Решение № 4480 от 13.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4480 гр. Пловдив, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330101747 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът намира, че е сезиран с установителен иск, предявен от Е. К. Ш., ЕГН:**********, с адрес: село Ц., ул."*****" № **, представляван от пълномощника адв.С. Н., против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „Цариградко шосе“ № 115Е, ет.5, представлявано от Н. П. П. и пълномощника адв.Х. Г..

Ищецът твърди, че на ****** г. е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № ****** към искане № ******, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 800,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,05%, годишен процент на разходите - 49,81%. Излага се, че съгласно чл.5, ал.1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, сьгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Посочено е в исковата 1 молба, че съгласно чл.11, ал.1 от Договора, в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, предвидени в чл.5, ал.1 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 428,30 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Твърди се, че Ш. усвоил изцяло заемния ресурс, не бил изплатил процесната неустойка, но не дължал плащания за същата като в тази връзка излага подробни съображения. Според ищеца неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за него щели да настъпят единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които учредили лично обезпечение. Тъй като неустойката била близо 50% от заетата сума, тя била загубила присъщата за нея обезщетителна функция, не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Релевира се, че било предвидено да се кумулира към погасителните вноски като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Заявява се, че както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.11, ал.1 от договора се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна, тъй като от една страна, неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата била в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита. Сочи се, че по този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР – тъй като неустойката представлявала близо 50 % от заетата сума. Отправя се искане да се прогласи нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит № ****** към искане №****** от ******г., обективирана в чл.11, ал.1, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 428,30 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК е ангажиран отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД чрез пълномощника адв.Х.

М., с който се оспорва исковата молба като неоснователна и предявена в 2 условията на злоупотреба с право, предвид множеството образувани идентични дела между страните. Излага се от ответника, че са неоснователни претенциите на ищеца за обявяване недействителността на договорената между страните неустойка, поради изброените в исковата молба причини.

Релевира се, че с неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в тази връзка се излагат подробни съображения относно същността на ГПР и било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Според „Сити Кеш“ ООД оспорената неустойка била действителна, като процесния договор бил сключен изцяло по волята на потребителя. Сочи се, че той е имал и възможност да се откаже от договора без да е обвързан от спорната неустойка или заплащането на обезщетения или такси. Отделно от това според ответника нямало как да се твърди каквото и да е противоречие с добрите нрави, поради трайните отношения на страните в качеството им на клиент и кредитодател, имала начален момент след сключването на договора, от който започвала да се начислява, била с фиксирани параметри за срока на договора, в случай че възникнат представките за начисляването й. Излагат се доводи за индивидуално договаряне, което изключвало неравноправонстта на оспорените клаузи липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемали с тях. Отправя се искане за отхвърляне на исковата претенция.

Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не е спорно сключването между ищеца Е. К. Ш., като кредитополучател, и „Сити Кеш” ЕООД, като кредитодател, на Договор за потребителски кредит № ****** към искане № ****** от ****** г., за сумата от 800 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,81 %, с посоченото в исковата молба съдържание.

Последното е видно и от представения по делото препис от договора за кредит и приложенията към него.

Съгласно чл. 5 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на следните изисквания, описани и в исковата молба, а именно едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от 3 работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

При непредоставяне на едно от посочените обезпечения в предвидения срок, се начислява неустойка в размер на 428,30 лв. съгласно чл. 11, ал. 1 от Договора.

Спорният въпрос между страните се заключва относно действителността на процесното заемно правоотношение и конкретно на уговорената в чл. 11, ал. 1 от Договора клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение. В тази насока съдът намира, че доколкото се установява възникването между ищеца и „Сити Кеш” ЕООД на облигационна връзка по силата на Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г, с визираното по-горе съдържание, то Е. К. Ш. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това той се ползва и със законоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

При отчитане на горното, то за основателни се намират твърденията на ищеца за нищожност на процесната договорна клауза за неустойка на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото същата води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 11 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор обаче тя не е включена при изчисляване на процента на разходите, но реално води до оскъпяване на кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва, предвид стойността на главницата – 800 лв., годишния лихвен процент от 40,05 %, краткия срок на договора – около половин година, и размера на неустойката от 428,30 лв., който е над 50 % от главницата. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва, то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на 4 кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

При съобразяване с гореизложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.