Решение № 587 от 15.07.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 587 гр. гр. Хасково, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20245640101678 по описа за 2024 година

Предявен е от Д. П. Д. с ЕГН:********** , с адрес ***, със съдебен адрес ***, адв. П.И.П., против „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Цариградско шосе“ №115 Е, ет.5, представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев, иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.23 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на *** г. ищецът сключил с ответника Договор за паричен заем № *** от *** г. по силата, на който заемодателят предоставил на ищеца паричен заем в размер на 700,00 лева. Съгласно чл. 3 от Договора, параметрите на отпуснатия паричен заем били следните: Размер на кредита: 700 лева; Размер на погасителната вноска: 1 х 23,36 лв. и 5 х 154,32 лв.; Ден на плащане: понеделник; Вид вноска: месечна; брой вноски - 6;

Годишен процент на разходите на заема: 48.35%; Фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %; Дата на първо плащане: 24.01.2022 г.; дата на последно плащане: 22.06.2022 г.; обща сума за плащане: 794,96 лева. Въпреки, че в чл. 3, т. 12 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане, е в размер на 794,96 лева, ищецът установил, че сумата, която трябва да заплати за погасяване по този договор е 1278,00 лева. Това било така, защото следвало да 1 заплати и сумата от 483,04 лева за неизпълнение на задължението си по чл.5 от договора за заем, в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение. Размерът на неустойката бил посочен в колона 6 /шеста/ от погасителния план, а именно - 1 вноска по 189,64 лева и 5 вноски по 58,68 лева и била включена във всяка от погасителните вноски.

Излага подробни съображения за това, че неустойката по договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а така също и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл. 143, т. 5 ЗЗП. Уреждащата я клауза била неравноправна. В случая в чл. 5 от договора формално била уговорена неустойка за неизпълнение и задължение към ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така, тъй като за да възникне вземането за неустойка договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени и следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът дал възможност на насрещната страна едва в тридневен срок да му предостави банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия. Налагането на толкова къс срок, както и завишени условия, на които следвало да отговаря поръчителя, препятствали всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Що се отнасяло до алтернативната опция за обезпечение, то тя също поставяла мъчно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извод, че и двете опции по чл. 5 от договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били трудно изпълними, а след като това е така, то във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. Затова неустойката била уговорена и като сигурна част от дълга и следвало да се заплаща разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска. Сочи, че неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора. Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се плащало заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлявало допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай реално била договорена допълнителна договорна лихва, която да се плаща длъжника и което е печалба за кредитора.

Поддържа се в исковата молба, че неустойката е нищожна и на 2 основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да възникне правото на неустойка уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на императивни правни норми на закона и на добрите нрави. Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответствало на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 5 от процесния договор обаче била предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит било да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателя имал право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка би следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключвал без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение потвърждавало тезата, че сумата наречена неустойка, всъщност била скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК, така уговорената неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции, тъй като същата при пораждане на задължението била уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била компесаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното като начина, по който била уговорена сочел, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигурял обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главница ведно с възнаградителната лихва. Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен, той щял да има право да получи и допълнително неустойка, която не била свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел, различна от тази на неустойката. От неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при 3 неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й, кредиторът щял да се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служело за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 ЗЗД. Ето защо, уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като не преследвала заложените й функции, била нищожна в противоречие с добрите нрави.

Ищецът сочи още, че клаузата на чл. 5 от процесния договор била неравноправна и по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради което също е нищожна и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя. Този извод се подкрепял от обстоятелството, че изначално било предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като се разсрочи изпълнението й.

Поради това следвало да се приеме, че уговорената неустойка не отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице била неравноправност по чл.143, т. 5 ЗЗП.

Неустойката била уговорена и с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 ЗПК същата била нищожна и заплащане по нея не се дължало. След като това било така, то договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК. В случая следвало да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК. В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да бъде включена и неустойката. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да бъде посочения в договора - 40.05%, а следвало да бъде по-голямо число, ако в него участва и вземането от 483,04 лв., което формално било уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това доколкото лихвата била част от ГПР, то следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 483,04 лв. изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този начин не ставало ясно и дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/. Това допълнително оскъпяване по договора представлявало конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Процесният договор за заем попадал в 4 обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочвала какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 ЗПК досежно съдържанието на договора били императивни и нарушението им водело до нищожност на сключения договор. В случая имало нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. По изложените съображения доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следвало да бъде приет за недействителен чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ищецът посочва, че в изпълнение на договора за потребителски кредит № ***/*** г. заплатил на ответника сумата от 1278,00 лева. Поради недействителността на договора за заем било възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която бил получил по него в размер на 700,00 лева, без лихва и други разходи. Предвид това разликата между заплатената и дължимата сума била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

По тази причина ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 838/2024г. по описа на СРС. Срещу издадената заповед било подадено в срок възражение от длъжника „СИТИ КЕШ“ ООД, поради което за ищецът възникнал правен интерес от предявяване на настоящия иск.

С тези мотиви се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните съществуването на вземането на ищцата спрямо ответника, по издадената заповед № 2356 от 19.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 838 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, а именно сумата от 483,04 лева, представляваща заплатена без правно основание по клаузи за неустойка, 5 включени в договор за потребителски кредит № *** към искане № ***, сключен на *** г., които клаузи за неустойка са изначално недействителни поради тяхното неравноправие и заплатените по тях суми са заплатени при липса на основание, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.01.2024 г. до изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 25,00 лв. за държавна такса.

Претендира се присъждане и на направените по настоящото дело и по заповедното производство разноски.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба. Ответникът освен възражения относно недопустимост на предявения иск, вкл. и поради злоупотреба с процесуални права, счита предявения иск за неоснователен.