Решение № 148 от 30.05.2023, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 148 гр. гр. Добрич, 30.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Г. Дякова

Членове:

Г. Д. Жечева

Жечка Н. Маргенова Томова при участието на секретаря Румяна Ив. Радева като разгледа докладваното от Г. Д. Жечева Въззивно гражданско дело № 20233200500101 по описа за 2023 година за да се произнесе,съобрази следното:

Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК и чл.248 ал.3 изр.2 от ГПК.Подадена е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООДгр.София срещу решение №77/30.06.2022 г. по гр.д.№248/2021 г. на Каварненския районен съд,изменено в частта за разноските с определение №298/18.08.2022 г. по същото дело на КРС,с което е признато за установено,че С. М. К. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.К.,*** не дължи на въззивника сума в размер на 1 150 лв,представляваща възнаградителна лихва съгласно т.3 б.„б” от договор №876121/2020 г.,поради нищожност на сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит №876121/02.04.2020 г.,като въззивникът е осъден да заплати на упълномощения от К. адв.П. Й. Н. от ВАК сумата от 500 лв адвокатско възнаграждение.Подадена е и частна жалба от „Фератум България“ ЕООДгр.София срещу определение №298/18.08.2022 г. по цитираното дело,с което атакуваното първоинстанционно решение е изменено в частта за разноските.

В жалбата срещу решението въззивникът сочи,че изводът на съда за 1 нищожност на процесния договор за кредит е неправилен.Разпоредбата на чл.22 от ЗПК предвиждала да не са спазени всички кумулативно предвидени изисквания на чл.10 ал.1 от ЗПК,за да се обяви договорът за недействителен.ГПР следвало да се изчисли към момента на сключване на договора,докато правоотношението между потребителя и „Фератум Банк“ възниквало в последващ момент,поради което въззивникът нямало как да е наясно с разходите по договор с трето на правоотношението лице и към момент,когато договорът за гаранция не е бил сключен.Районният съд не се мотивирал защо таксата за гарант следва да бъде включена в ГПР.Сключването на договор за гаранция било допълнителна услуга,която не била задължително условие за получаване на кредита и не следвало да се включва в ГПР.Кредитополучателят имал избор между различни възможности за предоставяне на обезпечение по кредита-чрез личен поръчител или чрез гарант.Таксата по договора за гаранция била дължима по правоотношение между потребителя и трето самостоятелно ЮЛ,различно от въззивника.Същата представлявала възнаграждение за поръчителя по правоотношение извън процесния договор за кредит.Настоява се за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне на иска.Претендират се сторените по делото разноски.

В писмен отговор въззиваемият С. К. изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване на атакуваното решение,като претендира сторените от него разноски в настоящата инстанция.Подробно са изложени доводи в противовес на тези на въззивника,като се сочи,че договорът за кредит и договорът за гаранция са неразривно свързани,поради което таксата по втория следва да се включи в ГПР.Изложени са и доводи за нищожност на двата договора.

В частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК се навежда неправилност на последното,като се настоява за отмяната му и отхвърляне на молбата на ищеца и въззиваем К. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.Молителят не бил представил доказателства за сторени в първата инстанция разноски и в частност под формата на адвокатско възнаграждение.За да се приложи разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗА,следвало пълномощникът на страната да докаже наличие на фактите по чл.38 ал.1 от ЗА-основанията за оказване на безплатна адвокатска защита и в частност,че ищецът

К. е в затруднено материално

2 положение.Пълномощникът на ищеца бил длъжен да го информира и за другата форма на безплатна правна помощ по чл.95 от ГПК.Частният жалбоподател претендира присъждане на разноски за производството по частната жалба.

Отговор на частната жалба не е подаден от въззиваемия С. К..

Като постави на разглеждане горните жалби,Добричкият окръжен съд установи следното:

Жалбите са депозирани в рамките на преклузивните срокове по чл.259 ал.1 от ГПК и чл.275 ал.1 от ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на 07.07.2022 г.,а жалбата му срещу решението е подадена чрез куриер на 13.07.2022 г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 21.07.2022 г.;въззивникът е получил препис от определението по чл.248 ал.3 от ГПК на 09.09.2022 г.,а частната жалба е подадена чрез куриер на 15.09.2022 г. при изтекъл срок за обжалване на 16.09.2022 г./.Жалбите са процесуално допустими предвид горното и подаването им от активно легитимирано лице-страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на неизгодните за него първоинстанционно решение и определение.

По въззивната жалба срещу решение №77/30.06.2022 г. по гр.д.

№248/2021 г. на Каварненския районен съд:

Разгледана по същество,същата е неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено по предявения допустим отрицателен установителен иск.По същество е правилно,като съображенията за този извод са следните:

Гр.д.№248/2021 г. на КРС е образувано по повод искова молба вх.

№699/18.06.2021 г.,с която е предявен отрицателен установителен иск на основание чл.124 ал.1 от ГПК от С. М. К. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.К.,обл.Добрич срещу „Фератум България“ ЕООД-гр.София за установяване,че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 1 150 лв,представляваща възнаградителна лихва по т.3 б.“б“ от договор №876121/02.04.2020 г. за предоставяне на потребителски кредит.

3

В исковата молба е изложено,че според т.5 от цитирания договор кредитът се обезпечава с поръчителство,предоставено от „Фератум Банк“ в полза на дружеството-кредитодател.Договорът за поръчителство се сключвал не по-късно от края на работния ден,в който се сключва договорът за заем.Предвидено било в договора,че одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на заема.Уговорено било,че при кандидатстване кредитополучателят можел да избере да сключи договор за гаранция с гарант /поръчител/,предложен от кредитора,за да обезпечи задълженията си по кредита.Сключването на договора за гаранция не било посочено като задължително условие за сключване на договора за кредит и не увеличавало възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия.Очакваните разходи за кредитополучателя при сключване на такъв договор с гарант,предложен от кредитора,възлизали на 3 850 лв.Същите не се включвали в ГПР по кредита,тъй като се приемало,че не влизат в общия разход по кредита съгласно §1.1 от ДР на Закона за потребителския кредит /ЗПК/,доколкото касаели допълнителна услуга,която не била задължително условие за предоставяне на кредита.Според ищеца договорът за кредит,сключен между страните,е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК,тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК.В посочения в договора ГПР не била включена таксата за банкова гаранция към финансов партньор в размер на 3 850 лв,която обаче съобразно характера си била част от общите разходи по кредита.Ако същата се прибавела към ГПР,последният щял да надхвърли предвидения законов максимум по чл.19 ал.4 от ЗПК.Предвиждането на горната такса било свързано с допълнителни разходи за потребителя,а с невключването й в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.Посочените в договора размери на ГПР и общата дължима от потребителя сума не съответствали на действително уговорените такива и била налице неяснота при определяне на ГПР.Не било изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,което обуславяло недействителност на договора за потребителски кредит.Поради горното и с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК потребителят дължал връщане само на чистата стойност на кредита,но не дължал лихви и други разходи по кредита.

В отговора на исковата молба „Фератум България“ ЕООД-гр.София оспорва иска като неоснователен и настоява за отхвърлянето му.Твърди,че 4

ГПР в договора за кредит е съответен на изискването по чл.19 ал.4 от ЗПК.Възнаграждението за предоставената от „Фератум Банк“ услуга за гаранция не се включвало в ГПР,тъй като услугата не била задължителна за сключване на договора за кредит.При кандидатстване потребителят можел да избере да сключи договор за гаранция с гарант,предложен от кредитора,или да посочи поръчител,избран от него.Сключването на договор за гаранция не било задължително условие за отпускане на кредита.Разходът по този договор не се включвал в ГПР,тъй като не влизал в общия разход по кредита,доколкото касаел услуга,предоставяна от трето лице /“Фератум Банк“/,която не е задължителна.

Не е спорна по делото обвързаността на страните по договор №876121/02.04.2020 г. за предоставяне на потребителски кредит,сключен в електронна форма по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/,представен на хартиен носител на листи 9-10 от делото на КРС,между „Фератум България“ ЕООД-гр.София в качеството на кредитор и С. М. К. в качеството на кредитополучател.Страните са уговорили дружеството да предостави на К. заем в размер на 5 000 лв,който да бъде върнат от кредитополучателя на 12 погасителни вноски съгласно погасителен план-неразделна част от договора.Общата сума,която кредитополучателят следва да върне на кредитора,е в размер на 6 150 лв-сбор от следните суми:5 000 лв главница и 1 150 лв лихва /при уговорен лихвен процент от 23%/.В т.5 от договора е посочено,че кредитът се обезпечава с поръчителство,предоставено от „Фератум Банк“ в полза на „Фератум България“ ЕООД-гр.София.Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.С одобряване на обезпечението от кредитора уговорката за обезпечението не подлежи на отмяна нито от кредитополучателя,нито от лицето,предоставило обезпечението.

Спорен между страните е въпросът относно действителността на процесния договор за потребителски кредит,по отношение на който приложение намира Законът за потребителския кредит,обн. ДВ,бр.18 от 05.03.2010 г.,в сила от 12.05.2010 г.Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК,договорът за потребителски кредит е недействителен.Несъстоятелна е позицията на въззивника,че

5 недействителността на договора се обуславя от кумулативното нарушаване на всички цитирани разпоредби.Сключването на договора в нарушение на която и да е от горните разпоредби е достатъчно да обоснове неговата невалидност.

В случая не са спазени императивните изисквания,залегнали в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.Размерът на отпуснатия кредит е 5 000 лв,като се дължи връщане на сума от 6 150 лв.В договора са посочени в абсолютни стойности годишният лихвен процент-23 % и годишният процент на разходите по кредита-49,11 %,но не са ясни и не са детайлизирани останалите компоненти на ГПР /извън възнаградителната лихва/ и какви са техните стойности.Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителянастоящи или бъдещи

/лихви,други преки или косвени разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,дължими на посредниците за сключване на договора/,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.По смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита,включително лихви,комисиони,такси,възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за потребителски кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит,когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.