Разпореждане № 2265 от 23.06.2025, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2265 гр. Благоевград, 23.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Миглена Кавалова като разгледа докладваното от Миглена Кавалова Частно гражданско дело № 20251210101466 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът с Разпореждане № 2011/05.06.2025 година е оставил заявлението без движение, като е указал на заявителя да отстрани констатираните от съда в мотивите на разпореждането нередовности. В дадения от съда срок е депозирана молба с вх. № 15369/18.06.2025 година, в която заявителят е уточнил, че записа на заповед обезпечава вземането по договор за заем, а именно главница от 800 лв., договорна лихва – 139,01 лв, неустойка – 689,99 лева. Посочва, че по договора за кредит са извършени плащания от длъжника в размер на 905 лева, с която сума са погасени главница, договорна лихва, наказателна лихва за забавени плащания, като остава дължима сумата от 425, 28 лева.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и приложенията към него, намира същото за частично основателно, предвид следите съображения:

Съгласно законовите изменения, /обн. ДВбр. 100/2019 г. -20.12.2019 г. /, и въвеждане на нова т. 3 на ал. 2 на чл. 411 от ГПК, е въведено задължение и на заповедния съд служебно да следи за наличие или обосновано предположение за наличие на неравноправна клауза, наред с това дали искането е в противоречие с добрите нрави, съгл. т. 2 на ал. 2 на чл. 411 от ГПК.

В тази насока съществува поначало такова задължение за съда, като е налице и решението по дело № С-472/11 на Съда на европейския съюз, според което националните съдилища са длъжни да следят служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, което се явява основание за извършената проверка за валидност на клаузите по договорите, във връзка с 1 които е издаден процесния записа на заповед. Съгласно разпоредбата на чл.417, т.10 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на запис на заповед. Съгласно изменената редакция на т.10 на чл.417 от ГПК когато ценната книга обезпечава вземане, произтичащо от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилага договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения, включително приложимите общи условия. По този начин законодателят е въвел изискване съдът да извърши проверка както на редовността на ценната книга от външна страна, така и на каузалното правоотношение, за обезпечение на което е издадена ценната книга. По силата на чл. 418, ал. 2 от ГПК изпълнителният лист се издава, след като съдът провери дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

В настоящия случай представеният запис на заповед е редовен от външна страна - притежава всички реквизити на записа на заповед, съгласно чл. 535 от ТЗ. Същият удостоверява наличието на подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, спрямо което се иска издаване на изпълнителния лист вземането е изискуемо, тъй като е настъпил падежа на записа на заповед – 13.03.2025г. Процесният запис на заповед обезпечава вземанията по Договор за заем. По делото е представен Договор за паричен заем № 733452 от дата 13.06.2024 година, сключен между „К* (Заемодателя) и Н. С. М*, (заемателя), видно от който е, че „К* е предоставил на Н. С. М* като кредитополучател сумата от 800, 00 лв.; при следните параметри: годишен процент разходи 48,305%; брой вноски – 9, с начален срок на 13.07.2024 година и краен срок на договора 13.03.2025 година, месечен лихвен процент 3,33 %., обща дължима сума 939, 01 лв. Съгласно чл. 6 от договора, страните са се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант и с още едно от посочените в чл.

6 от договора обезпечения, по избор на заемателя, като на основание чл.8 от договор, в случай, че заемателят не е предоставил уговореното в чл. 6 обезпечение, дължи неустойката е в размер на 689,99 лева, като задължението по договора ще бъде в общ размер на 1629 лв.

Съдът намира, че клаузата в процесния договор за кредит, според която се дължи неустойка при необезпечаване изпълнението на договора е в пряко противоречие с императивните разпоредби на ЗПК, като в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 48, 305% /чл.3.5/, който според съда не отговаря на действително прилагания в отношенията между страните. От погасителния 2 план е видно, че всяка погасителна вноска включва и сума за неустойка.

Според съда неустойката, по начина, по който е уговорена, по същество представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирана при изчисляването на ГПР. Съображенията за това са следните: В случая уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на неустойката и обогатяване на кредитодателя. Посочените клаузи в договора следва да се окачествят като неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно.

Очевидно е, че уговорената неустойка се отклоняват от присъщите и функции и цели единствено обогатяването на кредитора.

При включването на сумата за неустойка, ежемесечно начислявана в погасителните вноски и представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според съда ще надвишава многократно допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.Нарушаването на чл.11, ал.1, 3 т.10 от ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК.

Съдът намира, че определена по този начин неустойката излиза извън присъщите на този вид договорен ангажимент, функции. Съгласно т.3 от ТР № 1/15.06.2010г., по т.д. № 1/2009г.на ОСТК на ВКС това е самостоятелно основание за прогласяване на неустойката за нищожна. Предвидена е като санкция за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на кредитното задължение с поръчител или банкова гаранция. Ангажиментът за осигуряване на обезпечение възниква в 3-дневен от усвояването.

Регламентирана така неустойка не се осъществява и обезщетителната функция, доколкото не са ясни възможните вреди за кредитора. Както е известно основният ангажимент на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението. С уговорената в случая неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като в случая заемателят е натоварен с изключително обусловени ангажименти, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок, още повече с оглед въведените изисквания в ОУ, като по този начин се нарушава посоченият по-горе принцип за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. Известно е, че е в негов интерес да си подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните ангажименти. Проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита. В избор на кредитора са дадени редица правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави търсената сума. (Не следва да се забравя, че в тези правоотношения именно кредиторът се явява икономически по-силната страна.) В случая с така въведения ангажимент за представяне на обезпечение се налага извода, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент(съгл.чл.16 от ЗПК), а вместо това въвежда изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето като неустойка 4 за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

С оглед направения по-горе извод, че при сключването на договора за кредит не е спазено императивно изискване на ЗПК относно съдържанието на ГПР, при което договорът се явява недействителен, съдът счита, че по същия се дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. В този смисъл съдът съобразява постановеното Решение от 21.03.2024 г. по дело № С-714/22 на СЕС. В случая предоставената в заем сума е в размер на 800, 00 лева, т. е. това е чистата стойност на заема. От страна на заявителя в депозирана молба с вх. № 15369/18.06.2025 година се твърди, че длъжникът е извършил плащания по договора за кредит в размер на 905 лева, т.е. същият е внесъл изцяло размерът на отпуснатия кредит, то заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.