Решение № 102 от 08.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. София, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100509319 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 4974/29.03.2023 г. по гр.д. № 41977/2022 г. на Софийски районен съд е признато за установено по предявените от „БНП П.П.Ф. С.А.”, Франция, чрез „БНП П.П.Ф.

С.А., клон България”, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Н. В. В. дължи на „БНП П.П.Ф. С.А., клон България”, сумата 997,30 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски револвиращ кредит № CARD-17148663, ведно със законната лихва от 03.05.2022 г. до изплащането на вземането, като са отхвърлени исковете за сумата 306,73 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.03.2020 г. до 13.04.2021 г., и за сумата 104,30 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.04.2021 г. до 16.04.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 26020/2022 г. на СРС.

Ответникът Н. В.В. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на БНП П.П.Ф.” С.А., клон България, разноските за заповедното и исковото производство в общ размер 393,97 лв. – съобразно уважената част от исковете, а ищецът е осъден за заплати на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА на адв. М.Л. сумата 95,90 лв. възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на длъжника в заповедното производство, и на адв.

К.Б. сумата 95,90 лв. възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника в исковото производство.

1

С определение № 22654/28.06.2023 г. е отхвърлена молбата по чл. 248 от ГПК с вх. № 106929/28.04.3023 г., подадена от Н. В., за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

Решението в отхвърлителните му части е обжалвано от ищеца като неправилно, с искане същото да бъде отменено в тези му части и постановено друго, с което се уважат изцяло предявените искове. В жалбата се излага възражение срещу извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК поради това, че не отговаря за изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9а от ЗПК. Жалбоподателят изтъква, че посочената разпоредба на чл. 11, ал., 1, т. 9а от ЗПК, изискваща в договора за потребителски кредит да се съдържа методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, е неотносима по отношение на процесиня договор за кредит, тъй като кредитът е отпуснат по фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и е ясен за страните.

Ответникът е обжалвал решението в частта му, с която е признато за установено, че дължи на ищеца сумата 997,30 лв., представляваща дължима главница по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 03.05.2022 г. до изплащането на сумата, като неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и задължителната съдебна практика. В жалбата се излага довод, че при направения в мотивите на решението правилен извод, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, съдът не е съобразил, че в такава хипотеза изначално не съществува договорно правоотношение между страните, при което и след като искът е предявен на договорно основание, е неприложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.

Въззивникът изтъква, че разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, предвиждаща възстановяване на т.нар. „чиста стойност” на задължението по договора за кредит в случаите, когато договорът е обявен за недействителен, е приложима само при предявена претенция на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, като проявление на общата норма на чл. 34 от ЗЗД за реституиране на даденото по нищожен договор. След ищецът е претендирал исковите суми като дължими на договорно основание и е установено, че договорно правоотношение не съществува, това води до изначална недопустимост на предявените искове, респ. на недопустимост на съдебното решение. Отправя се искане решението да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него постановено друго, с което се отхвърли претенцията за сумата 997,30 лв.

В писмения си отговор всяка от страните оспорва въззивната жалба на насрещната страна.

Срещу определението от 28.06.2023 г., с което е отхвърлена молбата на ответника по чл. 248 от ГПК, е подадена частна жалба от пълномощника му адв. К. Б.. В частната жалба се поддържа, че доколкото с исковата молба са предявени три обективно съединени искове /за главница, договорна лихва и мораторна лихва/ и два от тях са отхвърлени, то на осъществилия безплатна правна помощ на ответника адвокат се дължи адвокатско възнаграждение за всеки от отхвърлените искове в размер на по 400 лв. /или общо 800 лв./, 2 съобразно чл. 2, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. от 04.11.2022 г./ Иска се решението да се измени или допълни в частта му за разноските, като се осъди ищеца да заплати пълния дължим размер на адвокатското възнаграждение съобразно обективно съединени и изцяло отхвърлени искове, а именно още сумата 704,10 лв., представляваща разликата между присъденото и дължимото възнаграждение.

Насрещната страна оспорва частната жалба.

След образуване на въззивното пвоизводство по делото е постъпила молба от „Юробанк България” АД с искане на основание чл. 227 от ГПК да бъде конституиран като страна в процеса на мястото на първоначалния ищец „БНП П.П.Ф. С.А.”, клон България, поради настъпило правоприемство чрез сключен между тези дружество договор от 31.05.2023 г. прехвърляне на търговско предприятие. Към молбата е представено удостоверение изх. № 20231102154716/02.11.2023 г. на Агенция по вписвания за актуално състояние на „Юробанк България” АД, а в изпълнение на указанията на въззивния съд е представен и вписания договор за прехвърляне на търговско предприятие между „БНП П.П.Ф.” С.А., Франция, действащо чрез „БНП Пърсънал Файненс С.А., клон България, и „Юробанк България” АД. С протоколно определение на въззивния съд от 10.06.2024 г.

„Юробанк България” АД е конституирано като въззивник в процеса на мястото на „БНП П.П.Ф. С.А., клон България”.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

„БНП П.П.Ф. С.А”, Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България”, е предявило срещу Н. В. В. искове за признаване съществуването на негови вземания за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 26020/2022 г. на СРС, а именно: сумата 997,30 лв., представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит № CARD-17148663/07.07.2019 г., ведно със законната лихва от 18.05.2022 г. до изплащане на вземането; сумата 306,73 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 01.03.2020 г. до 13.04.2021 г.; и сумата 104,30 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 06.04.2021 г. до 16.04.2022 г.

В исковата молба ищецът твърди, че на 07.07.2019 г. е сключил с ответника договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CARD-17148663, въз основа на който кредиторът издал на кредитополучателя кредитна карта Мастъркард с максимален кредитен лимит в размер на 1500 лв. В договора била предвидена възможност на кредитополучателя да се възползва от услугата „Покупка на изплащане в мрежата на търговски партньор на кредитора” /чл. 4/, при което кредитополучателят изплаща избраната от него стока или услуга посредством усвояване на кредитния лимит на револвиращия кредит чрез предоставената му кредитна карта, без да чака за одобрение, когато има разполагаем лимит по кредитната карта. Твърди се, че на 07.07.2019 г. ответникът се е възползвал от предвидената в чл. 4 от договора възможност и е извършено усвояване чрез функционалността „Покупка на изплащане в мрежата от 3 търговски партньори на кредитора” покупка на изплащане по револвиращ кредит с код на усвояването CREX-17148645 на закупуването на стоки и услуги на изплащане на стойност в общ размер, посочен на стр. 1 от договора в параграф „Параметри и услуги”. За ползването на тази услуга по чл. 4 от договора бил договорен ГЛП и ГПР в размер, посочен на стр. 1 от процесния договор в поле „Параметри и условия”, като е посочена общата стойност на плащанията. Твърди се, че ответникът е преустановил редовното обслужване на револвиращия потребителски кредит на 01.03.2020 г., на която дата е последното плащане по заема. Сочи се, че при просрочване на две или повече месечни погасителни вноски, считано от падежната дата на втората вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени по договора надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава, с оглед на което на 13.04.2021 г. ищецът изпратил до ответника покана за доброволно изпълнение, с която кредитът е обявен за изискуем. Ищецът сочи, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение непогасеното задължение по револвиращия кредит, отпуснат на ответника, е в общ размер 1408,33 лв., като след преустановяването на обслужването на заема от ответника на 01.03.2020 г. е блокирана кредитната карта. Сочи, че посоченото общо непогасено задължение по кредита в размер на 1408,33 лв. включва: 997,30 лв. – главница; 306,73 лв. – възнаградителна лихва за периода от 01.03.2020 г. до 13.04.2021 г.; 104,30 лв. – мораторна лихва за периода от 06.04.2021 г. до 16.04.2021 г.

С писмения си отговор ответникът оспорва исковете. Излага възражение, че процесният договор за кредит е недействителен, тъй като същият е сключен в нарушение на разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 то ЗПК, регламентиращи задължителните реквизити на договорите за потребителски кредит. Сочи се, че в подписания от ответника и „БНП П.П.Ф.” ЕАД договор използваният шрифт очевидно е по-малък по размер от изискуемия от закона, както и че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК в договора не е посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. Нарушена била и императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК, тъй като от договора не можело да се извлече информация за включените в месечната погасителна вноска суми. Ответникът счита, че в процесния договор за кредит не е инкорпориран погасителен план съгласно изискванията на закона, както и че от текста на договора не ставало ясно каква част от погасителната вноска представлява главница, каква част- лихва, и каква част – такса за обслужване на кредита или други такси, включена ли е месечна застрахователна вноска, как се изчислява лихвата – дали само върху главницата или и върху таксите, за да се прецени дали начислената лихва не надвишава реално уговореното в договора. Навежда се и довод, че процесният договор е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 от ЗПК – същият не съдържал клаузи относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. С оглед на това ответникът счита, че на основание чл. 22 и 23 от ЗПК – поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 12, т. 20 от ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9 от 4

ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Ответникът оспорва, че е получил издадената кредитна карта. Излага довод, че при недействителен договор за кредит искането за връщане само на главницата би бил основателен, но само ако е предявен на друго основание – неоснователно обогатяване, а не на предявеното основание – договорно правоотношение. Навежда се и възражение, че размерът на лихвения процент в договора за кредит е неправомерно завишен и в противоречи на добрите нрави.