Решение № 6596 от 21.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6596 гр. София, 20.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20221100501849 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 20206048/01.11.2021г. по гр. д. № 69057/2018 г. по описа на СРС, 46-и състав, съдът е отхвърлил предявения от „Б.“ АД, ЕИК *******, срещу В. П. Н., ЕГН **********, осъдителен иск с правно основание чл.240 от ЗЗД за сумата от 10 000 лв., дължима по силата на Договор за заем от 13.12.2015 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане, като и предявения от същото дружество в условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД срещу „Н.П.“ ООД, ЕИК *******, за връщане на сумата от 10 000 лв. като получена без основание на 23.12.2015г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Б.“ АД, с която се оспорва правилността на първоинстанционното решение, като се твърди, че същото е постановено в противоречие със закона и събрания доказателствен материал. Поддържа се, че съдът погрешно не е кредитирал посоченото в платежното нареждане основание, от което било видно, че предоставената в 1 заем сума е преведена в полза на В. Н.. Обосновава се тезата, че всеки заемополучател може свободно да посочи сметка, по която желае да му бъде предоставена сумата, включително и чужда, като това обстоятелство по никакъв начин не се отразява на страните по облигационното правоотношение. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят сочи обстоятелството, че извършеното на 11.02.2020г. плащане изхожда именно от В. Н., тъй като същият като физическо лице е внесъл дължимата сума по банковата сметка на кредитора. Обосновава, че В. Н. е направил и изрично признание за връщане на предоставената в заем сума в подадената частна жалба срещу допуснато обезпечение на бъдещ иск.

По делото са постъпили отговори на подадената въззивна жалба както от В. Н., така и от „Н.П.“ ООД, в които се изразява становище за нейната неоснователност, като се отправя молба първоинстанционното решение да бъде потвърдено, съответно исковете отхвърлени.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

От представеното по делото платежно нареждане е видно, че на 23.12.2015г. „Б.“ АД е превело по сметка на „Н.П.“ ООД сумата от 10 000 лева на основание „краткосрочен заем до 14.01.2016г. за В. Н.“.

По делото е приложена и вносна бележка, от която се установява, че на 11.02.2020г. В. Н. е внесъл по сметка на „Б.“ АД сумата от 10 000 лева на основание- „връщане заем от Н.П.“.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя 2 от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо, а също така и обосновано, материално и процесуално законосъобразно, поради което и на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към неговите мотивите. В допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, съдът намира, че следва да бъде добавено следното:

Съгласно чл. 240 от ЗЗД договорът за заем е реален и за възникване на заемно правоотношение е необходимо да се установи не само наличие на постигнато между страните съгласие за предоставяне на сума със задължение същата да бъде върната, но и нейното реално предаване. В настоящия случай от намиращото се по делото платежно нареждане безспорно се установява, че на 23.12.2015г. „Б.“ АД е превело по сметка на „Н.П.“ ООД сумата от 10 000 лева в заем, като спорният по делото въпрос касае не факта на предоставяне на сумата, а страната, на която това е сторено. Твърденията на жалбоподателя са, че тя е предадена в изпълнение на сключен между него и В. Н. договор.

Тъй като по делото не е представен самостоятелен писмен договор, за уговорките на страните следва да се съди от останалите доказателства по делото. В тази връзка следва да бъде посочено, че сам по себе си фактът, че сумата е преведена по сметка на дадено лице не означава непременно, че облигационно отношение е възникнало именно с него, тъй като страните свободно определят съдържанието на отношенията си, в това число и лицата, които да получат изпълнение. Съществуването на подобна уговорка обаче следва да бъде доказано в условията на пълно доказване от страната, която я твърди. В случая жалбоподателят ангажира единствено косвени доказателства за нейното наличие, които дори в своята цялост не са достатъчни, за да създадат сигурно убеждение у съда за истинността на твърдението. Представеният от него платежен документ, в който е посочено, че се извършва превод на основание „краткосрочен заем до 14.01.2016г. за В.

Н.“ не е годен сам по себе си да установи, че паричната сума се нарежда по сметка на лице, различно от заемополучателя, тъй като същият е съставен еднолично от страната, без да бъде предварително съгласуван и отразява единствено нейната воля. По делото е представен и друг платежен документ, който касае връщането на процесната сума и изхожда от насрещната страна.

В него обаче тя посочва като основание „връщане заем от Н.П.“, тоест указва 3 различно от твърдяното от заемодателя лице. При наличие на подобно противоречие в събраните писмени доказателства относно страните по договора, съдът намира, че твърдението на жалбоподателя за наличие на уговорка за престиране на трето лице е недоказано. Следователно в процесните отношения приложение следва да намерят диспозитивните правила на закона, съгласно които сумата по договора за заем се предоставя на самия заемополучател, който в случая е „Н.П.“ ООД. В допълнение следва да бъде посочено, че доводът на въззивника, че във вносната бележка, чрез която е върната сумата по предоставения заем е посочен като вносител В. Н. е несъстоятелен, доколкото съгласно чл. 73 от ЗЗД облигационното задължение може да бъде изпълнено и от трето лице, включително против волята на кредитора, стига последният да няма интерес от личното изпълнение на длъжника, какъвто не е случаят.

С оглед на изложеното правилен се явява изводът на първоинстанционния съд, че предявеният срещу В. Н. иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, тъй като по делото не се установява последният да е страна по процесния договор за заем.

Предвид неоснователността на главния иск, настоящият състав следва да разгледа предявения в условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване. Съгласно чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД лице, което е получило нещо без основание е длъжно да го върне. Доколкото съдът установи, че процесният договор за заем е сключен именно с дружеството, срещу което е насочен този иск, сумата, която е преведена по неговата банковата сметка има своето договорно основание и не представлява недължимо платено. С оглед на това обстоятелство, претенцията на жалбоподателя срещу ответното дружество „Н.П.“ ООД за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД също се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. В допълнение следва да бъде посочено, че от доказателствата по делото се установява, че претендираната главница е върната на жалбоподателя в хода на производството.

Въззивникът е предявил и искове с правно основание чл. 86 от ЗЗД. За тяхното уважаване е необходимо да бъде установено на първо място възникването на самото задължение за връщане на процесната сумата. Тъй като съдът приема, че за ответниците подобно задължение на посочените от 4 жалбоподателя основания не се е породило, то от тях не може да бъде търсена отговорност за неговото забавено изпълнение, поради което същите не дължат обезщетение по този ред.

Предвид съвпадението в изводите на двете инстанции, решението на районния съд следва да бъде изцяло потвърдено.

Относно разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора, право на разноски имат въззиваемите страни, които са заявили претенции относно присъждането им. Същевременно единствено „Н.П.“ ООД е представило доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 494 лв. с ДДС. В рамките на законоустановения срок въззивникът е направил възражение за прекомерност на изплатената в полза на процесуалния представител на дружеството сума. Предвид правната и фактическа сложност на спора съдът намира, че справедливо и обосновано с оглед конкретните обстоятелства е възнаграждение в минимален размер, определен съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От представения с молба от 24.11.2022 г. платежен документ е видно, че адвокатското възнаграждение е заплатено на 08.08.2022г., към който момент е действала старата редакция на наредбата, съгласно която определеният съгласно конкретния правен интерес минимум е в размер на 830 лв. По делото липсват доказателства ответното дружество да е регистрирано като задължено лице по ЗДДС, поради което не може да се направи обоснован извод, че е налице основание за приложението на § 2а от ДР на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., който гласи, че за регистрираните по ЗДДС дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав установи също, че за подадената жалба не е внесена държавна такса в пълен размер, доколкото предмет на обжалване е решение, с което са отхвърлени два предявени в условията на евентуалност иска срещу различни ответници, а внесената сума е изчислена въз основа на материалния интерес само на единия от тях. С оглед на това обстоятелство и на основание чл. 77 от ГПК съдът следва да постанови събирането на дължимия остатък в размер на 200 лева.

Така мотивиран, СЪДЪТ

5

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20206048/01.11.2021г. по гр. д. № 69057/2018 г. по описа на СРС, 46-и състав.

ОСЪЖДА „Б.“ АД, ЕИК *******, да заплати на основание чл. 78, ал.3 от ГПК на „Н.П.“ ООД, ЕИК *******, сумата от 830 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за представителство пред настоящата инстанция.

ОСЪЖДА „Б.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 77 от ГПК да внесе по сметка на Софийски градски съд сумата от 2 0 0 лв., представляваща остатък от дължима държавна такса за разглеждане на подадената въззивна жалба.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6