Решение № 874 от 10.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 874 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20231100504153 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по подадена от ответника М. Р. Р. въззивна жалба срещу решение № 10484/28.09.2022 г., постановено по гр. д. № 65330/2021 г. по описа на СРС, 128 състав в частта, с която жалбоподателката е осъдена да заплати на И. Б. А., сумата от 75 лв., представляваща договорна неустойка за периода от 13.07.2021г. до 15.11.2021 г. вкл. за забавено плащане на дължима наемна вноска за периода от 01.07.2021г. до 16.07.2021г. вкл. по договор за наем, сключен между страните на 04.05.2021г., с предмет следния недвижим имот: апартамент първи, находящ се в гр.София, бул.“********, както и сумата от 685 лв., представляваща договорна неустойка за предсрочно прекратяване без предизвестие на договор за наем, сключен между страните на 04.05.2021г. с предмет гореописания недвижим имот.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на постановеното решение по отношение на уважения иск за сумата от 75 лв., евентуално за неправилност на решението в обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Въззивницата поддържа, че предмет на предявения иск е вземане, представляващо лихва за забава, в каквато насока е 1 изготвен и доклада по делото, като неправилно с постановеното съдебно решение съдът е изменил съдържанието на договора и е подменил волята на страните и е приел, че е сезиран с иск за заплащане на неустойка съгласно чл.

3.1. от процесния договор. С оглед изложеното поддържа, че решението в тази част е недопустимо като постановено по непредявен иск, поради което и счита, че е налице основание за отмяна и връщане на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск за лихва за забава. При условията на евентуалност счита, че уговорената по силата на чл. 3.1. от договора лихва е нищожна, поради противоречие със закона. Отделно излага доводи за недължимост на същата. По отношение на другата присъдена неустойка твърди, че по силата на същата клауза, в случай на автоматично прекратяване на договора, платеният депозит в размер на 1027. 50 лв. остава в полза на наемодателя, поради което в случая е налице обезпечаване на едни и същи вреди два пъти с уговорената процесна неустойка при прекратяване на договора. В тази връзка поддържа, че съдът неправилно не е разгледал наведеното възражение за заплащане на процесния депозит. Отделно от това сочи, че дори и при извод за действителност на клаузата на чл. 3.1. от договора, по аргумент от разпоредбата на чл. 10, изр. 2 ЗЗД, размерът на дължимата лихва следва да бъде намален до законово определения размер в размер на 12. 37 лв за периода от 13.07.2021г. до 15.11.2021г. Поддържа, че претенцията на ищеца за присъждане на лихва върху търсената лихва представлява анатоцизъм, какъвто в случая е недопустим, по аргумент от разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ. Излага доводи, че неправилно е присъдена неустойка в размер на 685 лв. съгласно чл. 6.4. от договора за наем, доколкото в случая предоставения депозит в размер на 1027. 50 лв. е останал в полза на наемателя, поради което и с присъждането на сумата от 685 лв., наемодателят се облагодетелства два пъти за едно и също нещо. Изрично посочва, че в случая не се твърди прихващане, а погасяване на задължението, тъй като депозитът не се дължи за връщане на наемателя. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като предявените искове бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски.

ВъззИ.емата – ответница И. Б. А. в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, по подробно изложени съображения. Поддържа, че съдът се е произнесъл в съответствие с основанието и петитума на предявения иск и доколкото е 2 налице забава при изпълнението на паричното задължение за заплащане на наемна цена, върху същата се дължи уговорената съгласно чл. 3.1. от лихва.

Счита, че предоставеният от наемателя депозит в размер на 1027, 50 лв. не служи за обезпечаване на вредите, възникнали в резултат на забавено плащане на наемната цена, поради което и наемодателят не може да го задържи и да извърши прихващане с неплатения наем. Поддържа, че в конкретния случай са налице предпоставките за заплащане на уговорената съгласно чл. 6.4. от договора неустойка, доколкото договорът е прекратен поради неизпълнение от наемателя без едномесечно предизвестие. Сочи, че в случая не е налице кумулиране на обезщетения за едно и също договорно неизпълнение, тъй като лихвата, претендирана поради неизпълнение на парично задължение, е различна от неустойката, представляваща договорено между страните обезщетение за вреди от неизпълнение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в обжалваната част.

Претендира разноски за въззивното производство.

Подадена е и частна жалба от М. Р. Р. срещу Определение № 31587/22.11.2022г., постановено по гр. д. № 65330/2021г. по описа на СРС, 128 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се, че с оглед на броя на предявените искове – четири оценяеми иска и един неоценяем, и доколкото предявените акцесорни искове нямат самостоятелно основание, размерът на дължимото адвокатско възнаграждение в съответствие с предвидения в Наредба № 1 размер възлиза на сумата 738, 20 лв. В тази връзка счита, че е налице основание за намаляване на присъдените разноски от 2476, 80 лв. до 2283, 56 лв., поради което моли определението да бъде отменено и размерът на присъдените в полза на ищеца разноски да бъде намален.

ВъззИ.емата – ответница И. Б. А. в законоустановения срок е подала отговор на частната жалба, с която я оспорва, по подробно изложени съображения. Поддържа, че определеният от съда размер на дължимите в нейна полза разноски за адвокатско възнаграждение е под определения от Наредбата минимум и доколкото за сторените от страна разноски са представени доказателства, не е налице основание за намаляване на присъдените разноски в размер на 2476, 80 лв. С оглед на което моли частната 3 жалба да бъде оставена без уважение.

Решението в частта, с която М. Р. Р. е осъдена да заплати на И. Б. А. следните суми: сумата от 353.55 лв., представляваща дължима наемна вноска за периода от 01.07.2021 г. до 16.07.2021 г. вкл. по договор за наем от 04.05.2021г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 16.11.2021г., до окончателното плащане на дължимото, като предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 685.00 лв. и за периода от 17.07.2021г. до 31.07.2021г.; сумата от 2740.00 лв., представляваща обезщетение за ползване на следния недвижим имот: апартамент първи, находящ се в гр.София, бул.“********, за периода от 17.07.2021 г. – датата на прекратяване на договора за наем, до подаване на исковата молба 15.11.2021г. вкл., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 16.11.2021г., до окончателното плащане на дължимото, както и с която са отхвърлени предявените иск за заплащане на наемна цена над уважения размер до пълния предявен размер от 685 лв. и за периода 17.07.2021г. -31.07.2021г. и иск за заплащане на договорна неустойка за забавено плащане за разликата над уважения от 75.00 лв. до пълния предявен размер от 428.75 лв., не е обжалвано от страните, поради което е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Предмет на въззивното производство са предявените осъдителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД до размера на сумата от 75 лв. (с оглед на влязлата в сила част на решението в отхвърлителната част), представляваща неустойка за забава, уговорена в чл. 3.1. от договор за наем от 04.05.2021г., дължима върху наемна цена в размер на 685 лв. за периода от 13.07.2021г. до 15.11.2021г., както и за заплащане на сумата от 685 лв., представляваща неустойка, уговорена в чл. 6.4. от сключения между страните договор.

4

Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент № 8, находящ се в гр.София, ж.к.********.

По силата на сключен между страните договор от 04.05.2021 г. , процесният имот е отдаден под наем на ответницата за срок от 12 месеца, считано от 07.05.2021 г. при уговорена месечна наемна цена в размер на 685 лв. или 350 евро. Съгласно чл. 2.6. от договора, страните са уговорили, че при подписването му наемателят изплаща на наемодателя депозит в размер на 1027, 50 лв., който депозит ще бъде върнат от наемодателя на наемателя след изтичане на наемния период, при изплатени консумативни сметки и добре поддържан дадения под наем имот, като е посочено, че договорът служи като разписка за изплатената сума.

В чл. 3.1. от процесния договор е предвидено задължение за наемателя да плаща договорения месечен наем от 7-мо до 12-то число на всеки календарен месец. При забава на изплащането на договорения наем е уговорено, че наемателят дължи на наемодателя лихва в размер на 0,5 % от месечния наем за всеки просрочен ден, платима в едно с месечния наем, но не по-късно от пет дни след крайната дата за плащане. Съгласно пр. 3 на същата разпоредба, ако до 17-то число на текущия месец наемът не е платен, договорът се прекратява автоматично и депозитът остава в полза на наемодателя.

Съгласно чл. 6.4. от договора, при прекратяването без едномесечно предизвестие на договора, виновната страна дължи неустойка в размер на 685 лв. на изправната страна.

С оглед влязлата в сила част на решението, с която са присъдени вземания по чл. 232, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД, е прието със сила на присъдено нещо, че договорът за наем е прекратен автоматично на 17.07.2021г., на основание клаузата на чл. 6. 3 от договора, поради неплащане на наемната цена от наемателя.

По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 75 лв.:

Неоснователен е поддържания в жалбата довод, че решението в посочената част е недопустимо, поради произнасянето на районния съд по непредявен иск. Квалификацията на вземането като неустойка за забава е правилна, с оглед обстоятелството, че се претендира вземане за обезщетение 5 на предварително уговорени от страните вреди от забавено изпълнение на парично задължение, независимо как е наименована от страните по договора.

Обстоятелството, че правната квалификация от съда е направена с решението не налага различен извод, тъй като са разгледани релевираните от ищцата твърдения и не е налице произнасяне по непредявен иск.

По същество решението в посочената част е неправилно като краен резултат.

Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че уговорената процесна неустойка в размер на 0.5 % от месечния наем за всеки просрочен ден не е нищожна, но в случая същата не се дължи, с оглед претендирания период на забавата – след прекратяване на договора за наем.

Съгласно указанията в ТР № 7/13.11.2014г. по т.д. № 7/2013г. на ВКС, ОСГТК, в хипотеза на двустранен договор, който е за продължително или периодично изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще, уговорената между страните неустойка за забава се дължи в случай на забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от сделката, чието действие се запазва, а за другата част от сделката кредиторът има право на неустойка за разваляне на договора, ако такава е била уговорена.