Решение № 674 от 12.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 674 гр. София, 12.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20238002104324 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 2668 от 30.05.2024 г. е допуснато по касационна жалба на С. Ж. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ж. Я. Д., чрез адв. М., касационно обжалване на решение № 32/07.03.2023 г. по в.т.д. № 16/2023 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която като е потвърдено частично решение № 260012 от 11.10.2022 г. по гр.д. № 430/2020 г. на Окръжен съд Сливен, е отхвърлен предявения от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за разликата над присъдената сума от 4 400 лв. до размера от 22 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания в резултат на ПТП на 2.11.2019, при което са му причинени счупвания на лява ръка и травми по гърба, ведно със законната лихва от 29.11.2019 г. до окончателното изплащане.

Касаторът не обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е отхвърлен иска по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 22 000 лв. до пълния предявен размер от 65 000 лв., видно от изричното искане, заявено в касационната жалба.

Касаторът – ищец обжалва решението на въззивния съд като поддържа 1 неправилност на същото поради нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определяне процента на съпричиняване и необоснованост. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касатора поддържа касационната жалба, като по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е заявил, че съдът е достигнал до извода за висок процент на съпричиняване, поради неизвършена преценка на поведението на делинквента с обективния принос на пострадалия, като поведението на водача на МПС е омаловажено.

Насрещната страна – „Бул Инс“ АД не е депозирал отговор на касационната жалба. В срока по чл.287, ал.1 ГПК от „Бул Инс“ АД, чрез адв.Г., е депозирана насрещна касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е уважен иска по чл.432, ал.1 КЗ за сумата от 4 400 лв., но по нея не е допуснато касационно обжалване и тя не е предмет на настоящото производство по чл.290 ГПК. В открито съдебно заседание насрещната страна, чрез адв. Мънчев оспорва касационната жалба на ищеца. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице деликтно поведение от страна водача на МПС, като в хода по същество излага подробни съображения в тази насока и преповтаря доводите, развити в насрещната касационна жалба, по която обаче, настоящият състав на ВКС не е допуснал касационно обжалване и поради което същите се явяват неотносими към въпроса, по които е допуснато касационно обжалване – как следва да се определи степента на съпричиняване на деликт.

За да отмени частично отхвърлителното решение на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска по чл.432, ал.1 КЗ до размера от 4 400 лв., въззивният съд възприемайки заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, според което една от причините за настъпването на ПТП е именно извършеното от водача на лекия автомобил нарушение на чл.20 ЗДвП – движение с несъобразена скорост спрямо видимостта пред автомобила, съдът е приел, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки на чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на Любомир Кончев за вредите, причинени в пряка причинно-следствена връзка от неговото виновно и противоправно поведение и доколкото от ответника не се оспорва валидността на застрахователното правоотношение, налице са и предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение на вредите, причинени от процесното 2

ПТП. При съобразяване на заключението на съдебно-медицинската експертиза, установяващо получените от ищеца при процесното ПТП телесни увреждания – контузия на лявата ръка с данни за счупване на раменната кост в нейната долна трета, наложило прилагането на оперативно лечение – фиксиране на двата фрагмента с киршнерови игли, както и контузия на гръден кош в областта на гърба, без клинични данни за фрактури на костни структури, които увреждания са причинили трайно затруднение за движенията на горен ляв крайник за период от около 2 месеца, а уврежданията на гръдния кош – до болезнено затрудняване на движенията на снагата за срок до 10 дни, както и на съдебно-психологичната експертиза, според която процесното ПТП не е повлияло на забавеното физическо и интелектуално развитие на ищеца, въззивният съд е приел, че в пряка връзка с процесното ПТП ищецът е претърпял единствено установените по делото телесни увреждания, представляващи средна телесна повреда, в резултат на която по време на общия възстановителен период от около 2 месеца е изпитвал физическа болка и дискомфорт и известен стрес, но не и трайни психически увреждания. При анализ на конкретно установените по делото обстоятелства и релевантните за определяне на обезщетението за неимуществени вреди критерии, посочени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, на икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователно покритие към датата на ПТП, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението е сумата от 22 000 лв. Във връзка с наведеното от ответната страна възражение за съпричиняване, въззивният съд е посочил, че изводът за наличие на такова не може да почива на предположения, като намаляването на обезщетението по реда на чл.51 ал.2 ЗЗД изисква доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно да е способствал за появата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило. Съобразявайки разрешението, дадено в ТР № 88/12.11.1968 г. на ОСГК на ВС, според което разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато пострадалото при злополуката лице е малолетно или непълнолетно дете е допринесло за настъпването на вредоносния резултат поради неупражнения върху него надзор от родителите му, въззивният съд е приел, че поради неположена изискуема родителска грижа, е допуснато обективно неправомерно присъствие като пътник в неотговаряща на техническите 3 изисквания каруца на малолетно лице, без дееспособен придружител, на платно за движение от автомобилен път, по който съгласно препращащата норма на чл.60 вр. чл.55, ал.1 ЗДвП каруцата не е имала право да се движи.

Съдът е приел, че съпричинителното действие относно вредите е обективното присъствие на малолетното лице-ищец по делото, на място, на което при конкретните условия е било недопустимо да присъства, тъй като вредните последици за него от процесното ПТП не биха настъпили ако не беше допуснато то да участва в движението по автомобилен път като пътник в каруца. При така изложените съображения, въззивният съд е намерил за доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, като с оглед конкретните обстоятелства е приел че приносът на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат е в размер на 80 %. Не е извършена съпоставка между противоправното поведение на водача на МПС и поведението на пострадалото лице при определяне на конкретния процент на съпричиняване.

Обжалването е допуснато по въпроса дали при определяне степента на съпричиняване на деликт, съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 117 от 8.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на I т.о., както и в други решения на ВКС /служебно известни на настоящия състав/, според която при определяне на степента на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и на пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия.

Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД при непозволено увреждане делинквентът дължи обезщетение на увредения за всички вреди, които са пряка и непоследствена последица от деликта. Единственото допустимо отклонение е предвидената в чл.51 ал.2 ЗЗД възможност обезщетението да се намали ако и пострадалият е допринесъл за настъпване на увреждането. Разпоредбата не съдържа указания за критериите и условията, при които това намаляване на обезщетението придобива реални измерения. С решение № 88/1962 г. на ОСГК на ВС е застъпена тезата, че обективното съпричиняване е критерий и 4 достатъчно условие за намаляване на определеното обезщететие, като тази теза е утвърдена и с последвалото ППВС № 17/1963 г., според което от съществено значение за установяване на съпричиняването и следващото от това намаляване на обезщетението е причинната връзка между поведението на самия пострадал и настъпилия вредоносен резултат, но не и вината. По този критерии е приет и изводът, че когато едно малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпването на вредоносния резултат, съобразно с обстоятелствата на конкретната хипотеза следва да намери приложение нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като за приложението й е без правно значение дали увреденият е могъл или не да действа виновно. С посочената задължителна практика на ВС е наложена теорията за достатъчност на причинната връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат /т.н. теория на достатъчния каузалитет/, която се застъпва трайно и последователно и в практиката на ВКС и според която първото задължително условие за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия увреждащ резултат. Всяка една проявна форма на поведение на пострадалия, независимо в какво отношение е с резултата – като създаваща предпоставка, улеснение или като активно действие или бездействие, след като допринася за настъпване на резултата е в каузалитет спрямо него и следователно е налице причинна връзка. В т.7 на ППВС № 17/1963 г. и съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК е прието, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да се определи обективния му принос. В този смисъл е и даденото от състава на ВКС разрешение по повдигнатия въпроси в посоченото от касатора в изложението на жалбата решение по т.д. № 3540/2013 г. В него е прието, че при извод, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и е налице основание за приложение на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът е длъжен да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите, което предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния 5 резултат.

С оглед отговора на въпроса, касационната жалба на ищеца се явява частично основателна. В отклонение на посочената по-горе задължителна и казуална практика на ВКС по повдигнатия въпрос, въззивният съд не е извършил съпоставка между противоправното поведение на водача на МПС и поведението на пострадалото лице при определяне на конкретния процент на съпричиняване. Въззивният съд правилно е приел, че в конкретния случай е налице основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, макар и пострадалото при злополуката лице да е малолетно дете, тъй като то е допринесло за настъпването на вредоносния резултат чрез обективно си неправомерно присъствие, заедно с друго малолетно лице в неотговаряща на техническите изисквания, съгласно чл.71 от ЗДвП каруца, движеща се на пътното платно на второкласен автомобилен път. Доколкото по делото няма данни за наличие на пътен знак на процесния второкласен път, забраняващ движението на превозни средства с животинска тяга /съгласно заключението на вещото лице Узунов не са налице данни по делото за наличие на вертикална маркировка в зоната на ПТП/, необосновано въззивният съд е приел, че съгласно препращащата норма на чл.60 вр. чл.55, ал.1 ЗДвП за каруцата е съществувала изрична забрана за движение по процесния второкласен път.