Определение № 1099 от 24.04.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1099 гр. Бургас, 24.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20242100500425 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Костадинова.

Обжалва се разпореждане № 2354, инкорпорирано в заповед № 685 от 28.02.2024 г. по ч.гр.д.№1332/24г. по описа на РС- Бургас, за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против Т. Т. П. от с.Извор, общ.Бургас, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по отношение на вземанията за договорно възнаграждение в размер на 91,41 лв. за периода от 1.01.2023г. до 1.11.2023г., както и за мораторна лихва за периода от 2.01.2023г. до 1.11.2023г.- в размер на 50,79 лв.

Според жалбоподателя, съдът неправилно е прогласил за недействителен процесния договор за потребителски кредит. Сочи се, че според цитирана в жалбата съдебна практика на ОС- Габрово, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна според която законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 ГПК. Намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Ето защо намира, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на 1 липсата на възможност да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет, предвид разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП. Сочи, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква, че след като са спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като годишния лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Развити са подробни съображения.

По отношение на лихвите за забава се сочи, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън договорения срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Счита, че в този случай не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснато забавено изпълнение. Поради това кредиторът на основание чл.33 от ЗПК и общите условия начислил и претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху просроченото плащане за периода, посочен в заявлението.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови издаването на заповед за изпълнение за всички обжалвани вземания в претендирания в подаденото заявление размер. Претендира разноски за въззивната инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 1332 по описа за 2024 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против Т. Т. П. от с.Извор, за следните суми: 500 лв.- неплатена главница; 91,41 лв.- непогасено договорно възнаграждение за периода от 1.01.2023г. до 1.11.2023г.; 181,82 лв.- неплатено възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“; 272,73 лв. неплатено възнаграждение по закупена услуга „Флекси“; 400 лв.- неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 6.04.2023г.; 50,79 лв.- лихва за забава, дължима за периода от 2.01.2023г. до 1.11.2023г.; 45,12 лв.- законна лихва, дължима от 1.11.2023г.- датата на изтичане на погасителния план до 27.02.2024г., както и законната лихва от подаването на заявлението.

2

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства: Между страните е сключен договор за потребителски кредит, подписан при ОУ, неразделна част от договора.

Заявителят изпълнил своята част от задължението и превел на длъжника уговорената сума.

Длъжникът поел задължение да я върне за срок от 11 месеца, с месечна вноска съобразно погасителен план- 100,72 лв., с падежна дата- всяко първо число на месеца. Съгласно ОУ длъжникът дължи на дружеството възнаграждение за ползвания кредит, като същото е определено по размер в договора. Същото е разсрочено във времето и се погасява от клиента в рамките на погасителния план. Длъжникът закупил и пакет от допълнителни услуги, по силата на който получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за потребителски кредит, преди клиентите, които не са закупили такъв пакет, а през целия срок на договора му било предоставено правото да променя едностранно погасителния план. За тези предоставени услуги клиентът дължи възнаграждение, което става изискуемо със закупуването на пакета от допълнителни услуги. Същото е разсрочено във времето за срока на договора и се погасява от клиента в рамките на погасителния план, на равни месечни погасителни вноски и е добавено към месечните вноски за погасяване на кредита.

Длъжникът не изпълнил задължението по договора съобразно погасителния план. Не е направил каквито и да било погасителни вноски и изпаднал в забава, като срокът за погасяване на целия кредит изтекъл на 1.11.2023г. Във връзка със забавеното изпълнение на задълженията, кредиторът направил допълнителни разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, определени в Тарифата за таксите на заявителя. Поради изпадането в забава за повече от 90 дни, на длъжника са начислени суми за извънсъдебно събиране на вземанията в остатъчен размер от 400 лв. За периода от изпадането на длъжника в забава- 2.01.2023г. до 1.11.2023г. се дължи и лихва за забава, в остатъчен размер от 50,79 лв. За периода от 1.11.2023г. до 27.02.2024г. се дължала законна лихва в размер на 45,12лв.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит № 40013608131 от 23.11.2022г., ведно с общите условия и погасителен план към него.

Районният съд е издал заповед № 685/28.02.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението, както и за част от разноските.

С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ заявлението е отхвърлено в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, за претенциите за стойността на пакета от допълнителни услуги, за мораторните лихви в размер на 95,91 лв., както и за таксата за извънсъдебно събиране в размер на 400 лв.

Изложени са съображения, че заявлението е в противоречие със закона- основано е на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК. Цената на закупените „допълнителни услуги“ не била за такива по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а била като част от възнаграждението за предоставения кредит, надвишаващо размера на кредита, като умишлено било обособено като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ДПК, установяващ лимит на ГПР. Съгласно §1, т.1 от ДР на 3

ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Тъй наречената стойност на пакета „допълнителни услуги“ е изначално известна, но не фигурира в общите разходи на потребителя, макар стойността му да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на ГПР, респективно- на общите разходи по кредитанастоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредитчл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК. Затова, с оглед изначалната недействителност на договора, съдът е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективно- неплатения остатък, ведно със законната лихва от подаване на заявлението.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна. Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

От текста на цитираната норма е видно, че изискването съдът да извърши проверка за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. В заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което заповедният съд няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора. В този смисъл е и приетото ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

В случая, съдържанието на договора за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 на ЗПК относно задължителните реквизити на ДПК.

В процесния казус, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетения за забавено плащане не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправни клаузи от ДПК.

Уговорения от страните по договора за потребителски кредит годишен лихвен процент от 40,90 % не противоречи на добрите нрави.

Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и понастоящем, липсва. Доколкото до 2014г. в позитивното право липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави, поради което и по- старата съдебна практика приемаше за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен 4 заем/. Според настоящият съдебен състав понастоящем такава горна граница има и това е 5кратния размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва. Процесната лихва в размер на 40,90 % годишно, не надвишава максимума, предвиден в чл.19, ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо възнаградителната лихва е договорена в рамките на закона. Основателно е оплакването в жалбата, че така уговорената договорна лихва принципно не може да противоречи на добрите нрави. Презумпцията е, че след като една уговорка не противоречи на закона /както е в случая/, то тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави.