Решение № 2996 от 27.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2996 гр. София, 27.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Д. ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от Д. ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20211110129772 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал.1, във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК от „******“ АД срещу С. Б. К. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 5505,35 лева по изпълнителен лист от 02.04.2021 г. по гр. дело № 21479/2016 г. по описа на СРС.

Ищецът твърди, че паричното вземане по изпълнителния лист е цедирано в полза на ответника с договор за цесия от 24.07.2020 г. и образувано изп.дело №132/2021 г. по описа на ЧСИ с рег. №*** на КЧСИ. Пояснява, че цедент на вземането е В. и К.Я., които са в кредитно правоотношение с банката. Паричните вземания на „******“ АД по договора за банков кредит са спорни и предмет на т.д. №1480/2017 г. по описа на ОС-Варна. Посочва, че с влязло в сила решение по гр. дело №21479/2016 г. по описа на СРС В. и К.Я. осъждат банката да заплати суми, получени по договора за кредит при условията на чл.55 от ЗЗД и в тяхна полза е издаден изпълнителния лист от 02.04.2021 г. за сумата 5505,35 лева –съдебни разноски. Вземането е прехвърлено на отв. К. с договор за цесия от 24.07.2020 г. Твърди, че на 14.04.2021 г. банката е направила спрямо цесионера възражение за прихващане със свое вземане, което има към цедента по договора за кредит и противопоставимо на цесионера.

Счита, че последното е обстоятелство настъпило след края на съдебно дирене във въззивната инстанция по гр.дело №21479/2016 г. по описа на СРС /8395/2019 г., СГС/ и факт, който погасява правото на принудително изпълнение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска по допустимост и основателност.

Счита, че не се касае за факт настъпил след съдебно дирене по смисъла на чл. 439, ал.1 от ГПК и същият е преклудиран. Поддържа, че не са осъществени предпоставките на чл.103 от ЗЗД, тъй като няма насрещно и ликвидно вземане. Спорното вземане е предмет на договор за цесия от 24.07.2020 г. и от 18.03.2021 г. Счита за недоказано твърдението, че изявлението за прихващане е достигнало до цесионера.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

1

На основание чл. 146, ал.1,т.3 и т.4 от ГПК, за безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че В. и К.Я. са в кредитно правоотношение с банката, съгласно договор за кредит от 03.06.2008г. Паричните вземания на „******“ АД по договора за банков кредит са спорни и предмет на т.д.№1480/2017 г. по описа на ОС-Варна, подробно посочени в искова молба. С влязло в сила решение по гр. дело №21479/2016 г. по описа на СРС В. и К.Я. осъждат банката да заплати суми, получени по договор за кредит от 03.06.2008г. при условията на чл.55 от ЗЗД и в тяхна полза е издаден изпълнителния лист.

Паричното вземане за сумата общо 5505,35 лева по изпълнителен лист от 02.04.2021 г. по гр. дело № 21479/2016 г. по описа на СРС, издаден срещу „******“ АД, в полза на В. и Константин, е прехвърлено на ответника с договор за цесия от 24.07.2020 г. и от 18.03.2021 г., и образувано изп.дело №132/2021 г. по описа на ЧСИ с рег. №*** на КЧСИ. Посочените обстоятелства се установяват и от договор за потребителски кредит № HL37648 от 03.06.2008 г., ведно с Приложение №1 към него , изменен с допълнителни споразумения от 29.04.2009 г., 26.04.2012 г., 04.06.2013 г. и 23.01.2014 г., Решение №260170/05.11.2021 г. по т.д. №1480/2017 по описа на ОС – Варна, Решение №556889/08.12.2018 г. по гр.д.

№21479/2016 по описа на СРС, потвърдено с Решение №4182/13.07.2020 по в.гр.д.

№8395/2019 по описа СГС, Определение №159/09.03.2021 г. по гр.д. №2900/2020 на ВКС; договор за прехвърляне на вземания от 24.07.2020 г., с приложение №1/24.07.2020 г. и договор за прехвърляне на вземания от 18.03.2021 г.

Ищецът е отправил до ответника нотариална покана рег. №5077, том 3, акт 87 на Нотариус №195 на НК, връчена на кредитополучателя съответно на 01.08.2017 и 16.08.2017 г. по реда на чл. 46 ГПК по възлагане на нотариус, с която е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем вследствие на допуснато от страна на длъжника неизпълнение на задължението му за плащане на погасителните вноски.

За изясняване на спора по делото е допусната съдебна счетоводна експертиза, от констатациите на вещото лице по която се установява, че към 14.04.2021 г. вземането на банката към кредитополучателите възлиза на сумата в размер на 9331,32 швейцарски франка – редовна главница, 11766,78 швейцарски франка – просрочена главница, 109 108,50 швейцарски франка – спорни съдебни вземания за главница, а към 18.10.2022 г. – на сумата в размер на 8633,56 швейцарски франка – редовна главница, 12464,54 швейцарски франка – просрочена главница, 109 108,50 швейцарски франка – спорни съдебни вземания за главница.

Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за оспорване предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително основание, изпълнително дело. Съгласно ограничителната норма на чл. 439, ал.2 от ГПК, искът следва да се основава на непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, като така формулираното от законодателя изискване е критерий за допустимостта на ищцовата претенция. При наведени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника, конституиран като взискател, вземане, предявеният от ищеца иск по чл.439 ГПК се явява допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане, като в случая дали ответникът е кредитор или не, е въпрос по съществото на спора. В хипотезата на погасяване на дълга чрез извършено прихващане, за да бъде допустим искът с правно основание чл. 439 от ГПК, изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът – ищец, следва да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното решение относно пасивното вземане – т. е. вземането, което принудително се изпълнява. В случая ищецът извежда правния си интерес от предявяване на претенцията си от обстоятелството, че на 14.04.2021 г. – след влизане в сила на изпълнителното основание, е извършил прихващане с твърдяното от него вземане за главница по процесния договор за кредит, в който момент е настъпил и погасителният ефект за задължението му към 2 взискателя по образуваното изпълнително дело. Като момент на възникване на активното вземане е посочен 13.07.2017 г., което обстоятелство не се оспорва от ответника. Ищцовата претенция е предмет на производството по т.д. №1480/2017 по описа на ОС – Варна, приключило с Решение №260170 от 05.11.2021 г., невлязло в сила поради обжалване, предвид което същото и към настоящия момент не е ликвидно. Освен това, между страните не е спорно и от представените по делото писмени доказателства се установява, че пасивното вземане на ответника е ликвидно и предмет на изп.дело №132/2021 г. по описа на ЧСИ с рег. №*** на КЧСИ.

При така приетите фактически положения следва да се вземат предвид задължителните тълкувания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, относно възражението за прихващане. Възражението за прихващане с ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо такова, което се основава на новонастъпил факт - направеното изявление за прихващане, и релевирането му не променя спорния предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, или не се оспорва от длъжника извънсъдебно, съответно за доказването му не е необходимо събиране на доказателства. В този случай възражението за прихващане може за пръв път да се заяви и пред въззивния съд. Когато обаче активното вземане е спорно, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. В случая доколкото активното вземане е предмет и към настоящия момент на висящ исков процес, като същото се оспорва и извънсъдебно, съдът счита за неоснователно възражението на ответната страна за преклудиране на същото. С оглед липсата на ликвидност на вземането, поначало преклузията за навеждане на възражение за прихващане със същото настъпва с изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба в производството с предмет пасивното вземане, като то не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция, освен в хипотезата на чл. 147, т.2 ГПК. По гр.д. 21479/2016 по описа на СРС се установява, че съдебното дирене в първоинстанционното производството, предмет на който е вземането на кредитополучателите – цеденти към банката, е приключило на 16.02.2017 г. От друга страна, съгласно твърденията на ищеца, неоспорени от ответника, активното вземане е възникнало на 13.07.2017 г. Ето защо, за банката не е съществувала процесуалната възможност да релевира възражението си за прихващане с невъзникнало и неликвидно вземане в това производство, дори като нововъзникнало обстоятелство, поради което и същото не се явява преклудирано, нито попада извън ограничението на нормата на чл. 439, ал.2 ГПК. По изложените съображения и с оглед на заявените от ищеца твърдения за погасяване на вземането на взискателя въз основа на настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, съдът намира предявеният иск за процесуално допустим, поради което същият подлежи на разглеждане по същество. Следва да се отбележи, че не се твърди и не се доказва извършено изпълнение чрез плащане на задължението в изпълнителното производство.

Не е спорно, че вземането на ищеца не е ликвидно, доколкото същото е предмет на висящ правен спор. Независимо от това, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2020 г., ОСГТК, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. В съобразителната част на Тълкувателното решение разяснено, че наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане, когато изявлението за прихващане е извършено в процеса – т. нар. "съдебно прихващане", или когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса – т. нар. "извънсъдебно прихващане". Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Предвид това, за съда не е налице пречка да 3 прецени в производството по чл. 439 ГПК наличието или липсата на ликвидност на активното вземане, като при постановено в друго производство влязло в сила решение, с което се установява съществуването на активното вземане, следва да зачете силата на пресъдено нещо на това решение. Независимо от начина на установяване на съществуването на активното вземане и на начина на осъществяване на правото на прихващане – извън процеса или в процеса, правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно действие от момента, когато прихващането е могло да се извърши – в този смисъл Решение № 50160 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2248/2019 г., I т. о.