Решение № 140 от 13.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. София, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Милена Панева

Весислава Иванова при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора А. Б. Петрова като разгледа докладваното от Весислава Иванова Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200031 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Инициирано е с протест на прокурор от Апелативна прокуратура - Бургас и с касационни жалби на подсъдимия и част от частните обвинители, депозирани чрез процесуалните им представители, срещу Решение № 77 от 3 октомври 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 20/25 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С въззивното решение е изменена в частта за веществените доказателства и за разноските, а в останалата е потвърдена Присъда № 25 от 2 октомври 2024 г., постановена по н.о.х.д. № 475/24 г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с която подсъдимият Р. Й. А. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 4., б. „б“, вр. ал.

1, вр. чл. 342, ал. 1 НК и при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК – осъден на лишаване от свобода за срок от четири години и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест години.

С касационния протест се претендира отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане в апелативна инстанция с твърдение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

С касационната жалба на частните обвинители С. Г. А., З. С. Щ., С. Т. Р., действаща лично и като законен представител на малолетните З. С. А. С. С. А., Ж. С. А. М.

С. А. В. С. А. и Т. С. А., И. Р. М., Е. А. В., В. С. А. действаща лично и като законен представител на малолетните си деца И. Г. А. Г. Г. А., М. Г. А. З. Г. А. и М. Г. А. С. Г. А., действащ със съгласието на майка си Е. А. В., Е. Г. А. действаща със съгласието на майка си В. С. А. А. С. К., подадена от поверениците им адвокат С. Ч. и адвокат К. С., е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Искането за връщане на делото за ново 1 разглеждане поради твърдяната явна несправедливост на наказанието е аргументирано подробно в допълнението към касационната жалба с посочени съображения за потребността от увеличаване на санкцията.

Частните обвинители С. С. К., Ж. Р. К., А. Р. К., В. Р. К., Д. С. А. действаща лично и като законен представител на А., С. и Р. К. не са подали касационна жалба срещу въззивното решение.

С касационната жалба и допълнителното й изложение, изготвени от адвокат П.

Н. - защитник на подсъдимия, са развити доводи за нарушения на процесуалния и материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Изразено е желание за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане, или за намаляване на наказанието.

Не са постъпили възражения срещу касационните протест и жалби.

Пред ВКС представителят на държавното обвинение не поддържа протеста и оспорва жалбите, заемайки становище за правилност на атакуваното решение, което пледира да бъде потвърдено.

Повереникът на частните обвинители – жалбоподатели адвокат С. поддържа касационната жалба и допълнението към нея с настояване, че съпричиняването от страна на жертвите е надценено. Като подчертава отново, че наказанието е занижено, моли за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане.

В изразеното лично становище частният обвинител В. А. настоява за по-строго наказание, подчертавайки, че е останала вдовица със седем деца, които всяка вечер плачат и търсят баща си.

Адвокат Е. Т. - повереник на останалите частни обвинители, от които няма касационна жалба, изразява становище за основателност на касационната жалба на частните обвинители и неоснователност на протеста и касационната жалба на подсъдимия.

Защитникът на подсъдимия – адвокат Н., поддържа подадените от него документи и допълва, че част от аргументите в протеста били резонни предвид разнопосочната дейност при определяне на наказанието. Въпреки последното, този защитник пледира само за намаляване на наказанието.

Новоупълномощеният втори защитник на подсъдимия – адвокат С. П., също поддържа касационната жалба и развива довода за нарушение на материалния закон, намерило израз в неправилното приложение на чл. 54 вместо на чл. 55 НК. В тази връзка подчертава, че съпричиняването от страна на жертвите и поведението на подсъдимия след произшествието не са били съобразени в необходимата степен, което е довело до механично прилагане на редукцията на определената неоправдано завишена санкция. Същевременно защитникът съзира и съществен процесуален порок от категорията на абсолютните в дейността на съда – немотивираност на наказанието. Поради това отправя искане за връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно – за намаляване на наказанието.

Упражнявайки правото си на лична защита подсъдимият А. изразява съгласие с изложените от защитниците му аргументи.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли делото да бъде върнато за ново разглеждане или наказанието му да се намали.

След като прецени заявените касационни основания и изложените доводи, и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

2

По касационния протест

Касационният протест е недопустим и като такъв следва да бъде оставен без разглеждане.

В правната доктрина и в безпротиворечивата практика на върховната съдебна инстанция е несъмнено изяснено, че така нареченото "прескачащо" обжалване е непознато на националното ни наказателнопроцесуално законодателство. Касационната жалба/протест са допустими само ако съответната страна е упражнила правото си на въззивно обжалване или протест срещу акта на първоинстанционния съд. Участието на страната във втората инстанция в качеството й на въззивен жалбоподател е задължителна предпоставка, за да възникне за нея правото на касационна проверка. Касационният контрол има за предмет въззивния съдебен акт и когато първоинстанционната присъда не е била обжалвана/протестирана пред въззивния съд, не може да се иска нейната проверка за първи път пред касационната инстанция. Накратко - страната, която не е атакувала съдебния акт на първостепенния съд не е снабдена с процесуалната възможност да иска проверката на въззивното решение, освен ако с него не са нарушени нейни права и законни интереси.

Разглежданият сега казус бележи следната процесуална картина – присъдата на окръжния съд не е била протестирана от прокурора. Апелативната инстанция е била сезирана само с въззивни жалби от частните обвинители и от подсъдимия. С постановеното от нея въззивно решение присъдата е била изменена единствено в частта за разноските и за веществените доказателства, а в останалата – потвърдена. Прокурорът от окръжната прокуратура не е намерил за необходимо да протестира присъдата и респективно не е изразил по предвидения в закона процесуален ред несъгласие с подхода на първоинстанционния съд да разгледа делото по реда на съкратеното съдебно следствие. Не е изразил и недоволство от правната квалификация на деянието и наложената на подсъдимия комплексна санкция.

При това положение и след като въззивният съдебен акт не води до положение, с което да са накърнени права и законни интереси на държавното обвинение, претенцията за касационна проверка (по същество на присъдата на първата инстанция) не може да бъде удовлетворена.

По касационните жалби

Касационните жалби са допустими – депозирани са от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответните съобщения за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения, наведен с касационната жалба на подсъдимия следва да бъде разгледан приоритетно, доколкото наличието на порок от такова естество определя обсъждането на останалите оплаквания (за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието) като безпредметно. Макар и не по всички аргументиращи го в жалбата съображения, доводът е основателен.

В решението си въззивният съд е приел (на л. 25 от собствената номерация на съдебния акт), че обясненията на подсъдимия, дадени в досъдебното производство, изобщо не следва да се коментират в частта, съдържаща твърдения за поведението му след произшествието (отишъл при пострадалите, за да окаже помощ, звъннал на тел. 112).

Мотивирал се е с това, че подобно обстоятелство не фигурирало в обстоятелствената част на 3 обвинителния акт. Така, за разлика от окръжния съд, апелативният изобщо не се е ангажирал дали приема за установен или не коментирания факт. Извеждайки абсолютизиращ извод, че естеството на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК не позволява приемането на обстоятелства, които не фигурират в обвинителния акт, въззивната инстанция е внесла корекция в мотивите на проверяваната присъда, обосноваващи релевантните за размера на отговорността обстоятелства. Така е счетено за неправилно и приетото за установено поведение на подсъдимия след деянието. Като следствие от това заключение е изведено и изключването на същото обстоятелство от значимите за индивидуализацията на наказателната отговорност. От решението на въззивния съд не става ясно обаче какво по същество е становището му по този факт (осъществен ли е или не). Диференцираната процедура не е пречка за разкриване на соченото обстоятелство, поради което и оплакването на касатора за необследването му е основателно. В това отношение в касационната жалба са отбелязани с основание дадените разяснения в т. 8.1 от Тълкувателно решение № 1 от 06.04.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г., ОСНК на ВКС –„(…) Допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. В тези предели могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогА.ващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност. В обсега на същите са излагане на съображения за необходимост от приложение на относимите основни институти на наказателното право; очертаване на аргументи за обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация, визирана в особените норми на наказателния кодекс; релевиране на възражения за наказателна неотговорност и погасителна давност; предлагане на доводи за индивидуализация на санкционните последици. Всичко това обаче е възможно при условие, че е съвместимо с фактологията по обвинителния акт и не внА. съществени изменения в нейните очертания“

От приведения цитат следва, че в принципен план разкриването на допълнителни обстоятелства, свързани с поведението на подсъдимия след катастрофата, конкретно – дали е опитал да помогне на пострадалите (съгласно твърденията в обвинителния акт един от тях е бил все още жив), дали подсъдимият първи е потърсил помощ на тел. 112, не влиза в конфронтация с фактическите положения, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия. В този смисъл и не представлява ново фактическо положение, несъвместимо с тях. Информацията за оказване на помощ подлежи на преценка не само в аспекта на обстоятелствата по чл. 102, т. 3 от НПК, но и в този за правилната правна квалификация на деянието. В духа на изложеното са и съжденията в Решение № 59 от 07.01.2020 г. по н. д. № 39/2020 г., второ Н.О. на ВКС; Решение № 231 от 27.11.2018 г. по н. д. № 1017/2018 г., първо Н. О. на ВКС; Решение № 407 от 10.07.2024 г. по н. д. № 173/2024 г., трето Н. О. на ВКС и др.

Като е подходил в разрез с дадените тълкувателни указания и е приел за недопустимо установяването на което и да е допълнително обстоятелство, а не само на несъвместимото с изнесеното в обвинителния документ и признато от подсъдимия, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на подсъдимия.

В съответствие с ангажимента си по чл. 314, ал. 1 НПК, въззивната инстанция дължи пълна проверка на присъдата и е длъжна да действа и по служебен почин, вземайки всички мерки за разкриването на обективната истина съобразно повелята на чл. 13, ал.1 НПК. Несъмнено, при провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е недопустимо възивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт и приета от първата инстанция.