Определение № 20986 от 27.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20986 гр. София, 27.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-А, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Н. Иванова

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20241100514997 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 140177/17.12.2024 г., подадена от Е. Д. М. срещу Определение № 47844/24.11.2024 г., постановено по гр.д. № 60896/2022 г. по описа на СРС, ГО 127 състав, в частта му, с която производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК.

В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице идентитет между предмета на цитираните в акта дела. Освен това неправилен бил и изводът на съда за злоупотреба с право, като по този начин бил налице отказ от правосъдие. С оглед на изложеното, се отправя искане да се отмени обжалваното определение и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съдът, след като разгледа частната жалба и съобрази представените документи по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законовия срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна, поради следните съображения:

Производството по гр.д. № 60896/2024 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, е образувано по жалба с вх. на СРС № 243125/10.11.2022 г., подадена от Е. Д. М. срещу ВКС, с която е предявен осъдителен иск срещу ВКС за сумата в размер на 20000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени в резултат на неразглеждане на жалба с вх. № 6461/2020 г., представляваща искане за възобновяване на КНОХД № .1018/2019 г. на ВКС, по което ищецът е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за извършване на тежко умишлено престъпление по непредявено обвинение.

С обжалваното определение по чл.130 ГПК СРС е прекратил производството по делото по съображения, че че ищецът е един от т.нар. „масови ищци“, който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на гражданскоправен спор. Посочва се, чеищецът отказва да се съобрази със силата на пресъдено нещо на вляза в сила присъда, с която е осъден на наказание лишаване от свобода за тежко умишлено престъпление и чрез завеждането на множество сходни съдебни производства не само не съобразява поведението си с влезлия в сила съдебен акт, но и постоянно възобновява правния спор. Допълнително, 1 тъй като ищецът е завел огромен брой гражданскоправни производства насочени срещу органи на съдебната власт и Прокуратурата на Република България и с оглед изявяваното от него желание за лично участие в откритите съдебни заседания, поради постоянното му конвоиране до съдебните сгради реално се стига до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложено наказание от български съд.

Първоинстанционният съд подробно изброява множеството съдебни дела, които Е. М. завежда. Извършена е служебна справка / гр. д. № 9522/2022 г. по описа на СРС/, в която се установява, че ищецът в предходен момент е депозирал 32 жалби до ВКС, с които е изразил недоволство от Решение № 242/16.04.2020 г. по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС и е направил искане за възобновяване на производството, тъй като е бил осъден по непредявено обвинение. От изложеното следва, че ответникът вече се е произнесъл по направеното от ищеца искане за възобновяване на наказателното производство, поради което и доколкото страната не поддържа наличие на основание извън това, че е незаконно осъден, отправянето на безброй искания до ответника с идентично съдържание и предмет по същество също представлява злоупотреба с процесуални права.

Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно, поради следните съображения:

Налице са специално уредени хипотези на отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. В ЗОДОВ са уредени различни фактически състави, при които може да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни деяния на нейни служители. Уредбата има изчерпателен характер и ако определено деяние не попада под фактическия състав на специалния закон, отговорността може да бъде ангажирана по реда на деликтната отговорност (чл. 49 ЗЗД) при наличие на виновно и противоправно поведение на лице, за което ответникът отговаря.

И в двата случая обаче, за да е допустим искът, е необходимо да бъдат изложени надлежни твърдения. Това са тези твърдения, които се отнасят до всеки един от фактите, включени във фактическия състав на съдебно предявеното право. Ако се касае за вземане за деликтно обезщетение, то ищецът следва да изложи твърдения относно наличието на деяние, авторството му, противоправността му, настъпването на вреди и причинната връзка между деянието и настъпилите вреди. При това всяко едно от тези твърдения следва да е в логическа връзка с останалите факти, т.е. да може да бъде осъществено заедно с тях в общ фактически състав. Ако ищецът не поддържа надлежни твърдения и не би могъл да изложи такива, то искът се явява недопустим и преценката на този факт не е въпрос по същество.

Решаването на делото по същество е възможно, само когато съдът е сезиран с твърдения за осъществяване на факти от законово признат фактически състав, като целта на процеса е да бъдат събрани доказателства относно действителното настъпване на тези факти. И обратно, ако не се твърдят факти от фактическия състав на предявеното право, то процесът не само би бил излишен, но и невъзможен поради невъзможността да се изготви доклад по ненадлежните твърдения, съответно да се разпредели тежест за доказване на факти, които не се твърдят.

В случая ищецът не е изложил надлежни твърдения относно фактите, от които произтича претенцията му за деликтно обезщетение. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, съдът намира, че предявеният иск е недопустим и по това правно основание, посочено от ищеца – в този смисъл е определение № 40/12.01.2023 г. по гр. дело № 4870/2022 по описа на ВКС, III ГО.

Както е разяснено в т. 16 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, за процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, включително правният интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на иска е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване в хода на производството би обусловило извод за пораждане на 2 спорното материално право. Ако ищецът изобщо не твърди такива факти или твърди факти, които изключват пораждането на това право, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване и принудително осъществяване на вземане за обезщетение на неимуществени вреди, защото това вземане не е възможно да възникне от твърдените факти.

В случая ищецът излага общи твърдения за нарушено право на ЕС, но това само по себе си не е фактическо твърдение, а правна квалификация, от която съдът не е обвързан и следва да прецени допустимостта и квалификацията на иска на база изложените факти. Изложените от ищеца твърдения се явяват ненадлежни, тъй като не обуславят пораждане на твърдяното право на обезщетение, поради което и правилно Софийски районен съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на иска.

Настоящият състав споделя и извода на първоинстанционния съд, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като в случая е налице злоупотреба с право по смисъла на чл.

57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 от ГПК. В този случай, съдебната практика е непротиворечива по отношение на последицата от злоупотребата с право, като приема, че Съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. Аналогична на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/.

От неоспорената от жалбоподателя справка, посочена като извършена служебно в процесното първоинстанционно определение, се установява, че само за периода от 01.01.2025г. до 27.01.2025г. ищецът има заведени пред СРС 319 броя конкретно изброени дела, с различно изброени ответници, по които искането е за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в различни периоди, при твърдения за осъждане по непредявено обвинение или косвено свързани с това твърдения, чието обективно систематизиране е трудно постижимо, но което онагледява поведението на жалбоподателя.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият съдебен състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от М. пред Съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите. Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран.

Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

Оплакването на частния жалбоподател е за липса на идентичност в предмета и страните между посочените от първоинстанционния съд дела. В настоящия случай, основният мотив за прекратяване на исковото производство като недопустимо, е, че ответникът вече се е произнесъл по направеното от ищеца искане за възобновяване на наказателното производство, поради което и доколкото страната не поддържа наличие на основание извън това, че е незаконно осъден, отправянето на безброй искания до ответника с идентично 3 съдържание и предмет по същество също представлява злоупотреба с процесуални права.

С оглед очевидната недопустимост на исковата молба, правилен е и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ.

Предвид изложените съображения, постановеното от първоинстанционния съд определение в обжалваната му част е правилно и като следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, СЪДЪТ

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 47844/24.11.2024 г., постановено по гр.д. № 60896/2022 г. по описа на Софийски районен съд, в обжалваната му част, с която на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото.

Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Върховния касационен съд по реда и при условията на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4