Решение № 261449 от 27.11.2020, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 4636/2020
- Вид
- Решение № 261449
- Подписан
- 27.11.2020
- В сила
- 05.01.2021
- Състав
- ДАФИНА НИКОЛАЕВА АРАБАДЖИЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.633 · Граждански процесуален кодекс
- член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
- чл. 10, параграф 2 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 10, параграф 2, буква з) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 55, ал.1, т. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 71 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал.3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 и сл. · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал.1 · Закон за потребителския кредит
Р Е Ш Е Н И Е
№ 261449
27.11.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, V граждански състав, в публично заседание на девети ноември две хиляди и двадесета година, в състав РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4636 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Д.Н.Г., ЕГН ********** против „Ай Ти Еф Груп“АД, ЕИК *********, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, т. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 879, 48 лв., представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № **** от 20.09.2017 г. за периода от 06.10.2017 г. до 26.06.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.04.2020 г. до окончателното й изплащане. Претендират се и разноски.
Ищецът сочи, че в качеството на кредитополучател е сключил с ответника в качеството на кредитор договор за паричен заем, в раздел шести от който било предвидено обезпечение на паричните задължения. Според клаузата, в еднодневен срок от подписването му, доверителят следвало да представи обезпечение измежду поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 1748, 52 лв. В противен случай дължал неустойка в размер на 879,48 лв. Неустойката се разпределяла на 18 части, колкото били вноските по кредита. Последните обхващали периода от 05.10.2017 г. до 17.06.2018 г. Посочва, че всички задължения по договора били погасени от ищеца. Съгласно погасителния план всяка погасителна вноска включвала главница и лихва от 97,14 лв. и неустойка от 48.86 лв. Общ размер на вноската от 146 лв., а цялото задължение е 2628 лева – 18 вноски от по 146 лв.
Ищецът посочва, че по отношение на процесния договор за кредит са приложими императивните правила на ЗПК, като въз основа на тяхното неизпълнение същият е недействителен. На първо място твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като шрифтът на договора е по – малък от 12. Твърди се, че договорът е недействителен и на основание чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, като се твърди, че в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсата на включване в него на договорената неустойка представлява скрито оскъпяване на кредита. Оспорват се и цитираните по горе клаузи за неустойка като недействителни поради противоречие с добрите нрави. Посочва, че поръчителството е уговорено да бъде учредено в много кратък срок, като се изисква документация, която е невъзможно да се събере в този срок. Сочи се, че неустойката е прекомерна, като същата е предвидена за покриване на разходи, които следва да са включени в ГПР. По изложените съображения сочи, че клаузата за неустойка е недействителна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сочи се противоречие на клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
Твърди се, че сумите, които са платени за погасяване на поетото задължение за неустойка са платени при начална липса на основание с оглед недействителност на клаузата, уреждаща това задължение. Моли се искът да се уважи. Претендират се разноски.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, както и че по силата на този договор е предоставена в заем сумата от 1500 лв. на ищеца. Допълва, че съгласно клаузите на договора ищецът е следвало да върне заемната сума, ведно с договорената възнаградителна лихва чрез заплащане на 18 равни петнадесетдневни вноски от по 97,14 лв., в които са включени дължимите главница, лихва и такса експресно разглеждане на кредита.
Възразява срещу твърденията на ищеца, че не са спазени сочените императивни разпоредби на ЗПК. Излага подробни съображения за спазване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, като сочи, че в договора е посочена фиксирана годишна лихва в размер от 40 %. Възразява срещу твърдението, че договорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Оспорва твърдението за неспазване на законоустановения минимален шрифт с размер 12. Твърди, че договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по – малък от 12 в два екземпляра за всяка от страните по него. Оспорва и твърденията за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави, като сочи, че в договора изрично е отразено, че неустойката се дължи само за периоди, в които липсва обезпечение по договора Излага подробни съображение за обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция на така уговорената неустойка. Сочи, че неустойката е индивидуално договорена и следователно ищецът не може да се позове на неравноправност на тази клауза. Твърди, че са спазени разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като посочва, че съгласно чл.
19, ал.3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, каквато функция има и предвидената неустойка. Оспорва да е налице противоречие с разпоредбите на чл. 71 ЗЗД и чл.
33 ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. Моли исковата претенция да се отхвърли. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на 20.09.2017 г. г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1500 лв. (приета е и разписка за плащане в брой на сумата), която е следвало да върне ведно с договорна лихва чрез заплащане на 18 петнадесетдневни вноски в срок до 17.06.2018 г. В погасителния план е посочено, че освен вноската в размер на 97,14 лв. ищецът в качеството на кредитополучател следва да заплати и оскъпяване в размер на 48,86 лв. към всяка от вноските. В забележка е посочено, че кредитополучателят заплаща погасителни вноски по договора в размера, посочен в колонка № 2, но в случай, че не представи обезпечение в указания в договора срок, дължи и сумите по колонка № 4- т.нар. оскъпяване. В т.4.1. от договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 40 % върху главницата по кредита. Договорът за кредит препраща към погасителния план, където се сочи, че е отразена общата дължима сума по договора за кредит. В т.
4.4. е отразен размерът на ГПР – 48,67 %, като са отразени допусканията при изчисляване на размера. В т.6.1 от договора за кредит е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да бъде учредено обезпечение съгласно договора и общите условия, както следва 0 поръчителство на 2 физически лица, които следва да отговорят на условията по т.6.3 от договора за възраст, доход, задлъжнялост, които обстоятелства следва да бъдат удостоверени с официални документи. Друг способ за обезпечаване е предвиден чрез банкова гаранция в размер на 1748,52 лв.
Съгласно т. 6.6. от договора в случай на неосигуряване на обезпеченията в предвидения еднодневен срок, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка, която е посочена в погасителния план. Предвидено е неустойката да се заплаща ведно с вноските по договора за кредит.
Договорът препраща към общите условия, които кредитополучателят е заявил, че е получил и че е запознат с тях, но същите не са представени по делото.
От приетата по делото справка за извършени плащания от ответника се установява, че ответникът е заплатил обща сума в размер от 2628 лв., от която начислена неустойка в общ размер от 879, 48 лв. , лихва 248,52 лв. и главница в размер от 1500 лв.
Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част-за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в
Разпечатката съдържа 30 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fad3017d-5f29-4d26-8e0c-d53058da5d3a