Решение № 1349 от 16.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1349 гр. София, 16.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско дело № 20211100514879 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 20132901 от 07.06.2021 г на СРС, 72 състав по гр. дело № 31401/2019 г. по описа на СРС е признато за установено по предявения от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* седалище и адрес на управление гр. София, ул. ******* иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 4 и сл. ЗПК /отм./, вр. чл. 240 ЗЗД, че ответникът К. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, бул. ******* дължи сумата от 21 878,30 лв., главница по Договор за издаване на златна кредитна карта от 19.12.2008 г., ведно със законна лихва от 18.02.2013 г. до изплащане на вземането, присъдена със заповед за изпълнение на парично задължение от 29.04.2013 г. по ч.гр.д. № 7016/2013 г. на СРС, като са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумите от 3 766,67 лв. договорна лихва за периода от 19.01.2012 г. до 17.02.2013 г., и от 236,49 лв. наказателна лихва за периода от 19.01.2012 г. до 17.02.2013 г.

С решението е осъден К. Г. П., ЕГН ********** , с адрес гр. София, бул. ******* да заплати на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата от 674,72 лв. разноски в исковото производство и сумата от 1156,58 лв. разноски в заповедното производство. С решението е осъден „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* да заплати на „К. Г. П., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата от 309.35 лв. разноски заповедното производство.

С определение № 21885040 от 14.09.2021 г. по гр. д. № 31401/2019 г. по описа на СРС е оставена без уважение молба на „О.Б.Б.“ АД за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на размера на присъдените разноски на ответника за адвокатска защита.

Срещу решението, в частта, в която исковете са уважени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника К. П.. Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС, по съображения, че не е уважил направеното в отговора на исковата молба възражение за давност, както и с твърдение, че исковата молба по чл. 422 ГПК не е предявена в законовия срок. Отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в 1 обжалваната част и присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „О.Б.Б.“ АД /ОББ АД/ е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Счита, че изискуемостта настъпва всеки месец, ето защо давностният срок за изискуемите вноски не е настъпил към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Поддържа, че исковата молба е предявена в срока по чл. 422 ГПК. Ето защо моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Срещу определението по чл. 248 ГПК в законоустановения срок е постъпила жалба от „О.Б.Б.“ АД с искане да бъде отменено определението на първа инстанция като бъде намалено адвокатското възнаграждение на длъжника за разликата над 50 лева до 309,35 лева. Позовава се на чл. 6, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно който възнаграждението за изготвяне на възражение е 50 лева.

По частната жалба не е постъпило становище от ответника П..

Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумите от 3 766,67 лв. договорна лихва за периода от 19.01.2012 г. до 17.02.2013 г., и от 236,49 лв. наказателна лихва за периода от 19.01.2012 г. до 17.02.2013 г. е влязло в сила поради необжалването му.

Въззивната жалба и частната жалба са допустими и са подадени в срок.

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

За да уважи исковете в посочената част СРС е приел, че от писмените доказателства по делото се установява, че между страните е сключен Договор за издаване на златна кредитна карта „MasterCard Gold/Visa Gold“ от 19.12.2008 г, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя кредитна карта с лимит от 30 000 лв., като последният от своя страна се е задължил да погасява в срок месечна вноска, както и възнаградителна лихва върху уговорения финансов ресурс. Съгласно чл. 19 от договора, същият влиза в сила от деня на подписването му до изтичане на срока на валидност на картата. Валидността е две години и изтича на края на отбелязания върху нея срок. Срокът на договора се подновява автоматично с още две години, освен при уведомление на картодържателя че не желае картата да бъде подновена. Срокът на договора е подновен два пъти на 19.12.2010 г. и 19.12.2012 г. Оспорването на автентичността на договора е било неуспешно. СГЕ установява, че подписите на картодържател са положени от името на К. П..

Получаването на заемната сума се установява от ССчЕ. Ето защо първоинстанционният съд е приел, че е налице валидно правоотношение по договор за издаване на кредитна карта.

Относно размерът на непогасените задължения по договора, съдът кредитира ССчЕ, съгласно което непогасени към 17.02.2013 г. са главница в размер на 21 878,30 лева , 3 766,67 лева договорна лихва начислена за периода от 19.01.2012 г. до 17.02.2013 г. и 236,49 лева наказателна лихва за периода. Относно изискуемостта на вземанията, съдът е приел, че съгласно т. 17 от приложимите към договора общи условия, падежът е 14 дни след датата на издаване на извлечението, посочено в договора. Според т.5 от договора, извлечението се издава на всяко пето число от месеца. Доколкото последното теглене е от 20.12.2011 г., то на 20.01.2012 г. е настъпила изискуемостта на вземането за главница. Претендираната възнаградителна лихва е отхвърлена, тъй като се претендира за период, в който няма тегления на суми по кредитната карта. Наказателната лихва е отхвърлена поради противоречие на чл. 4.3 от договора с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /отм./. Ето защо съдът е признал главницата и е отхвърлил възнаградителната и наказателната лихва.

Предмет на въззивна проверка е решението единствено в частта, с която първоинстанционният съд е уважил иска за неплатена главница по договора за кредитна карта в размер на 21 878,30 лева.

Релевираното възражение на жалбоподателя, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е 2 просрочен е неоснователно. Съобщението до заявителя с указания за предявяване на иска е връчено на заявителя на 02.05.2019 г., а на 03.06.2019 г. / 02.06.2019 г. е неприсъствен ден/е подадена исковата молба от „ОББ“ АД, като са представени доказателства за това по заповедното производство. Ето защо, и на осн. чл. 60, ал. 6 ГПК, срокът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е спазен.

Основателността на иска по чл. 422 ГПК във вр.чл. 240, ал. 1 ЗЗД се обуславя от осъществяването на следните предпоставки: 1. наличие на облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на Договор за издаване на кредитна карта; 2. фактическо изпълнение на задължението на заемодателя за реално предоставяне за ползване на уговорената парична сума по кредита, вследствие на което за заемателя е възникнало задължението да я върне в уговорения срок; 3. установяване на размера на претендираните суми.

В разглеждания случай, се установява наличие на валидно облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за издаване на кредитна линия, неразделна част от който са общи условия на „ОББ“ АД за дебитни и кредитни карти, които са предадени на кредитополучателя и приети от същия / чл. 22, т. 1 от договора/. По делото е прието като неоспорено заключение на съдебно графологична експертиза, от която се установява, че подписите за „Картодържател“ на първа и втора страница от Договор за издаване на златна кредитна карта от 19.12.2008 г. са положени от К. П.. Освен това ищецът е доказал изпълнение на задължението си за реално предоставяне за ползване на уговорения финансов ресурс по кредита. Съгласно чл. 2 от договора към момента на сключване на този договор, картодържателят разполага с кредитен лимит 30 000 лева. Според заключението на ССчЕ, прието по делото като неоспорено от страните, считано от 25.02.2009 г. ответникът е започнал да извършва тегления на пари в брой и покупки на ПОС, като в периода от 25.02.2009 г. до 20.12.2011 г. е усвоил суми в общ размер на 86 324,05 лева. В същото време от страна на ответника не се спори и се установява от ССчЕ, че той е извършвал плащания на суми по кредитната карта, с което фактически е потвърдил обвързаността си от процесния Договор за кредит. По делото е доказана облигационна обвързаност на страните от процесния договор, сключен при общи условия, като при наличието на доказано по делото изпълнение на задължението на заемодателя за предоставяне на уговорения финансов ресурс и усвояване на сумите чрез тегления на АТМ и покупки на ПОС, поради което за заемателя се е породило насрещното задължение за заплащане на месечните вноски съобразно уговореното от страните. Съгласно т. 17 от Общите условия към договора, картодържателят е длъжен да погасява ежемесечно задължението си към Банката до датата на падежа. Датата на падежа е 14 дни след датата на издаване на извлечението , посочено в договора за издаване на кредитна карта.

В тежест на ответника, съобразно чл. 154 ГПК е да докаже, че е изпълнил точно задълженията си за заплащане на дължимата сума. От ССчЕ се установява, че в периода от 24.03.2009 г. до 11.01.2012 г., картодържателят е извършил погашения по договора в общ размер на 77 384,13 лева. Съгласно чл. 21.3 от общите условия, картодържателят се задължава вземанията на Банката да се реализират в следната поредност: лихви, неустойки, такси и комисионни за предходния месец, главница. С посочената сума и при спазване на уговорения ред /чл. 21.3 от ОУ/, са погасени начислените наказателни лихви 84,35 лева, 11681,33 лева – договорни лихви, 1172,70 начислени такси и главница. Според ССчЕ, остатъкът от неплатената главница по договора е в размер на 21878,30 лв. към 17.02.2013 г.

Ето защо вещото лице е заключило, че ответникът дължи заплащане на останала непогасена главница, която с оглед изводите на вещото лице по съдебно счетоводната експертиза възлиза в размер на 21 878,30 лв. Настоящият състав констатира нищожност на клаузата за наказателна лихва по чл. 4.3 от договора / предвиждаща наказателна надбавка 5 пункта над възнаградителната лихва по чл. 4.1 от договора/ поради противоречие с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /отм./, съгласно която, обезщетението за забава не може да надвишава размера на законната лихва, поради което тази клауза не се прилага. Ето защо констатираните от вещото лице погашения за наказателна лихва в размер на 84,35 лева следва да бъдат отнесени за погашение главница. По тези съображения искът за главница се явява основателен за сумата от 21 793,95 лева, като до този размер искът е основателен, а за разликата до пълния предявен размер 21878,30 лева искът следва да бъда отхвърлен като погасен чрез плащане.

3

Релевираното възражение за настъпила давност по отношение на процесните вземания е неоснователно. Към вземанията по процесния договор се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, каквато е погасителната давност за главница по договор за банков кредит. Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В конкретния случай, заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е депозирано в съда на 18.02.2013 г., към който момент се смята предявен иска за съществуване на вземането съгл. чл. 422, ал. 1 ГПК и до който не е изтекъл петодишния давностен срок от падежа на процесните вземания по договор за кредит по т. 17 от Общите условия към договора. Нещо повече, договорът за издаване на кредитна карта е сключен на 19.12.2008 г., т.е. петгодишен срок не е изтекъл дори към по-ранния момент на сключване на договора, а на по - силно основание такъв не би могъл да изтече и към по- късния последващ момент на изискуемост на процесните вземания. Ето защо, процесните вземания не са погасени по давност, поради което изводът на първоинстанционния съд е правилен.