Решение № 4749 от 18.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4749 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100508335 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Министерство на вътрешните работи срещу решение от 10.05.2024 г. по гр.д. №32248/2023 г. на Софийски районен съд, 74 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на Н. Д. Л. на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата в размер на 22,06 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 07.06.2023 г. до 11.06.2023 г. върху сумата от 13 906,22 лв. - обезщетение по чл.234 ал.8 ЗМВР за неизползван платен годишен отпуск в размер на 124 дни за периода 2019 г. – 2023 г., и сумата в размер на 347,36 лв., представляваща законна лихва за периода от датата на подаване на исковата молба – 12.06.2023 г., до датата на плащане – 21.08.2023 г., на сумата от 13 906,22 лв. - обезщетение по чл.234 ал.8 ЗМВР за неизползван платен годишен отпуск в размер на 124 дни за периода 2019 г. – 2023 г., както и разноски по делото, а по сметка на СРС – държавна такса.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон съдопроизводствените правила, и необосновано. Сочи, че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като СДВР е самостоятелно юридическо лице и разпоредител с бюджет, където ищецът е изпълнявал длъжността си. Поддържа, че дължимото се на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск му е изплатено през мес.07.2023 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна Н. Д. Л. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер и за периода от 03.06.2023 г.

1 до 06.06.2023 г., поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника, че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове.

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно, и ако съдът констатира, че искът е предявен срещу ненадлежна страна, следва да укаже на ищеца да отстрани тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежния ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. В случая ищецът е заемал длъжност в СДВР, но страна в служебното правоотношение е МВР, като администрация на органа по назначаването. Надлежна страна по материалното правоотношение е МВР и същото е пасивно легитимирано да отговаря по процесния имуществения спор. В този смисъл е и практиката на ВКС, вкл. и цитираната от първоинстанционния съд.

Решението обаче е частично неправилно поради следното:

Съгласно разпоредбата на чл.234 ал.8 ЗМВР, при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение за неизползвания отпуск по чл.189 ал.1 т.1 и 2 ЗМВР, което обезщетение се изплаща в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение – чл.234 ал.10 ЗМВР.

В процесния случай правоотношението между страните е прекратено на 06.03.2023 г. и следователно срокът за изплащане на обезщетението за неизползван отпуск е изтекъл на 06.06.2023 г., т.е. ответникът е изпаднал в забава за изплащане на същото на 07.06.2023 г. и този момент на ищеца се дължи лихва за забава. За периода 07.06.2023 г. до датата на депозиране на исковата молба – 11.06.2023 г., размерът на лихвата за забава върху главницата от 13 906,22 лв., възлиза на сумата в размер на 22,06 лв.

Във въззивното производство е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че дължимото се на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск му е изплатено на 21.07.2023 г., което се установява и от приетото отново във въззивното производство бюджетно платежно искане от 20.07.2023 г.

Доколкото обаче плащането е извършено в хода на процеса, то в полза на ищеца се дължи и законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 12.06.2023 г., до датата на извършеното плащане – 21.07.2023 г., която лихва е в размер на сумата от 185,18 лв.

Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която на ищеца е присъдена законна лихва за разликата над сумата от 185,18 лв. и за периода 22.07.2023 г. - 21.08.2023 г.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на 2 сумата от 10,97 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 43,90 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 224,40 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №8485/10.05.2024 г., постановено по гр.д. №32248/2023 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, в частта, в която Министерство на вътрешните работи, адрес: гр. София, ул. „6-ти септември“ №29, е осъдено да заплати на Н. Д. Л., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, законна лихва върху главницата от 13 906,22 лв. обезщетение по чл.234 ал.8 ЗМВР за неизползван платен годишен отпуск в размер на 124 дни за разликата над сумата от 185,18 лв. и за периода 22.07.2023 г. - 21.08.2023 г.

ОСЪЖДА Н. Д. Л., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплати на Министерство на вътрешните работи, адрес: гр. София, ул. „6-ти септември“ №29, на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 54,87 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, адрес: гр. София, ул. „6-ти септември“ №29, да заплати на Н. Д. Л., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 224,40 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3