: настъпване на трайна намалена работоспособност по време на работа съгласно чл. 55, ал. 1 КСО и да заплати уговорената застрахователна сума при настъпване на този застрахователен риск. В този смисъл, страните по застрахователния договор изрично са ограничили застрахователното покритие при настъпване на трудова злополука – покрит застрахователен риск по процесния застрахователен договор представлява само тази злополука, която е призната за трудова и отговаря на дефиницията по чл. 55, ал. 1 КСО (настъпила само „по време на работа”), т.е. покрит застрахователен риск по възникналото процесно застрахователно правоотношение е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт. В този смисъл е и дефиницията за злополука (обща, не и трудова ), дадена в уговорката на чл. 146.12. от Общите условия към договора за групова застраховка. Следователно, застрахователят не е поел правно задължение да носи 3 риска, когато са осъществени други факти, при чието проявление злополуката е приравнена на трудова (по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО).

Наистина, за трудови и осигурителни цели е ирелевантно дали злополуката е трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО или приравнена на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО, но застрахователят носи риска от настъпване на съответната злополука, само когато е уговорено такова застрахователно покритие . Но дори и да бе установено в процеса на доказване, че процесният застрахователен договор е сключен от работодателя в изпълнение на неговото правно задължение по чл. 52, ал. 1 ЗЗБУТ, във вр. с Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука” (НЗЗРСРТЗ), обратен правен извод не може да се обоснове от определителната норма, уредена в § 1, т. 1 от ДР на тази наредба, в която е регламентирано понятието „трудова злополука”, използвано в този подзаконов нормативен акт. Именно в тази дефинитивна норма е изяснено, че като основен покрит застрахователен риск представлява трудовата злополука по смисъла на чл.

55, ал. 1 КСО, а не е и по смисъла на ал. 2 от тази разпоредба. Поради тези правни съображения в противоречие с материалния закон се явява правният извод на първоинстанционния съд, че стесняването на приложението на застрахователното покритие, предвидено в процесната полица, е незаконосъобразно и в нарушение на Глава „Трета” от НЗЗРСРТЗ за риска „трудова злополука”.

Напротив, при извършеното не само лексикално, но и систематично и логическо тълкуване на клаузата, уговорена в чл. 2.1. от Приложение № 1 към процесния договор за групова застраховка „Злополука и Заболяване”, въззивният съд достига до категоричния правен извод, че действително постигнатото съгласие на застраховащия и застрахователя е да бъде покрит единствено рискът при настъпване на типичната трудова злополука (по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО – „ТНР по време на работа“), а не и приравнената на трудова злополука за целите на трудовото и осигурителното законодателство.

В този смисъл, размерът на заплатената застрахователна премия е бил определен съобразно действително покрития застрахователен риск, поради което не би могло по тълкувателен път да се разшири застрахователното покритие. За да бъде обезпечено настъпването на допълнително застрахователно събитие, вкл. и такова по чл. 55, ал. 2 КСО, е следвало работодателят да заплати допълнителна застрахователна премия – в този смисъл е и клаузата, уговорена в чл. 7.15. („Други застрахователни рискове, настъпили вследствие на злополука или заболяване – по желание на застраховащия и срещу заплащане на допълнителна премия, по специални договорености със застрахователя”). Тази клауза е индиция и, че процесният застрахователен договор представлява задължителна застраховка „Трудова злополука”, който следва да бъде сключен от работодателя (арг. чл. 52, ал. 1 ЗЗБУТ), тъй като е бил обезпечен само рискът по чл. 55, ал. 1 КСО, както предписва правната норма, уредена в чл. 1, във вр. с § 1, т. 1 от ДР на НЗЗРСРТЗ.

При сключване на договора за групова застраховка с работодателя застрахователят е преценил кои рискове се задължава да покрие (дори и този договор да представлява задължителна застраховка „Трудова злополука”, застрахователят е бил длъжен да 4 обезпечева единствено настъпване на трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО), поради което изрично в чл. 2.1. от Приложение № 1 към процесния застрахователен договор е било уговорено, че застрахователното покритие обхваща настъпилата злополука „ по време на работа” по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, но не и злополуки, приравнени на трудовата по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО. За покриване на по-висок риск застрахователят нито е бил длъжен, нито се е задължил. Както бе изяснено, той е могъл да обезпечи и други рискове през действието на договора за групова застраховка, ако бе дал изрично съгласие за това и му бе заплатена допълнителна застрахователна премия от работодателя.