Решение № 674 от 07.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 674 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100511919 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20051685 от 04.08.2022 г. по гр.д. № 7822/2019 г.

Софийски районен съд, 172 състав: Отхвърлил предявените от Д. С. Ф., ЕГН **********, срещу „С.К.“ ЕООД, ЕИК ****, искове с правно основание чл.

79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 141, ал. 7 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата в размер на 4 000 лева, представляваща възнаграждение по договор за управление и контрол и анекс към него за периода м. декември 2015 г. – м. април 2016 г., както и сумата в размер на 1 226.65 лева – лихва върху главницата за периода 01.12.2015 г. – 30.01.2019 г.; Отхвърлил предявените от от Д. С. Ф., ЕГН **********, срещу „С.К.“ ЕООД, ЕИК ****, искове с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 141, ал. 7 ТЗ и чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за приемане за установено, че ответникът й е дължал сумата от 12 000 лева, представляваща възнаграждение по договор за управление и контрол и анекс към него за периода м. декември 2014 г. – м. ноември 2015 г., както и сумата в размер на 1 500 лева за периода м. декември 2014 г. – м. ноември 2015 г.

Ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски по делото в размер на 1

2 983.60 лева.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Д. С. Ф., която го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост и за неправилност, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Районният съд изложил мотиви по непредявени възражения и становища по въпроси, невключени в доклада по делото, което според въззивницата обуславяло неправилност и едновременно с това недопустимост на съдебния акт. Съдът неправилно тълкувал нормата на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ и се позовал на практика, неотносима за случая. Волеизявлението на едноличния собственик на капитала било еднолично и можело да бъде обективирано не само в изрично решение в протокол, но по всеки друг начин. Сключването на договор за управление и вписването на ищцата като управител в търговския регистър категорично и безспорно установявали волята на едноличния собственик на ответното дружество ищцата да заеме длъжността. От друга страна минималният осигурителен праг за този вид дейност определял и минималното възнаграждение за нея. Решението на едноличния собственик на капитала нямало форма за действителност, а само писмена за доказване.

Съдът събрал доказателства за това на какъв размер била осигурявана ищцата като управител, но в нарушение на процесуалния закон не приложил правилото на чл. 162 ГПК. Назначаването на управителя от едноличния собственик и волеизявлението за вписване в търговския регистър създавали достатъчно правно основание за дължимост на възнаграждение. Когато размерът му не е изрично определен, дължим бил минималният законен такъв, защото длъжността била заета и то по волята на едноличния собственик.

Неполучаването на възнаграждение от управителя било възможно, но само с изричното негово съгласие. Решението на едноличния собственик на капитала определяло само размера, ако той е над минималния осигурителен праг, но не и дължимост или недължимост на възнаграждение. Поради това изводът на съда за необходимост от изрично решение на едноличния собственик за процесния размер бил неправилен. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове.

Претендира разноски. Съображения излага в молба-становище от 27.11.2023 г.

Въззиваемата страна „С.К.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 2

ГПК оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за липса на доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение от въззивницата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

С исковата молба, уточнена с молба от 22.02.2019 г., съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове: осъдителни - с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 141, ал. 7 ТЗ за сумата 4 000 лв. - главница, представляваща възнаграждение по договор за управление от 08.10.2008 г. и анекс към него от 01.01.2009 г. за периода м. декември 2015 г. – м. април 2016 г. (от които 3 000 лв. – на основание чл. 3.4 от договора и 1 000 лв. – на основание чл. 8.3 от договора), и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 226.65 лева – лихва за забава в плащането на възнаграждението за периода 01.12.2015 г. – 30.01.2019 г.; установителни - с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 141, ал. 7 ТЗ за признаване за установено, че към 14.03.2016 г. ответникът е дължал на ищцата сумата 12 000 лв., представляваща възнаграждение по договор за управление от 08.10.2008 г. и анекс към него от 01.01.2009 г. за периода 01.12.2014 г. – 30.11.2015 г., и с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че към 14.03.2016 г. ответникът е дължал на ищцата сумата 1 500 лв. - лихва за забава в плащането на главницата от 12 000 лв. за периода 01.12.2014 г. – 30.11.2015 г.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове, като по отношение на установителните е релевирал и възражение за недопустимост; Не оспорва, че 3 между страните е съществувал договор за управление, но оспорва да е подписван анекс от 01.01.2009 г. Оспорил е анекса като неистински – неавтентичен документ, и е поискал задължаване на ищцата по реда на чл. 183 ГПК да представи оригинала. С отговора е релевирано и възражение, че за целия период ищцата не е изпълнявала вменените й с чл. 4 от договора за управление от 08.10.2008 г. задължения, поради което възнаграждение не й се дължи.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която районният съд се е произнесъл по установителни искове, с които се претендира установяване на права към минал момент. Силата на пресъдено нещо се формира към момента на приключване на устните състезания съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, освен ако в закона изрично не е предвидена възможността за установяване на права към минал момент.

Настоящият случай не е такъв, а фактът на предявен от дружеството срещу Д.

Ф. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по гр.д. № 73323/2018 г. на СРС, 143 състав не може да обуслови извод за допустимост на предявените установителни искове. С определението по ч.гр.д. № 1986/2020 г. на СГС, постановено във връзка със спирането на производството по делото въззивният съд изрично е указал на СРС, 172 състав, че преди да извърши преценка дали спорът пред 143 състав е преюдициален следва да извърши преценка относно допустимостта на установителен иск, който има за предмет установяването на задължение на ответника към минал момент, а не към момента на приключване на устните състезания съгласно нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Това не е направено от СРС след връщане на делото, а като се е произнесъл по недопустими искове районният съд е постановил процесуално недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК подлежи на обезсилване в същата част.

В частта му по осъдителните искове атакуваното решение е допустимо, 4 а като краен резултат въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:

Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него ООД възниква от избора на управителя от общото събрание. При едноличното ООД функциите на общото събрание се осъществяват от едноличния собственик на капитала, като последният сам решава всички въпроси от компетентността на ОС - чл. 147, ал. 2 вр. с чл. 137, ал. 1 ТЗ. За да са валидни решенията на едноличния собственик, те следва да бъдат обективирани в писмен протокол. Правоотношението между управителя и управляваното от него дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право.

Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 ТЗ следва да е писмен. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като уговорките не могат да противоречат на установеното в закона съдържание на договора, както и на решенията на общото събрание, респ. на едноличния собственик на капитала. Съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, предл. 2 ТЗ, изрично решение е необходимо и по отношение размера на възнаграждението на управителя. В договора за възлагане на управлението следва да се отрази размерът на месечното възнаграждение, определен от общото събрание (респ. от едноличния собственик на капитала), начина на плащането му, както и други права и задължения, които страните са поели по силата на постигнатото между тях съгласие - размер и начин на ползването на отпуски, различни обезщетения и други.

В случая по делото не е било спорно, че на 08.10.2008 г. между страните е бил сключен договор за управление (на основание чл. 141, ал. 6 ТЗ, Учредителен акт за учредяване на дружеството и решение на едноличния собственик на капитала), с който „С.К.“ ЕООД възложило, а Д. Ф. приела да управлява и представлява дружеството в съответствие с действащата нормативна уредба, дружествения договор и решенията на общото му събрание. Съгласно чл. 3.4 и чл. 6.1, на управителя се дължи възнаграждение в уговорения размер, изплащано по реда и при условията на чл. 7, а в чл. 7 страните се съгласили, че възнаграждението ще бъде уредено с анекс към 5 договора. В чл. 4 и чл. 5 са посочени задълженията на управителя – да осъществява управлението на стопанската дейност в интерес на дружеството, да определя и предлага за утвърждаване управленски структури, да взема решения за сключване на всякакви сделки, свързани с предмета на дейност на дружеството, отговаря за редовното водене на дружествените книги и пр.

От приетото и неоспорено решение на едноличния собственик на капитала от 07.03.2016 г. се установява, че Д. Ф. е освободена като управител на дружеството и е назначен нов такъв. Решението е връчено на ищцата на 13.03.2016 г., а заличаването й като управител е вписано в ТРРЮЛНЦ на 14.03.2016 г.

С исковата молба ищцата е представила незаверено копие от анекс от 01.01.2009 г., съгласно който на основание чл. 7 от договора и решение на едноличния собственик на капитала от 01.12.2008 г. на управителя се определя месечно брутно възнаграждение в размер на 1 000 лв.

Документът е оспорен от ответника относно неговата автентичност в частта му за положения за дружеството подпис, поискано е представяне на документа в оригинал и е открито производство по реда на чл. 193 ГПК. На основание чл. 183, ал. 1 ГПК ищцата е задължена да представи оригинала на оспорения документ, като районният съд трикратно е давал нови възможности и е продължавал срока за представянето му. След изложени от ищцата противоречиви твърдения, че оригиналът на анекса бил изгубен и унищожен не по нейна вина, и същевременно – че се намирал в трето за делото лице, което изпълнявало длъжността „счетоводител“ през процесния период, ищцата е поискала задължаване на третото лице да представи оригинала. С определение от 09.05.2022 г. СРС дал възможност на ищцата в едномесечен срок да посочи имена и адрес на лицето, което да бъде задължено по реда на чл. 192 ГПК, с предупреждение, че при неизпълнение в срок искането ще бъде оставено без уважение. В дадения срок указанията не са изпълнени, поради което с протоколно определение от 10.06.2022 г. районният съд оставил без уважение искането по чл. 192 ГПК и на основание чл. 183, изр. 2 ГПК изключил като доказателство по делото анекса към договора за управление. съд