Решение № 2045 от 04.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2045 гр. София, 04.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Нели Алексиева Въззивно гражданско дело № 20251100501876 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на ЗАД „Алианц България“ АД срещу акт на частен съдебен изпълнител М.К., рег. № 788 КЧСИ, по изп. д. № 20247880400779, обективиран в съобщение с изх. № 10916/04.12.2024 г., с който е отказано намаляване на приетите както дължими на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение от 550 лева на 200 лева.

Жалбоподателят намира обжалвания акт за неправилен и незаконосъобразен. Счита, че изпълнителното дело не се отличава с фактическа и правна сложност и с оглед извършеното по делото от представителя на взискателя, на последния се дължи единствено предвиденото в разпоредбата на чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждение за образуване на изпълнително дело в размер на 200 лв. Иска намаляване и на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, в случай, че адвокатското възнаграждение бъде намалено на 200 лева.

Взискателят по изпълнителното дело Г.И.Н. подава възражение срещу жалбата, в което излага доводи за неоснователност на същата.

Съдебният изпълнител по изп. д. № 20247880400779 е представил мотиви, съгласно разпоредбата на чл. 436, ал. 3 ГПК.

1

Жалбата е подадена в законоустановения срок /жалбоподателят е уведомен за отказа на съдебния изпълнител да намали адвокатското възнаграждение на взискателя на 05.12.2024 г., а жалбата е подадена на 16.12.2024 г./, от легитимирана страна /длъжник/, срещу подлежащ на обжалване акт /чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК/, поради което е допустима.

На 01.10.2024 г. по молба на взискателя Г.И.Н., подадена чрез адв.

И.М., е образувано процесното изпълнително дело срещу ЗАД „Алианц България“ АД, въз основа на изпълнителен лист № 60 от 27.09.2024 г., издаден от Окръжен съд - Габрово, с който длъжникът е осъден да заплати на взискателя неолихвяеми суми в общ размер от 3950.09 лева.

С молбата за образуване на изпълнителното дело се иска от съдебния изпълнител да събере присъдените с изпълнителния лист суми, както и направените в изпълнителното производство разноски за адвокатско възнаграждение. Към молбата за образуване на изпълнителното дело е приложен договор за правна защита и съдействие от 27.09.2024 г., с който Н. възлага на адв. М. оказването на правна защита и съдействие, изразяващи се в образуване и водене на изпълнително дело. Уговорено е възнаграждение от общо 550 лева, като в договора е вписано, че сумата от 550 лева е платена в брой при подписване на договора.

С молбата взискателят е поискал да бъде наложен запор върху банковите сметки на длъжника, а ако вземането не може да бъде събрано с така заявения способ на изпълнение, на основание чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, на съдебния изпълнител е възложено да определи начина на изпълнение.

С постановление от 01.10.2014 г. съдебният изпълнител приема дължими разноски по изпълнителното дело в общ размер от 1252 лева, от които 550 лева за адвокатско възнаграждение на взискателя.

На 02.10.2024 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение на длъжника, в която са посочени дължимите по делото суми, между които и дължимото на взискателя в изпълнителното производство адвокатско възнаграждение в размер на 550 лева.

На 16.10.2024 г. длъжникът подава възражение, с което се възразява срещу разноските за адвокатско възнаграждение от 550 лева, като се иска намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение на взискателя на 200 лева.

Със съобщение с изх. № 10916/04.12.2024 г. длъжникът е уведомен, 2 че възражението му от 16.10.2024 г. е оставено без уважение.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Разпоредбата на чл. 435 ГПК въвежда изчерпателно изброяване на подлежащите на обжалване действия в изпълнителното производство, като посочва и субектите, процесуално легитимирани да подадат жалба. Съгласно чл. 435, ал. 2 ГПК длъжникът може да обжалва постановлението за разноските. Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство - задължението на длъжника за разноски е изрично уредено чл.79 ГПК. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника.

В чл. 79, ал. 1 ГПК е посочено, че разноските по изпълнението, каквито са и тези за заплащане на таксите по изпълнението, които съгласно чл.

78 ЗЧСИ се събират за извършване на изпълнителни действия и на други действия в производството по принудително изпълнение в размери, определени от ТТРЗЧСИ, са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в тази разпоредба случаи. От цитираната разпоредбата следва, че отговорността на длъжника за разноски, направени в хода на изпълнителното производство отпада само в два случая - при прекратяване на изпълнителното дело, като тук изрично е изключена хипотезата на прекратяване поради плащане, извършено след започване на изпълнителното производство, както и когато разноските са за изпълнителни действия, които са изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са извършени или са признати за незаконосъобразно извършени, както и за изпълнителни способи, които не са приложени.

От съдържанието на представения от взискателя договор за правна защита и съдействие се установява, че между страните е постигнато съгласие, уговореното с него възнаграждение да се дължи, както за образуване на изпълнителното дело, така и за извършване на действия, свързани със защитата по него. За възлагането на длъжника на задължението да заплати претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение е необходимо да се установи, че сумата за адвокатско възнаграждение е реално платена, като съгласно дадените разяснения в т. 1 на Тълкувателно решение на ОСГТК № 3

6/2012 г., следва да се приеме, че представеният от взискателя договор от 27.09.2024 г. установява уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение, доколкото има характер на разписка за получаване на уговореното с него като дължимо в брой възнаграждение.

Жалбоподателят е страна по делото, по което е постановено съдебното решение, въз основа на което са присъдени сумите с издадения изпълнителен лист и безспорно е бил запознат с този акт и е имал възможност да изпълни доброволно задължението към взискателя, преди образуване на изпълнителното дело.

В случая длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, поради което няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие. В договора за правна помощ, който взискателят е представил с молбата за образуване на изпълнителното дело, адвокатското възнаграждение е уговорено, както за образуване на изпълнителното дело, така и за процесуално представителство по него, като при образуването му страната не би могла да знае какви и колко точно ще са по обем изпълнителните действия, поради което не е налице основание за освобождаване на длъжника от заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по делото.

Следва да отбележи, че от приложения препис на изпълнителното дело не се установява присъдените с изпълнителния лист в полза на взискателя суми да са постъпили по изпълнителното дело към момента на изпращане на делото в съда /няма данни длъжникът да е платил сумата в срока за доброволно изпълнение/.

След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело С– 438/22, Съдът не е обвързан императивно с посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно посоченото решение на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Прието е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, 4 което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, при определяне на отговорността за разноски в изпълнителното производство Съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

При съобразяване на правната и фактическа сложност на процесното изпълнително дело, Съдът отчита от една страна, че длъжникът е застрахователно дружество и може да се приеме за сигурен платец, предвид законовите гаранции за платежоспособност на застрахователните дружества и вмененото им нормативно задължение за поддържане на резерви в размер на поетите задължения с покритие в брутния резерв при изрично поставено изискване собствените средства /без нематериалните активи/ по всяко време 5 да са най-малко равни на границата на платежоспособността. От друга страна следва да бъде съобразено и обстоятелството, че въпреки това качество на длъжника, същият не е платил задължението си преди образуване на изпълнителното дело, а и в изпратения препис на изпълнителното дело не се съдържат данни сумата, за принудително изпълнение на което е образувано изпълнителното производство, да е събрана, както в срока за доброволно изпълнение, така и към момента на изпращане на делото в Съда.

Предвид изложеното и при съобразяване на размера на платеното от взискателя адвокатско възнаграждение и обстоятелството, че същото е уговорено, както за образуване, така и за водене на изпълнителното дело, съдът приема, че правилно съдебният изпълнител не е уважил направеното от длъжника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съответно подадената срещу този акт на съдебния изпълнител жалба следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на ЗАД „Алианц България“ АД срещу акт на частен съдебен изпълнител М.К., рег. № 788 КЧСИ, по изп. д. № 20247880400779, обективиран в съобщение с изх. № 10916/04.12.2024 г., с който е отказано намаляване на приетите както дължими на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение от 550 лева на 200 лева.