Решение № 531 от 13.05.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 531 гр. Варна, 13.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова при участието на секретаря Димитричка Д. Георгиева като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело № 20253100500410 по описа за 2025 година

Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на М. С. С. чрез адвокат Д. П. против решение № 4369 от 04.12.2024 г., постановено по гр. д.№ 20243110114882 на Районен съд – Варна, четиридесет и осми състав, с което е прието за установено по отношение на въззивницата, че Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ 1 с идентификатор № **** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със заповед № РД 18-17 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 830 кв. м, находящ се в село ****, при граници на обекта по скица имоти с идентификатори: ****, ****, ****, ****, **** и ****, по силата на закона на основание член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ; осъдена е въззивницата да предаде на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, владението върху описания недвижим имот; отменен е нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, **** г. на нотариус Б.В., на основание член 537, алинея 2 от ГПК; осъдена е въззивницата да заплати на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, сумата от 1 482 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения на ищеца ПИ с идентификатор № ****, с площ от 830 кв.м, находящ се в село ****, дължимо за периода 15.11.2018 г.- 15.11.2023 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба /16.11.2023 г./ до окончателното погасяване на задължението, на основание член 59, алинея 1 от ГПК; осъдена е въззивницата да заплати на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, сумата от 1 288,22 лева, представляваща сторените съдебно деловодни разноски в 1 производството пред първата инстанция, на основание член 78, алинея 1 от ГПК. Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение, както и постановяването му при нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че изводът на първоинстанционния съд, че имотът е държавна собственост противоречи на материалния закон, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява това. Липсват доказателства, че имотът е бил собственост на държавата, както преди колективизацията, така и след това. Не е доказано, че процесният имот представлява част от имота, възстановен с решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК – Варна. Също така е безспорно доказано от свидетелските показания, че въззивницата е упражнявала фактическа власт повече от 10 години непрекъснато, необезпокоявано и явно.

Сочи се, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се отхвърлят предявените искове. Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от ГПК е депозирала отговор по така подадената жалба, с който същата се оспорва, като се излага подробно аргументирано становище, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази приложимия закон съобразно нормата на член 235 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В исковата молба се твърди, че държавата е собственик на поземлен имот /ПИ/ с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със заповед № РД-18-17 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, като се излага, че собствеността върху имота е възникнала ех lege /по силата на закона/ след влизане в сила на Конституцията от 1947 г. Позовава се на член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ, като е съставен акт за частна държавна собственост /АЧДС/ № 10519 от 19.12.2022 г. В условията на евентуалност се поддържа, че държавата се легитимира като собственик на имота по реституция, тъй като е заявен за възстановяване по заявление вх.№ 60241 от 04.08.1992 г. на Поземлена комисия /ПК/ - Варна и с решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна е признат за възстановяване.

Сочи, че по силата на влязла в сила заповед № 1038 от 21.09.2001 г. на областния управител на област Варна е одобрен планът на новообразуваните имоти /ПНИ/ за процесната територия. Реституционната процедура е приключила с издаването на заповед № 1432 от 14.06.2002 г. на кмета на община Варна по § 4к, алинея 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. С цитираното решение на ПК - Варна е признато правото на собственост на държавата на земи в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, а именно: имот, представляващ нива с площ от 165 дка, находящ се в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на село Звездица, местност „Орехчето 1“, част от който е и процесният. Въз основа това решение на ПК Варна е издадена заповед № 1424 от 14.06.2002 г. от кмета на община Варна по § 4к, алинея 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която е наредено възстановяване на правото на собственост при условията на § 4б, алинея 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху недвижим имот, представляващ 2 новообразуван имот в местност "Орехчето" в селищно образувание /СО/ по § 4, алинея 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ с идентификатор № 30497502160 и с площ от 830 кв.м. Излага се, че с нотариален акт /НА/ за собственост на недвижим имот, придобит по давност, **** г. на нотариус Б.В., вписан в Службата по вписванията под рег.№ 5439 от 28.02.2023 г., дв.вх.рег.

№ 5408, акт № 79, том XIV, дело № 3069/2023 г., ответницата М. С. С. е била призната за собственик на процесния имот въз основа на давностно владение. Твърди, че С. не е станала собственик на имота, тъй като придобивна давност в нейна полза не е текла в процесния период, не го е владяла непрекъснато, спокойно, явно и постоянно, нито пък е изтекъл изискуемия 10-годишен период от време по член 79 от ЗС. В изпълнение на заповед № РД07-178 от 24.06.2022 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие" - Варна на посочената дата е извърШ. проверка за състоянието и ползването на поземлен имот с идентификатор **** по КККР на село Звездица, за което е съставен констативен протокол /КП/ № РД-12-06-1-2 от 27.06.2022 г. На 17.05.2023 г. е извърШ. и последваща проверка за състоянието и ползването на горепосочения имот, за което отново е съставен КП № РД-10133, като се установило, че имота е захрастен и неизползван. Ищецът твърди, че с покана за доброволно изпълнение изх.№ РД-12-02-1039-3 от 11.11.2022 г. Областна дирекция „Земеделие" - Варна е поканила М. С. С. да освободи в посочения в поканата срок горепосочения имот - собственост на държавата, като поканата е получена лично от нея на 10.01.2023 г. Въпреки това същата се е снабдила на 28.02.2023 г. с КНА за придобиване по давност на имота. Твърди се, че имотът не е могъл да бъде придобит от М. С., тъй като по силата на член 24, алинея 7 от ЗСПЗЗ земите от държавния поземлен фонд /ДПФ/ не могат да се придобиват по давност, като са налице императивни правни норми - § 1 от ЗД на ЗС, член 24, алинея 1 и алинея 7 от ЗСПЗЗ. Освен това ищецът заявява, че ответницата се е обогатила неоснователно за негова сметка, тъй като е ползвала процесния имот, поради което дължи заплащане на обезщетение за лишаване на държавата от ползването на имота в размер на средния пазарен наем - 25 лева на месец.

В срока по член 131 от ГПК ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявения иск. Сочи, че процесният имот не е държавна собственост и не е придобит по реда на член 24, алинея 1 от ЗСППЗ във връзка с член 45 от ППЗСПЗЗ, защото не е запазена държавна собственост като земеделска земя, заварена от ЗСПЗЗ, и не може да бъде придобит от ищеца по силата на закона. Излага, че преди колективизацията не е бил собственост на държавата, а е бил частна собственост и е бил включен в блок на ТКЗС. Сочи, че процесният ПИ не попада изцяло или частично в имота, описан в решението за реституция. Твърди, че е собственик на имота по силата на давностно владение, продължило повече от 10 години, което било непрекъснато, необезпокоявано и явно до 28.02.2023 г. Счита за неоснователен и иска по член 59, алинея 1 от ЗЗД, тъй като в процесния период е била собственик на имота.

Предявени са следните искове:

1/ С правно основание член 108 от ЗС за установяване, че ищецът е собственик на 3 процесния имот и осъждане на ответницата да му предаде владението;

2/ С правно основание член 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за ползване на имота за период от пет години назад, считано от датата на предявяване на иска; както и искане с правно основание член 537, алинея 2 от ГПК за отмяна на КНА за собственост на ответника

Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат наведени доводи, че тя е неправилно установена, поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите досежно фактическата обстановка.

По иска по член 108 от ЗС

За основателното провеждане на ревандикационен иск в тежест на ищеца е да установи наличието на предвидените в член 108 от ЗС предпоставки: че е собственик на твърдяното придобивно основание /по силата на закона, евентуално – по реституция/ и че ответникът владее спорния имот без основание. Посочените факти трябва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, тъй като от тях зависи изхода на спора. В тежест на ответницата е да установи противопоставимо право на собственост, породено на твърдяното основание /изтекла в негова полза придобивна давност, считано от 2012 г./, както и наведените правоизключващи възражения, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, както и, че фактическата власт върху имота се упражнява от нея.

След като процесният имот е бил част от земеделски земи на държавата, с оглед липсата на данни, а и на твърдения имотът да е имал друг собственик, съответно да е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, то същият е част от ДПФ. Този извод не се опровергава от разпоредбата на член 45, алинея 1 от ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие, като съгласно алинея 2 в случаите по алинея 1 административният орган по поземлената собственост взема решение по член 18ж, алинея 1 или по член 27 от ППЗСПЗЗ. В случая по отношение на решенията, взимани по член 45 от ППЗСПЗЗ /по този ред е взето и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК – Варна/, постановките на тълкувателно решение № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС са неприложими, тъй като цитираното тълкувателно решение се отнася само до възстановяване на правото на собственост на физически лица и на общините в хипотезата на член 25, алинея 2 от ЗСПЗЗ и е неотносимо към установяване на правото на държавна собственост.

Уредената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ земеделска реституция представлява законово закрепени процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително одържавени или фактически завзети. В член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ законодателят е използвал терминът "запазва" собствеността на Държавата, поради 4 което и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна няма правопораждащ ефект, а има за цел единствено да конкретизира и индивидуализира имотите, които според посочената разпоредба са останали държавна собственост, като земеделските земи от ДПФ се установят служебно от административния орган по поземлената собственост.

С оглед изложеното следва да се подчертае, че въпреки твърденията на ищеца, че е придобил имота по силата на закона на основание член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ, а в условията на евентуалност – по реституция, то придобивното основание, което сочи е едно, а именно – въз основа на закона.