Решение № 1440 от 03.07.2018, Районен съд - Бургас

Р

Е Ш Е

Н И Е № 1440 гр. Бургас, 03.07.2018 год.

В И М Е Т О НА Н А

Р О Д А

БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XL гр. състав, в публично съдебно заседание на двадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, с

Председател: Калин Кунчев при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 1100 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от “Теленор България” ЕАД против В. Р. У..

Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника – негов клиент с абонатен №

*********, въз основа на което е било образувано ч. гр. д. № 9008/2017г. на РС Б. По него е била издадена такава за сумата от 828.10 лв., представляваща стойност за предоставени телекомуника-ционни услуги, дължима по Договор от 17.09.2014г. – за мобилен номер **********, по фактура с № **********/15.07.2016г., за отчетен период от 15.03. до 14.07.2016г., ведно със законната лихва от 29.11.2017г. до изплащане на вземането, както и за направените по делото разноски. С исковата молба конкретизира претенцията си – сочи, че с оглед постъпилото от У. възражение, по чл.414 от ГПК, иска от Съда да постанови реше-ние, с което да бъде установено съществуване на вземането му за сумата 56.28 лв., а по отношение на останалите 771.82 лв., представляващи неустойка за предсрочно прекра-тяване на договора, е предявил осъдителен иск. Претендира разноски.

Ответникът оспорва исковете по размер, като счита, че дължимите от него суми са многократно завишени.

Съдът – като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказател-ства, намира за установено следното:

По заявление на “Теленор България” ЕАД е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против У. за сумата от 828.10 лв., представляваща стойност за пре-доставени телекомуникационни услуги, дължима по Договор от 17.09.2014г. – за моби-лен № **********, по фактура № **********/15.07.2016г., за отчетен период от 15.03. до 14.07.2016г., ведно със законната лихва от 29.11.2017г. до изплащане на вземането и за направените по делото разноски по ч. гр. дело № 9008/2017г. на РС Б, приложе-но към настоящото.

В срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът е подал възражение.

Горното обуславя наличието на правен интерес у ищцовото дружество от водене на предявения установителен иск – за част от сумата, а именно – 56.28 лв.

Тъй като неустойката не е била надлежно заявена – индивидуализирана по осно-вание и по размер, в заповедното производство, в рамките на чиито предмет се развива и това – по иска по чл.422, ал.1 от ГПК, осъдителният иск за сумата от 771.82 лв. е про-цесуално допустим и подлежи на разглеждане по същество.

На 17.09.2014г. между “Космо

България Мобайл” ЕАД и В. Р. У. е сключен договор, по силата на който дружеството се е задължило да му пре-доставя, като негов клиент с абонатен № *********, за мобилен номер **********, мо-билни услуги, срещу заплащане на съответна цена /месечна абонаментна такса от 13.99 лв. + стойността на допълнителните услуги съобразно приложена ценова листа/, за срок от 12 месеца.

С Допълнително споразумение от 11.03.2015г. страните са предоговорили усло-вията по предоставяне на услугата, при план Резерв Стандарт 99.99 промо 29.99 лв. /ме-сечна абонаментна такса/, за срок от 24 месеца.

Тези писмени доказателства не са оспорени по надлежния ред в хода на настоя-щото производство от ответника.

От извършена служебна справка в

Търговския регистър се установява, че на 03. 07.2014г. е вписано преобразуване, чрез вливане на ”Германос Телеком България“ ЕАД и ”Космо България Мобайл“ ЕАД, като на 28.10.2014г. наименованието на последното е променено на ”Теленор България“ ЕАД.

Предвид горното, следва да бъде направен извод, че между страните е възникна-ло и съществувало твърдяното облигационно правоотношение, основано на договора за мобилни услуги от 17.09.2014г. и допълнителното споразумение от 11.03.2015г. към не-го за мобилен номер **********, клиент с абонатен № *********, включая и за процес-ния период.

Във връзка с представените с исковата молба писмени доказателства – данъчни фактури, по делото е допуснато извършването на ССЕ. От заключението на вещото ли-це по нея се установява, че дружеството е издало на името на ответника крайна такава № **********/15.07.2016г., в която е начислило 56.28 лв. – стойност на предоставени телекомуникационни услуги за предходни периоди – 29.99 лв. по № **********/15.04. 2016г., издадена за 30.59 лв., за отчетен период от 15.03.2016г. до 14.04.2016г.; 34.99 лв. по № **********/15.05.2016г., за отчетен период от 15.04.2016г. до 14.05.2016г., и -8.70 лв. по кредитно известие № **********/15.06.2016г. за отчетен период от 15.05.2016г. до 14.06.2016г., и 771.82 лв. – неустойка за предсрочното прекратяване на договора, на-числена на основание т.IV-4 от допълнителното споразумение от 11.03.2015г., за перио-да от 06.06.2016г. /датата на двустранното спиране/ до 11.03.2017г. /крайната датата на действие на договора/, общо 278 дни, при месечна такса от 83.32 лв. без ДДС.

При негова доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал доказателства да е заплатил на ищеца дължимите две месечни абонаментни такси и стойността на предо-ставените му допълнителни телекомуникационни услуги – за отчетни периоди от 15.03. 2016г. до 14.04.2016г. и от 15.04.2016г. до 14.05.2016г., общо 56.28 лв., предвид и изда-деното на 15.06.2016г. кредитно известие, както в срока по чл.27 от Общите условия на ”Теленор България“ ЕАД /указания във фактурите такъв, но не по-късно от 18 дни след издаването им/, така и към датата на приключване на устните състезания по делото, ка-то с оглед виновното неизпълнение от страна на У. на това договорно задължение, дружеството надлежно едностранно е прекратило договора между тях, съобразно чл.75, вр. с чл.19б, б.”в” от същите ОУ, считано от 06.06.2016г. /датата на двустранното спи-ране на обажданията – входящи и изходящи/.

При това положение, следва да се приеме, че предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, досежно горната сума, се явява доказан по основание и по размер, и като такъв – следва да се уважи изцяло. Върху главницата се дължи законната лихва – от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда – 29.11.2017г., до окончателното й изплащане.

По отношение на неустойката, начислена на основание т.IV-4 от допълнително-то споразумение от 11.03.2015г. и коментирана по-горе, при обсъждане на заключение-то на вещото лице по ССЕ, обаче, претенцията е неоснователна.

Съгласно чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.

В т.IV-4 от допълнителното споразумение от 11.03.2015г., сключено между стра-ните, е предвидено, че в случай на предсрочно прекратяване на ползването на услугите, предоставяни от оператора, по вина на потребителя, последният дължи неустойка в раз-мер на сумата от стандартните за съответния план месечни абонаменти до края на срока на договора.

Според разясненията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г., ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клау-зата за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санк-ционна функции, като тази преценка следва да се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора.

В настоящия казус, преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвест-ността в гражданските и търговски правоотношения, уговорената неустойка в размер на всички месечни такси по договора – от датата на едностранното прекратяване от опера-тора до края на срока му, и то по стандартния, а не по действителния /промоционален/ план, при който е сключен, е в очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции, тъй като не е съобразена с естеството на обезпеченото задъл-жение и с възможните вреди при неизпълнението му от абоната.

Същата има подчерта-но санкционен характер и би довела до това, без да предоставя ползване на услугата до-ставчикът да получи имуществена облага от насрещната страна в значително по-висок размер от тази, която би реализирал ако договорът не беше прекратен. Подобен неспра-ведлив правен резултат е несъвместим с добрите нрави, защото създава условия за нео-снователно обогатяване на търговеца и води до извод, че неустойката излиза извън при-същите й по закон функции, още към момента на уговарянето й.

Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че клаузата за неустойката – по т.IV-4 от допълнителното споразумение, сключено между страните на 11.03.2015г., нарушава добрите нрави, и на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД същата е нищожна.

На следващо място, уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието й с разпоредбите на ЗЗП.

Ответникът притежава качеството ”потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДП на ЗЗП като физическо лице, на което са предоставяни далекосъобщителни услуги от ище-ца – мобилен оператор.

Съгласно чл.143 от

ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или дос-тавчика и потребителя.

В т.5 от същата разпоредба е предвидено, че такава е и тази, която задължава по-требителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В случая неустойката, начислена за периода от датата на прекратяване на дого-вора до края на срока на действието му, в размер от 771.82 лв., е необосновано висока, съображения за което вече бяха изложени.

Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищож-ни, освен ако са уговорени индивидуално, а в ал.2 е предвидено, че не са индивидуално уговорени тези, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаи на договори при общи условия. Тежестта за доказване, съобразно ал.4, е за търговеца или доставчика, а ищецът не е ангажирал надлежни доказателства в тази насока, поради което следва да се приеме, че представеният по делото договор /допълнителното споразумение от 11.03. 2015г./ е бланков и неустоечната клауза не е била предмет на предварително договаря-не между мобилния оператор и абоната.

В крайна сметка, въз основа на нищожната клауза за неустойка за ответника не е възникнало валидно задължение да заплати на ищеца такава. Предявеният иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 771.82 лв. е неоснователен и като такъв, следва да се отхвърли.

На ищеца следва да бъдат присъдени направените в заповедното и в настоящото производства разноски, съразмерно с уважената част от исковете му – общо 26.68 лв. за ДТ и общо 24.36 лв. платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Р. У, ЕГН: **********,***, че същият дължи на “Теленор

България” ЕАД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр.С ЖК ””, Бизнес Парк С. – сграда № 6, сумата 56.28 лв., представляваща стойност на предоставени телекомуникационни услуги – по Договор за мобилни услуги от 17.09.2014г. и Допълнителното споразумение от 11.03.2015г. към него, за мобилен № **********, включена в стойността на крайна фактура с № **********/15.07.2016г., из-дадена за отчетен период от 15.03. до 14.07.2016г., за общо 828.10 лв., и формирана как-то следва: 29.99 лв. по фактура № **********/15.04.2016г., издадена за 30.59 лв., за от-четен период от 15.03.2016г. до 14.04.2016г.; 34.99 лв. по фактура № **********/15.05.

2016г., за отчетен период от 15.04.2016г. до 14.05.2016г., и -8.70 лв. по кредитно извес-тие № **********/15.06.2016г. за отчетен период от 15.05.2016г. до 14.06.2016г., ведно със законната лихва, считано от 09.03.2017г. до окончателното плащане, за която е из-дадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 9008/2017г. на РС Бур-гас.

ОТХВЪРЛЯ предявения от “Теленор България” ЕАД против В. Р. У. иск за заплащане на сумата от 771.82 лв., включена в стойността на по-сочената по-горе крайна фактура и представляваща неустойка за предсрочното прекра-тяване на договора, като неоснователен.