Решение № 1376 от 31.07.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1376 гр. Пловдив , 31.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на шести юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20215330102387 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл.

143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП и чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал. 4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

Ищецът Н. П. Х., ЕГН: **********, от град П. ***, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявил против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап.

20, представлявано от у. И.Д. и Д. Н., иск за прогласяване за нищожна клаузата за обезпечение по чл. 5 от договор за кредит № ***/ 28.10.2018 г., като неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 9 от ЗЗП и като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал. 4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит ***/ 28.10.2018 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лева, за срок от 12 месеца, при фиксиран лихвен процент- 23 % и ГПР- 49, 11 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Фератум Банк“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 1 300 лева. В договора като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК и правело договора недействителен. Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на законната 1 лихва, поради което и клаузата се явявала нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. Тъй като договорът за кредит бил недействителен, по него се дължала само главница, без да се дължи възнаграждение за поръчителството, а освен това по този договор за поръчителство длъжникът не получавал никаква престация, което нарушавало принципа на справедливостта. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за обезпечение по договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който на първо място се излагат твърдения за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес и нередовност на исковата молба, в която връзка се иска прекратяване на производството и присъждане на разноски. Посочва се, че клаузата за обезпечение имала декларативен характер, като ищецът имал възможност и сам да осигури поръчител или да се възползва от допълнителната услуга гаранция на „Фератум Банк“, но това било самостоятелно юридическо лице, като договорът за гаранция не бил сключен с ответника. По същество оспорва иска и посочва, че ищецът бил кандидатствал за кредит към ответника общо 11 пъти, поради което добре разбирал политиката на дружеството по кредитиране. кандидатстването ставало през интернет страницата на дружеството, като всички стъпки били изпълнени и договорът се считал за редовно сключен. На потребителя била предоставена необходимата преддоговорна информация, като в нея разбираемо и ясно били посочени дължимите суми. Възнаграждението за услугата за гаранта не се включвала в ГПР, защото това не била задължителна услуга. Ищецът можел и сам да посочи физическо лице за поръчител, което да обезпечи задълженията му. Разходите за гаранта не били общ разход по кредита по смисъла на параграф 1.1. от ЗПК, именно поради доброволния и индивидуален характер на услугата. Ищецът бил получил по електронната си поща необходимата документация за гаранцията и сам поискал да се възползва от тази възможност. Тук нямало заблуждаваща търговска практика, защото лицето било информирано предварително за услугата и цената й. Именно с цел да се гарантира финансовия риск, имало необходимост от обезпечение на кредита и в това нямало нищо незаконосъобразно. Размерът на възнаградителната лихва отговарял на изискванията на закона и бил във фиксиран размер, а в договора се уреждала и възможността за отказ на потребителя от договора. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа отговора.

2

Представя и писмена защита.

С допълнителна молба ищецът посочва, че имал правен интерес от иска, доколкото между страните съществувал договор за кредит, който бил обезпечен с поръчителство, за което се дължало възнаграждение.

С допълнително писмено становище ответникът посочва, че реално не било направено уточнение на претенцията, поради което исковата молба оставала нередовна и производството по делото следвало да се прекрати.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 28.10.2018 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 вноски, с краен падеж- 23.10.2019 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 23 % или лихва от 460 лева, при ГПР- 49, 11 % и общ размер на всички плащания- 2 460 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“, срещу възнаграждение от 1 540 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция (поръчителство), както и общите условия и Тарифата по кредита. Представени са още други заявки на ищеца за подобни кредити, както и извлечение от системата на ответника по кредита.

За безспорно между страните в с.з. е прието обстоятелството, че преди сключване на договора за кредит на ищеца е била предоставена съответната преддоговорна информация, както и ОУ на кредитора.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включва единствено възнаградителната лихва, без каквито и да е други разходи, като при включване на таксата гарант от 1 300 лева, ГПР ще се увеличи с 65 % или така той би станал в размер на 114, 11 %.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 73 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за обезпечението, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 25 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 2 460 лева. Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 1 540 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита).

Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, 4 защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.