Определение № 1096 от 15.05.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1096 гр. София, 15.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20228002104474 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 8697/29.09.2022 г., подадена от „Д Макс 2002“ ЕООД, чрез адвокат С. Г., срещу решение № 257 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 328/2022 г. на Окръжен съд – Русе (погрешно посочен в решението номер на делото – 355), с което е потвърдено решение № 360 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 729/2021 г. на Районен съд – Русе за признаване за установено, по иск на М. В. Т. срещу „Д Макс 2002“ ЕООД и Г. В. Т., на основание чл. 440 ГПК, че Г. В. Т. не е собственик на 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с площ от 38.67 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], вх. 4, ет. 3, ап. „И“, който самостоятелен обект се намира на етаж 3 в сграда с идентификатор ****, с предназначение: жилищна сграда многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, *****, под обекта - *****, над обекта - *****, ведно с изба № 10 и таван № 8, както и с 1.297 % ид. ч. от общите части на сградата.

Въззивният съд е съобразил, че Районен съд - Русе е сезиран с искова молба от М. В. Т. против „Д Макс“ ЕООД и Г. В. Т., в която ищцата твърди, че първият ответник е взискател, а вторият ответник е неин брат и длъжник по изп. д. № 452/2020 г. по описа на ЧСИ В. М.. За удовлетворяване на паричното си вземане взискателят насочил принудителното изпълнение срещу 1/2 ид. ч. от описания по-горе недвижим имот, за която приел, че длъжникът я е придобил по наследство от сестра си А. В. Т.. М. Т. заявява, че ответникът и неин брат Г. Т. не е собственик на тази идеална част от имота. Излага, че на 22.08.1978 г. баща им В. Т. прехвърлил на сестра им А. Т. процесния имот срещу задължението й при поискване да гледа него и съпругата му до края на живота им. А. Т. починала на 20.10.2002 г., като оставила за свои наследници по закон ищцата и ответника Т.. Твърди още, че брат й е роден в [населено място] и е живял там до 1998 г., когато се преместил да живее и работи в [населено място]. Доколкото й е известно, във В. живял до 2009 г., след което се установил в [населено място], където останал до 2015 г., след което заминал за чужбина. В [населено място] Т. пребивавал последно на два пъти - в началото и през пролетта на 2003 г. След смъртта на сестра им А. няколко пъти разговаряли по повод наследения апартамент в [населено място]. Брат й не възнамерявал да се връща в този град и се уговорили М. Т. да му заплати сумата от 9000 лв. за неговата наследствена част и целият апартамент да остане за нея. В изпълнение на това, на 22.01.2003 г. му предала в брой сумата от 2000 лв., като първа вноска по 1 уговорената цена. Брат й съставил нотариално заверена разписка за това. Според изложеното в исковата молба, приживе, на 10.03.1996 г., сестра им А. Т. получила паричен заем от Н. М., който към момента на смъртта си не била върнала изцяло. Заемодателят М. се обърнал към М. Т. и брат й като наследници, за да погасят дълга на сестра си. В изпълнение на това, както и съгласно уговореното между М. Т. и брат й, на 13.05.2003 г. покойният й съпруг Г. С. предал в брой на Н.

М. сумата от 4432 щ. д. и по този начин ищцата погасила изцяло остатъка от наследеното от нея и ответника Т. задължение на сестра им. На същата дата предала на брат си 3000 лв., като по този начин изпълнила изцяло задължението си по постигнатата между тях уговорка неговата идеална част от апартамента в [населено място] да стане нейна собственост. От смъртта на сестра си на 20.10.2002 г. и до сега единствено М. Т. упражнявала фактическата власт върху целия останал в наследство апартамент, като владяла и наследената идеална част на Г. Т. спокойно, явно, непрекъснато, необезпокоявано и с неговото знание и без противопоставяне, поради което с изтичане на законоустановения давностен срок придобила на основание чл. 79, във вр. с чл. 77 ЗС собствеността върху нея. Това станало преди ЧСИ В. М. да насочи към нея принудителното изпълнение по изп. д. № 452/2020 г. Ищцата иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците „Д Макс“ ЕООД и Г. В. Т., че последният не е собственик на 1/2 ид. ч. от имота с идентификатор ***.

От ответниците, само „Д Макс“ ЕООД е подало отговор на исковата молба, като оспорва допустимостта на предявения иск, както и неговата основателност. Възразява, че ищцата е бездействала и не се е снабдила с титул за собственост, като към момента на налагане на възбраната върху имота нямало вписване на прехвърляне или учредяване на вещни права върху имота. Намира, че от приложените към исковата молба писмени доказателства не може да се направи категоричен извод, че М. Т. е заплатила на Г. Т. уговорените между тях 9000 лв.

Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства се установява, че М. Т. и Г. Т. са сестра и брат, които са законни наследници на сестра си А. В. Т., починала на 20.10.2002 г. С нотариален акт № 2/22.08.1978 г. баща им В. Т. е прехвърлил на А. Т. апартамент „И“ в [населено място], ул.

„*“ № 33, вх. Г, срещу задължение за издръжка и гледане. Липсва спор, а в този смисъл са и писмените доказателства, че ответниците са страни по изп. д. № 452/2020 г. на ЧСИ В. М., по което принудителното изпълнение е насочено към 1/2 ид. ч. от горепосочения недвижим имот за събиране вземането на „Д Макс“ ЕООД от Г. Т., като за периода от 11.01.2021 г. до 11.02.2021 г. е била насрочена публична продан. Съдебният изпълнител е описал имота, като е приел, че 1/2 ид. ч. от него е придобита от длъжника по наследство от сестра му А. Т..

Окръжен съд – Русе е приел, че съгласно разписка с нотариална заверка на подписа на Г. Т. последният е удостоверил, че на 22.01.2003 г. е получил от сестра си М. Т. сумата от 2000 лв., като първа вноска по обезщетение от получено наследство - апартамент в [населено място], [улица], вх. Г, ет. 3. С Решение № 321 на ОбС от 14.09.1995 г. [улица]е преименувана в улица „*“. От разписка с нотариална заверка на подписа се установява, че с нея Н. М. е удостоверил, че на 13.05.2003 г. е получил от Г. С. сумата от 4432 щатски долара, представляваща равностойността на задълженията към него на М. Т. и Г. Т., съгласно сключения от него договор за заем с наследодателката им А. Т..

Въззивният съд е възпроизвел събраните по делото гласни доказателства:

Свидетелката С. М. твърди, че познава М. Т. от 2013 г., от когато наела от нея процесния апартамент на ул. „*“ в [населено място], в който живее и до момента. Уговорените наемни вноски заплащала лично на М. Т. срещу разписка или й превеждала онлайн по банков път. Никой не бил предявявал пред нея претенции за наема, нито пък за апартамента. От М. знаела, че той е наследствен на нея и на брат й от починалата им сестра. Знаела, че братът на М. се казва Г., но никога не го била виждала.

Свидетелката О. Б. сочи, че познава М. като съседка, а брат й - само бегло. Последно го виждала около година след смъртта на А., когато дошъл, за да уредят някакви имотни проблеми. Тогава извадили някакви документи. От разговора им разбрала, че се уговаряли М. да заплати припадащата се на Г. част. Знае, че ищцата плащала задълженията - неговите и на А.; че се договаряли, когато се изплати всичко, наследственият имот от починалата им сестра да остане за нея. Свидетелства, че Г. не живеел в Русе, търсели го къде е, не знае къде е живял. Повече не била виждала ответника Т..

2

Свидетелят В. П. дава показания, че с Г. Т. били съученици и от там познавал и М. Т.. Излага пред съда, че през 90-те години на миналия век Г. заминал за В., после за П., след което се върнал обратно във В., а от 4-5 години живеел в чужбина. Свидетелят познавал само визуално починалата сестра на страните А., като знаел, че Г. бил продал дела си от получения в наследство от нея апартамент на другата си сестра М.. Това било преди около двадесетина години. Тогава Т. живеел във В., където заминал след като шивашкият му бизнес в Русе фалирал; имал нужда от финанси, от свидетеля също бил искал пари. Поради това поискал и от сестра си да му изплати дела. Според П. отношенията по повод апартамента между М. и Г. били уредени. Знае, че за това жилище имало някакъв заем, който М. уредила и разликата изплатила на Ж.. Доколкото си спомнял, съпругът на М. - Ж. С., погасил заема на А.. Когато преди 2-3 години се видели, Г. Т. му споделил, че в Русе няма нищо - нито бизнес, нито жилище. Когато се прибирал в България, нямал къде да отседне и ходил при приятели, в т.ч. и у свидетеля. Свидетелят твърди, че Г. Т. никога не е живял в процесното жилище.

Окръжен съд – Русе е приел, че заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум обуславят квалификация на предявения отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК, всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника, т.е. целта на този отрицателен установителен иск е да се установи, че вещта, върху която е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника и спрямо нея не следва да се насочва принудителното изпълнение за погасяване на парични задължения на длъжника по образуваното изпълнително производство. Съдът е посочил, че по делото няма спор, че принудителното изпълнение в случая е насочено върху недвижим имот, представляващ 1/2 ид. ч. от имот с идентификатор ****, с площ от 38.67 кв. м, находящ се в [населено място], ул. „*“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. „И“, поради което ищцата, като трето за изпълнителното производство лице, претендирайки самостоятелни права върху имота, предмет на принудителното изпълнение, има право да предяви установителния иск по чл. 440 ГПК за защита на правото си. Позовал се е на ТР № 3/10.07.2017 г. тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудително изпълнение, и може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с изключение на случаите, когато това право е упражнено и жалбата е уважена. Визирал е, че няма данни М. Т. да е упражнила правото си на жалба, респ. да има положително за нея в този смисъл съдебно решение; липсват и твърдения за наличие на горните обстоятелства. По тези съображения Окръжен съд – Русе е намерил искът за допустим.

Съдът е посочил, че ищцата претендира, че е собственик на целия имот, като отрича правата на длъжника върху 1/2 ид. ч. от имота, излагайки твърдения, че е придобила тази идеална част въз основа на оригинерно придобивно основание - придобивна давност. Изложил е, че придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). Законът в чл. 69 ЗС установява оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент на владението, т.е. намерението за своене на вещта, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. В случаите, в които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт и върху идеалните части на другите съсобственици на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС и тогава е достатъчно владелецът да докаже, че е упражнявал фактическа власт за себе си върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. В хипотезата на постигнато неформално съгласие между сънаследниците за доброволно уреждане на имуществените им отношения, при което се съгласяват определен имот да остане на един от тях, е налице доброволно предаване на владението и за придобиване на 3 собствеността по давност не е необходимо владелецът да е отблъснал владението на останалите съсобственици, защото го упражнява с тяхно съгласие.