Решение № 1268 от 03.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1268 гр. София, 31.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100506137 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.01.2021 год., постановено по гр.дело №33130/2018 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ф.И.“ ЕАД срещу ИВ. В. СТ. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 494.90 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит от 12.06.2014 год., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.07.2017 год. до окончателното й изплащане, сумата от 175.70 лв., представляваща договорна лихва за периода от 04.07.2014 год. до 18.08.2015 год., сумата от 145.86 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 04.07.2014 год. до 30.05.2017 год. и сумата от 111.91 лв., представляваща такса за оценка на досие и такса за администриране на кредита, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №45888/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Ф.И.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че по делото липсват доказателства, че сумата по кредита е била предадена на ответника.

Допуснато било процесуално нарушение, тъй като не било издадено исканото с молба от 06.07.2020 год. съдебно удостоверение. Процесният договор за кредит бил консенсуален, а не реален, т.е. предаването на сумата не било част от фактическия състав за възникване на 1 правоотношението /нормите на ЗЗП били специални по отношение на тези в ЗЗД/.

Договорът за потребителски кредит влизал в сила от момента на подписването му, а евентуалното непредаване на сумата от страна на кредитора представлявало договорно неизпълнение, на което кредитополучателят можел да се позове. В случая в отговора на исковата молба подобно възражение не било направено и между страните нямало спор, че сумата по договора е предадена на ответника. Освен това видно било от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че ответникът бил извършил плащания по кредита, т.е. същият бил потвърдил получаването на уговореното финансиране. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата ИВ. В. СТ. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд не бил допуснал процесуално нарушение, а в изготвения доклад по делото била разпределена доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Установено е по делото, че на 12.06.2014 год. между „П.Ф.Б.“ ООД, като кредитор и ответника ИВ. В. СТ., като клиент, е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит – ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора; посочената норма е специална по отношение на общата разпоредба на чл. 430 ТЗ/. В ЗПК е предвидена форма за действителност на договора за потребителски кредит – писмена – чл.

10, като същият е срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /счита се за сключен от момента на постигане на съгласието/.

По силата на сключения договор горепосоченото дружество е предоставило на ответника кредит в размер на 500 лв., срещу задължението на последния да го върне, заедно с възнаградителна лихва в размер на 180.86 лв. – представляваща 56 % годишно, такса за оценка на досие в размер на 25 лв., такса за администриране на кредита в размер на 91.65 лв., при уговорен ГПР 138.40 %. Общо дължимата от ответника сума възлизала на 797.51 2 лв. и следвало да бъде заплатена на 60 седмични вноски, всяка от които /без последната/ в размер на 13.30 лв., а последната в размер на 12.81 лв., при уговорено първо седмично плащане на 30.06.2014 год. и ден от седмицата, в който се дължат плащанията – сряда.

Противно на приетото от СРС, въззивният съд счита, че по делото е установено, че ответникът е усвоил предоставената му в заем сума от 500 лв. /която му е била преведена по банков път по посочената от него банкова сметка/. Този извод следва от извънсъдебното признание на ответника, извършено чрез плащането на първата погасителна вноска /на стойност 15 лв./, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото следва да се приеме, че отговаря на истината.

Страните по договора за потребителски кредит са постигнали изрично съгласие, обективирано в клаузата на чл. 23, че кредиторът има право да прехвърли правата си по договора – изцяло или частично, поради което и възражението на ответника за недействителност на договора поради противоречието му с императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК се явява неоснователно.

Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че ответникът направил първата и единствена вноска по кредита на 03.07.2014 год. в размер на 15 лв., която била отнесена от ищеца за погасяване на с която били погасени такси в общ размер на 4.74 лв. /2 седмични вноски от 1.95 лв. и 1 частично/, главница в размер на 5.10 лв. / при стойност на главницата в първата вноска от 5.98 лв./ и възнаградителна лихва в размер на 5.16 лв. /при стойност на лихвата в първата вноска от 5.37 лв./, като непогасената главница възлизала на 494.90 лв., непогасената възнаградителна лихва – на 175.70 лв., а непогасените такси – на 111.91 лв.

Обезщетението за забава за периода от 04.07.2014 год. до 30.05.2017 год. било в размер на 145.86 лв.

Несъмнено е по делото, че на 21.03.2016 год. е бил сключен договор за цесия между „П.Ф.Б.“ ООД, като цедент и „Ф.И.“ ЕАД, като цесионер, по силата на който цедентът е прехвърли на цесионера свои вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, посочени в Приложение №1 – което е прието като доказателство по делото и в което фигурира и процесния договор, сключен с ответника. Установено е също така, че „П.Ф.Б.“ ООД е упълномощило „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжниците за сключения договор за цесия /виж потвърждение на л. 15 от първоинстанционното дело/.

Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е 3 легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика/.

Доколкото към исковата молба, предмет на настоящото производство, е приложено уведомление за прехвърлянето на вземанията по процесния договор, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, което е достигнало до ответника на 18.03.2019 год. /когато на назначения му особен представител са били връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея/, то следва да се приеме, че цесията има действие за ИВ. В. СТ..

Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор /източник в частност на претендираните от ищеца вземания/, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК. Ето защо при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззиният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване /респ. да се поддържа в отговора на въззивната жалба/, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато за това са налице правни или фактически обстоятелства.

Процесният договор е бил сключен на 12.06.2014 год., преди приемането на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год./, регламентираща максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на 4 предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.

Според приетото в съдебната практика /виж например Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК/, възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме лихва, която превишва друкратния размер на законната лихва.