Решение № 6 от 07.01.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Първомай, 07.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20245340100432 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от М. Т. А. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД за заплащане на сумата от 1776,34 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № ************ от 27.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.07.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът М. Т. А. твърди, че на 27.04.2023 г. сключил с ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД Договор за потребителски кредит № ************, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 3300 лв., при годишен лихвен процент от 34,12 % и годишен процент на разходите – 39,92 %. Съгласно договора ищецът дължал и застрахователна премия в размер на 1704 лв. Посочено е, че съобразно клаузата на чл. 7.2.2 в случаите, когато потребителят бил пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превеждала от кредитора, за сметка на потребителя, по банковата сметка на съответния застраховател. От своя страна, клаузата на чл. 19 от договора за кредит предвиждала, че при сключването на договора потребителят не бил длъжен да сключва застраховка.

В резултат на това общата сума, която ищецът следвало да възстанови в полза на кредитора, била в размер на 9437,68 лв., от които 5004 лв., дължими за главница и включена към нея застраховка, както и 4433,68 лв. за договорна лихва. Твърди, че извършил плащане в размер на 5076,34 лв., като процесният кредит бил предсрочно погасен. Счита, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен, а надплатената по него сума над главницата в размер на 1776,34 лв. била платена без правно основание. В тази насока поддържа, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора не бил посочен начин на изчисляване на 1 годишния лихвен процент, липсвала и яснота как е формиран той, както и общата дължима сума. С включването на застрахователна премия в размер на 1704 лв. се стигало до един допълнителен доход за кредитодателя, тъй като тези допълнителни услуги не били включени в годишния процент на разходите, което било в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Намира, че по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неправилно разходът за застраховка бил включен като част от главницата, но не бил взет предвид при изчисляването на годишния процент на разходите. Отделно от това, не били посочени разходите, които били включени в ГПР. Поради това счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 3ПК, като дължи само чистата стойност на кредита. На следващо място намира, че така посочената клауза за застраховка е част от предварително изготвен от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе. Твърди, че не е вярно, че потребителят бил пожелал изрично застрахователната премия да бъде включена в договора. Поради това счита, че сключването на договор за застраховка било задължително условие за сключване на договора за кредит. По тези съображения приема, че кредиторът се е обогатил неоснователно със сумата в размер на 1776,34 лв., като предявява осъдителен иск за връщането й.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск. Твърди, че годишният процент на разходите, уговорен в договора за паричен заем, бил 39,92 % и отговарял на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед прогласената свобода на договаряне в чл. 9 ЗЗД страните били свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които встъпват, като били ограничени само от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишният лихвен процент по кредита, не надвишавал пет пъти законната лихва, то не противоречило на добрите нрави страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва размер на възнаградителната лихва. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение или разход, не водело до недействителност на договора за кредит на соченото основание.

Информацията кои разходи се включват при изчисляването на ГПР била налична в самия закон и кредиторът нямало задължение да я предоставя на потребителя – първо, защото нямало такова изискване и второ, защото тази информация не могла да бъде представена по ясен и разбираем за потребителя начин. Поддържа се, че застрахователната премия като цена на допълнителна услуга, изрично избрана от потребителя, не била „разход“ по договора за кредит, защото сключването на застраховка не било условие, което следва да бъде изпълнено от потребителя, за да получи желания кредит. Това било уговорено изрично между страните в чл. 19 от договора за кредит. Твърди, че ищецът като застраховано лице имал правото да прекрати застраховката, като застрахователят му възстанови припадащата се част от застрахователната премия, но той не бил предприел никакви постъпки в тази насока. В случай че застраховката била задължителна за сключването на договора за кредит, то следвало и нейното поддържане за срока на кредита да бъде задължително и потребителят да няма възможност да я прекрати, без да претърпи санкция за това (увеличена лихва, предсрочна изискуемост или друго). Поддържа, че незадължителният характер на застраховката се обуславял от пълната свобода на потребителя да прекрати същата и да получи възстановяване на платената 2 застрахователна премия, за което действие страните не били предвидили каквито и да било последици в договора за кредит. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 27.04.2023 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ************, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 3300 лв. Уговорено е кредитът да се върне на 50 месечни вноски, всяка една в размер на 188,75 лв. в срок до 15.07.2027 г. или общо 9437,68 лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна премия в размер на 1704 лв. и на договорна лихва в размер на 4433,68 лв. Лихвеният процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 34,12 %, а годишният процент на разходите – 39,92 %. В чл. 7.2.2 от договора за потребителски кредит е посочено, че в случай че потребителят е избрал да сключи застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател.

От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като компетентно и обективно изготвено, се установява, че кредитът бил погасен предсрочно от ищеца, като била заплатена сума в общ размер на 5076,34 лв.

След извършване на съответните изчисления вещото лице е установило, че при олихвяване на главницата с лихвен процент от 34,12 % договорната лихва възлиза на 2923,18 лв., а общата дължима сума е в размер на 6223,18 лв. При включване на застрахователната премия като разход при лихвен % от 34,12 вещото лице е посочило, че договорната лихва възлиза на 2923,18 лв., общата дължима сума на – 7927,18 лв., а ГПР – на 63,58 %. Според вещото лице общо заплатената сума по договора била в размер на 5076,34 лв., която включвала главница в размер на 3300 лв. и разлика от 1776,34 лв. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че посоченият в договора за кредит лихвен процент бил грешен, тъй като при прилагането му не могла да достигне общата сума в договора. При олихвяването с лихвен % от 49 се получавала посочената обща сума в договора от 9437,68 лв., но тогава ГПР бил в размер на 86,29 %.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от 3 всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият негов размер обаче не съответстват на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплати застрахователна премия, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 9437,68 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Както беше посочено по-горе, определеният в договора ГПР е в размер на 39,92 %, но не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумите за застрахователни премии в общ размер на 1704 лв. са приети за разходи по кредита, каквито реално представляват, или като част от главницата, което е незаконосъобразно. Поради това с уговарянето на застраховка на сравнително висока стойност, сравнена с размера и краткотрайния период на предоставяне на кредита, съдът намира, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК на договора за кредит, и е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.