Решение № 5670 от 21.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5670 гр. Пловдив, 21.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330121377 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба на К. А. Т., ЕГН **********, против „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19 ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит *** от *., сключен между страните.

В исковата молба и уточняваща молба от 23.01.2025 г. се твърди, че на *. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит ***, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 2000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.44 % и годишен процент на разходите – 48.84 %. Заемната сума следвало да бъде върната, ведно с договорна лихва и начислена неустойка, на 18 месечни погасителни вноски, с дата на последно плащане – 22.08.2023 г.

Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения – банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 2700 лева. В случай на непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят – ищец дължал неустойка в размер на 2556 лева, която следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Сочи, че заемният ресурс е изцяло усвоен от ищеца, но същият не дължал плащане на неустойка.

Навежда доводи за недействителност на договора за кредит поради неспазване изискването на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка не било включено при изчисляване на ГПР по кредита. Сочи, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респективно такси, които се събират за осигуряване на фирми – гаранти, се осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума.

1

Твърди се, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на гаранция, в размер на 2556 лева, била загубила присъщата за неустойка обезщетителна функция.

Кумулирането й към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя – ищец, ответното дружество е поставило изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба, което било в нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48, тъй като кредиторът следвало да направи оценка на кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора, респ. да откаже отпускането на кредит при липса на поставените от него условия.

С оглед изложеното е направено искане за постановяване на съдебно решение, с което процесният договор да бъде обявен за недействителен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** от *., по силата на който е предоставена сумата на ищеца в размер на 2000 лева; че на осн. чл.

19, ал. 3, т. 1 ЗПК, кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор, разход за неустойка, като в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва.

Оспорва наведените доводи за недействителност на договора. В същият бил коректно посочен ГПР, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Още към момента на сключване на договора, ищецът бил уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване, са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен Договор за потребителски кредит *** от *., по който предоставената сума в размер на 2000 лева е усвоена; че в чл. 4 от договора е уговорена неустойка; кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор, разход за неустойка, като в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 14.08.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства – договора за потребителски кредит.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит № *** от *., се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 2000 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като годишния лихвен процент по заема е 40.44 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.84 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 18 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 2700 лева.

В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора, Кредитополучателя е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2700 лева, със срок на валидност до 23.08.2023 г.

2

В чл. 6 от договора е уговорено, че в случай, че Кредитополучателят не представи на Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на Дружеството неустойка в размер на 2556 лева. Посочено е, че неустойката се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Неткредит“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 З П К . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.84 %, а възнаградителната лихва– 40.44 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.84 % и 3 общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – следващия ден от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно гаранцията /банкова или издадена от небанкова финансова институция/, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.