Решение № 3660 от 31.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3660 гр. София, 31.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ПЕТЪР М. М. при участието на секретаря Кирилка Анг. И.а като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20231100505327 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба подадена от Н. Л. Ц. и СД „С.91КАРАЛ. И СИЕ“ срещу решение № 20066893/14.11.2022 г. по гр. д. № 23122/202 1г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 166 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Й. И. Д. иск с правно основание чл. 236 ал. 2 от ЗЗД за сумата от 6431,50 лв., представляващи обезщетение за ползване на недвижим имот за периода 16.11.2018 г. – 10.12.2020 г., след прекратяване на договор за наем от 08.05.2009 г., въпреки изричното противопостановяне на наемодателя.

В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е постановено при непълна и неправилна преценка на всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност Сочат, че първоинстанционният съд е игнорирал част от доказателствата, на друга част – не обсъдил доказателствената им стойност, съответно направил е превратно тълкуване, поради което и е стигнал до грешни фактически и правни изводи.

Молят решението да бъде отменено и постановено ново,с което се отхвърли уважената част от иска. Претендират разноски.

1

От насрещната страна по жалбата - Й. И. Д. е депозиран писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който изразява становище, че доводите във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение са несъстоятелни, като правилно съдът е счел, че всички предпоставки за частично уважаване на иска са установени при условията на пълно и главно доказване.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са от ищеца Й. И. Д. искове с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответниците СД „С.- 91 КараЛ. и Сне“ и Н. Л. Ц. при условията на солидарност да заплатят сумата от 12500 лева, представляваща обезщетение за периода от 16.11.2018 г. до 10.12.2020 г. за ползване на недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Лозенец“, ул. „******** и представляващ Магазин № 7 в партера на ниското тяло на жилищната сграда с лице към ул. „Драгалевска“, със застроена площ от 22,42 кв.м., състоящ се от: търговско помещение и сервизен възел, при съседи: фитнес салон, стълбище, апартамент № 2 и ул. „Драгалевска“, след прекратяване на Договор за наем от 08.05.2009 г., ведно със законната лихва от 22.04.2021 г. до окончателното й заплащане.

Ищецът Й. И. Д. твърди, че между страните било налице облигационно отношение въз основата на Договор за наем от 08.05.2009 г., сключен между неговия наследодател и баща И.Й. Д., починал на 15.12.2013 г., и ответника СД „С.- 91 КараЛ. и Сие“. Твърди, че с горепосочения договор за наем неговият баща приживе е предоставил за ползване процесния имот на СД „С.- 91 КараЛ. и Сие“ за срок от 3 години, считано от 16.09.2009 г., след което договорът бил продължен за неопределен срок, като ответното дружество продължило да плаща наемните вноски до 17.03.2014 г. Твърди, че И.Й. Д. е починал на 15.12.2013г., като негови законни наследници били Б.К. Д.- Х.преживялата му съпруга, и ищецът по настоящото дело. Поддържа, че с Б.К.

Д.- Х. не са извършили делба на наследственото имущество, като междувременно последната е починала. Навежда твърдения, че с нотариална 2 покана от 27.03.2018 г. е поканил ответното дружество да заплати дължимите вноски за наем, но последното отказало, като продължило да ползва процесния имот. Поддържа, че в качеството си на съсобственик на имота, осъществяващ обикновеното управление на всички наследствени имоти от наследствената маса на починалия наемодател, е изпратил нова покана до ответника, връчена на 16.10.2018 г., с която прекратил едностранно процесиите наемни правоотношения с едномесечно писмено предизвестие, а именно- считано от 16.11.2018 г. Посочва, че за периода от 16.11.2018 г. до 10.12.2020 г.- датата на извършване на въвода във владение в полза на ищеца, ответното дружество продължило да ползва процесния имот при изричното противопоставяне на ищеца, като не заплатило обезщетение за това. Моли за уважаване на исковата претенция. Претендира присъждане на разноски.

Ответниците СД „С.- 91 КараЛ. и Сие“ и Н. Л. Ц. подават отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с който се оспорват исковите претенции като неоснователни. Оспорват да е съществувало наемно правоотношение между ищеца и ответното дружество. Поддържат, че процесният договор за наем бил сключен между наследодателя на ищеца и ответното дружество за 3-годишен срок, след което същият бил прекратил своето действие. Твърдят, че страните по договора се били споразумели след изтичане на наемния срок наемното отношение да не се счита за автоматично продължено. Поддържат, че наемният договор бил прекратен на 16.02.2012 г., докато наследодателят на ищеца все още бил жив. Посочват, че до смъртта на бащата на ищеца не е бил сключван нов договор за наем върху процесния имот, с оглед което между ищеца и ответното дружество не съществували облигационни отношения. Оспорват твърденията на ищеца, че ответното дружество е ползвало процесния имот за исковия период. Поддържат ищецът да е прехвърлил правото на вземания относно процесния магазин на Б.К. Д. Х. е договор за делба от 27.03.2015 г., сключен между същите лица. Молят за отхвърляне на предявения иск. Претендира се присъждане на разноски.

С решение № 20066893/14.11.2022 г. по гр. д. № 23122/2021 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 166 състав, предявеният от Й. И. Д. иск с правно основание чл. 236 ал. 2 от е уважен частично за сумата от 6431,50 лв., представляващи обезщетение за ползване на недвижим имот за периода 16.11.2018 г. – 10.12.2020 г., след прекратяване на договор за наем от 08.05.2009 г., въпреки изричното противопостановяне на наемодателя.

3

Срещу така постановеното решение в уважителната му част е депозирана въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество-правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Обявено по делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между наследодателя на ищеца Й. И. Д. - И.Й. Д. /починал на15.12.2013 г./ и ответника СД „С.-91 Люцканови и Сие“ е бил сключен договор за наем от 08.05.2009 г. по отношение на търговски обект - Магазин № 7, находящ се в гр.

София, ж.к. Лозенец, ул. „********, за срок от 3 години, срещу заплащане на месечен наем от 350 евро.

Настоящият съдебен състав счита, че тълкуването на чл. 2, ал. 2 от договора за наем, съгласно който „ако наемателят продължи ползването на наетия недвижим имот, предмет на настоящия договор за наем, след изтичане на изтичането на наемния срок, наемното отношение не се счита за продължено, а продължаването трябва да бъде уговорено писмено с нов 4 договор за наем между страните“ налага извода, че наемодателят ясно и недвусмислено се е противопоставил на ползването на имота от наемателя, след изтичането на който уговорен срок договорът е прекратен, а не е трансформиран в срочен на осн. чл.236, ал.1 ЗЗД. Наемният договор е прекратен на 16.02.2012 г. с изтичане на уговореният в чл.2 от договора срок.

Съгласно разпоредбата на чл.20а ЗЗД така слученият договор има силата на закон за страните, поради което и волеизявлението на ищеца, обективирано в нот. покана рег. № 5539, връчена на ответното дружество на 16.10.2018 г. за прекратяване на наемния договор поради неизпълнение на задължението на наемателя да заплаща наемната цена, е без правно значение.

В представеното по делото решение № 60292/02.09.2022 г. по гр.д. № 4050/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, влязло в сила на 02.09.2022 г., е прието, че сключеният договор за наем от 08.05.2009 г. е прекратен с изтичане на срока и не е трансформиран в безсрочен, както и че ползването на процесния имот от наемателя е продължило и след прекратяването на договора на 17.02.2012 г. с изричното противопоставяне на наемодателя. Мотивите на влязлото в сила решение в производство по предявен иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД между същите страни се ползват е обвързваща сила между страните в настоящото производство.

Видно от предоставения протокол за въвод във владение пък, на 10.12.2020 г. ищецът Й. И. Д. е въведен във владение на процесния имот находящ се в гр. София, ж.к. „Лозенец“, ул. „******** и представляващ Магазин № 7, като от страна длъжника по изпълнителния лист и ответник по делото СД „С.- 91 КараЛ. и Сие“ се явява ответникът Н. Л. Ц., който съдейства и предава ключовете за имота.

С оглед така посочените писмени документи, настоящият съдебен състав намира за правилен изводът на първоинстанционния съд, че за процесния период от 16.11.2018 г. до 10.12.2020 г. ответното дружество е ползвало процесния имот, имало е достъп до същия без надлежно да е предало владението на наследниците на наемодателя по прекратения договор за наем.

Показанията на св. М.Й.К., която заявява, че от м. март 2018 г. магазинът не работи, тъй като, дали се извършва търговска дейност в магазина не опровергават този извод, доолкото безспорно е установено по делото, че ответниците не са освободили надлежно процесния обект и към датата на въвода във владение са се намирали в имота и са предали ключовете.

След прекратяването на наемния договор ответното дружество е продължило да ползва имота, въпреки противопоставянето на наемодателя с клаузата на чл. 2, ал. 2 от договора за наем, поради което и следва да изпълнява всички свои задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Както се приема в практиката на ВКС, след прекратяване на договора за наем и продължилото ползване на вещта от наемателя при противопоставяне от наемодателя, по силата на закона между страните по договора за наем възниква едно „квазинаемно” правоотношение, което 5 съществува до момента, в който наемателят предаде имота. Наемателят, макар да е лишен от правно основание да ползва вещта, е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор, включ. да плаща наемна цена. В този случай задължението за плащане на наемна цена има не престационен, а обезщетителен характер и е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, но не по- малко от уговорената наемна цена, която именно се претендира в случая. В този смисъл решение № 142/05.03.2024 г. по гр. д. 1880/23 г., Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, четвърто отделение.

Обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да бъде определено съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди, които могат да се изразяват както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи. Във всички случи размерът на вредите подлежи на изрично доказване от ищеца и следва да отговаря на средния пазарен наем, определен с помощта на вещо лице.