Решение № 5857 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5857 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100506096 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена С. Д. С. срещу решение № 7899/17.05.2023г. постановено по гр.д. № 19313/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 63 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу него от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на стойността на потребена топлинна енергия и услуга дялово разпределение за периода 01.05.2018г.- - 30.04.2020г. и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на главниците по исковете с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, както и в частта, с която е осъден да заплати разноски по делото.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено при нарушение на процесуалните правила за обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и при неправилно фактически и правни изводи. Въззивникът поддържа всички възражения, които е направил в отговора на исковата молба в хода на първоинстанционното производство и които счита, че определят неоснователността на исковете, а именно: липса на сключен по надлежния ред договор между страните, неустановеност на претендираните вземания въз основа на фактури, които не са подписани от ответника, липса на установени редовно водени търговски книги и счетоводни записвания, като посочва, че счетоводните записвания извършвани от ищеца са недостоверни, липса на доказателства за извършвано дялово разпределение и отчитане, липса на реално потребление, тъй като в имота не са монтирани радиатори и е налице ремонт за подмяна на водопроводната инсталация в СЕС и жилището не се обитава; твърди, че е налице непоискана доставка и от която потребителят изрично се е отказал – чл. 62 л.1 от ЗЗП; счита, че вземанията са погасени по давност.Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят изцяло исковете.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

1

Третото лице помагач на страната на топлофикационното дружество – „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №20, находящ се в гр. София, община „Овча купел“, ж.к. ********, с абонатен № ******** за периода 01.05.2018г. – 30.04.2020г., мораторна лихва върху същата за периода 16.07.2019г. -04.10.2021г., сума за дялово разпределение за периода 01.09.2018г. – 28.02.0220г., мораторна лихва за забава върху същата за периода 31.10.2018г. – 04.10.2021г.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу С. Д. С. искове като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия; налице ли е непоискана доставка и нищожност на клаузите от ОУ на топлофикационното дружество; налице ли е реална доставка от страна на топлофикационното дружество на топлинна енергия; същата потребена ли е от ответника; по какъв начин е изчислено и измерено количеството доставена топлоенергия; налице ли е забава на ответника и за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период; налице ли е основание за присъждане на сумата да дялово разпределение в полза на ищеца, при условие, че друго лице – търговец е извършвало дялово разпределение в процесната етажна собственост; погасени по давност ли са претендираните вземания.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“ и относно целия топлоснабден имот.

От представения нотариален акт № 178/29.05.2008г. се установява, че върху процесния топлоснабден недвижим имот апартамент №20, находящ се в гр. София, община „Овча купел“, ж.к.

******** е дарен от С. Д. С. и Н.С.С. на Д. С. Д. и С. С.а Д.а, като прехвърлителя С. Д. С. си запазва правото на ползване върху същия – пожизнено, безвъзмедно.

Обстоятелството, че е учредено право на ползване върху процесния имот не влияе върху принадлежността на правото на собственост т.е. именно от момента на сключване на договора за продажба в изискуемата от закона форма – чл.18 от ЗЗД, Д. С. Д. и С. С.а Димитромва се легитимират като собственици на същия.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или 2 горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57 ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само ползвателят.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Отговорността на собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Съгласно чл. 59 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок; с прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, ако не е установен пократък срок; с погиването на вещта, както и ако не се упражнява в продължение на 5 години.

Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. Затова законът определя погасяването на това вещно право да се осъществява при смъртта на субекта - негов носител, при погиване на вещта, както и при неупражняването на правомощието в течение на пет години, т. е. във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта (решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010 г., ГК, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК ).

В случая не са направени твърдения, нито ангажирани доказателства, които да установят, че правото на ползване е било погасено поради неупражняването му в продължение на 5 г или прекратено, поради което и съдът приема, че за процесния период именно ответника е титуляр на същото и в този смисъл „потребител на топлинна енергия“, като ирелевантно е обстоятелството дали ответникът е подал или не заявление за откриване/прехвърляне/запазване на партидата на топлоснабдения имот в топлоикационното дружество на негово име.

3

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД да съдържат. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150 ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл.