Определение № 1538 от 21.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1538 гр. София, 21.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Г, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефан Кюркчиев

Членове:

Гергана Коюмджиева

Мария М. Запрянова като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Въззивно частно гражданско дело № 20261100500015 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК

Образувано е по частна жалба, подадена от Национален фонд „Култура“ против Решение № 18215 от 10.10.2025 г., постановено по гр.д. № 75638/2024 г., 79 състав, по описа на СРС, в частта, в която е допуснато предварително изпълнение.

С посоченото решение съдът е уважил предявените от Н. П. П. искове по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ и е осъдил Национален фонд „Култура“ да заплати сумата 26 250 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, както и дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. В същото решение, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК, Софийският районен съд е допуснал предварително изпълнение на осъдителната част, като именно тази част от решението, имаща характер на определение по смисъла на чл. 244 ГПК, е предмет на подадената частна жалба.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено, като на първо място излага доводи за недопустимост на допуснатото предварително изпълнение поради качеството си на държавно учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2 ГПК. В тази връзка жалбоподателят сочи, че Национален фонд „Култура“ е юридическо лице, създадено със закон, осъществяващо публични функции в общонационален интерес и финансирано чрез субсидия от държавния бюджет, като изпълнителният му директор е второстепенен разпоредител с бюджет към Министерството на културата, поради което спрямо него намира приложение забраната за предварително и принудително изпълнение на невлязло в сила решение. В подкрепа на тези твърдения жалбоподателят излага съображения, основани на правната теория и трайната съдебна практика, включително практика на Конституционния съд и на въззивни съдилища, в която аналогични публичноправни субекти са квалифицирани като държавни учреждения с оглед техния правен статут, начин на създаване, функции и бюджетно финансиране.

1

При условията на евентуалност жалбоподателят излага доводи, че дори да се приеме, че не притежава качеството на държавно учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2 ГПК, са налице основанията на чл. 243, ал. 1 ГПК за недопускане на предварително изпълнение, тъй като изпълнението на осъдителната част на решението би причинило на фонда значителна и трудно поправима вреда, изразяваща се в неоправдано и преждевременно натоварване на бюджета му без сигурност, че решението ще бъде потвърдено с влязъл в сила съдебен акт.

Жалбоподателят твърди, че последващото възстановяване на изплатената сума чрез обратен изпълнителен лист би било свързано с допълнителни финансови и организационни затруднения, както и с несигурност относно реалното събиране на вземането, поради което предварителното изпълнение се явява непропорционално и неоправдано. С оглед на изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното определение, инкорпорирано в първоинстанционното решение, в частта за допускане на предварително изпълнение на присъденото обезщетение.

В законоустановения срок ответникът по частната жалба е подал отговор, в който излага доводи за нейната неоснователност. В отговора се излага становище, че първоинстанционният съд правилно е допуснал предварително изпълнение на решението, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 242, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да постанови предварително изпълнение, когато присъжда обезщетение за работа, каквото в случая е обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, уважено с обжалваното решение. Ответникът по частната жалба сочи, че не е налице нарушение на чл. 243, ал. 2 ГПК, тъй като не срещу всяко учреждение на бюджетна издръжка е недопустимо предварителното изпълнение, а само срещу такива субекти, които осъществяват властнически функции в рамките на законодателната, изпълнителната или съдебната власт. В тази връзка се излагат доводи, основани на практика на Върховния касационен съд, според която финансирането от държавния бюджет не е самостоятелен и определящ белег за квалифициране на едно юридическо лице като държавно учреждение, а представлява само един от възможните признаци. Ответникът по жалбата твърди, че Национален фонд „Култура“ не се финансира изцяло от държавния бюджет, тъй като набира средства и от други законово предвидени източници, включително постъпления от хазартни игри, наеми, дарения, завещания и спонсорство, което изключва извода, че фондът е изцяло на бюджетна издръжка. Наред с това се излагат съображения, че Национален фонд „Култура“ не упражнява властнически правомощия в сферата на законодателната, правораздавателната или изпълнителната власт, като функциите на неговите органи и администрация са ограничени до подпомагаща, организационна, контролна и обслужваща дейност, без делегиране на държавновластнически правомощия от министъра на културата. Въз основа на изложеното се поддържа изводът, че Национален фонд „Култура“ не попада в приложното поле на чл.

243, ал. 2 ГПК и спрямо него е допустимо допускането на предварително изпълнение.

Ответникът по частната жалба счита за неоснователни и доводите за наличие на вреди по смисъла на чл. 243, ал. 1 ГПК, като подчертава, че законът изрично предвижда предварително изпълнение при присъждане на обезщетение за работа.

2

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид представените доказателства и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок от лице с правен интерес, поради което е допустима.

По същество съдът намира следното:

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е допуснал предварително изпълнение на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ. Това обезщетение по своята правна природа представлява „обезщетение за работа“ по смисъла на чл. 242, ал. 1 ГПК, за което законът изрично предвижда задължително предварително изпълнение. В този смисъл първоинстанционният съд е приложил правилно императивната норма на чл. 242, ал. 1 ГПК.

Основният довод на жалбоподателя е, че спрямо него е неприложимо предварително изпълнение, тъй като Национален фонд „Култура“ представлява държавно учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2 ГПК. Този довод не може да бъде споделен. Съгласно трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 427 от 30.10.2020 г. по ч. гр. д. № 3271/2020 г., III г. о., както и в решение № 212 от 06.03.2014 г. по гр. д. № 1402/2012 г., III г. о., източникът на финансиране на юридическото лице не е решаващ критерий за квалифицирането му като „държавно учреждение“.

Определящият белег е дали съответният субект осъществява дейности, свързани с упражняване на властническите правомощия на държавата, т.е. функции на законодателната, изпълнителната или правораздавателната власт. Именно този функционален критерий обуславя приложението на забраната по чл. 243, ал. 2 ГПК, чийто смисъл е да не се затрудни или блокира осъществяването на основни държавни функции.

В посоченото определение № 427/30.10.2020 г. ВКС изрично приема, че държавните висши училища, макар да са създадени със закон и да се финансират преимуществено от държавния бюджет, не представляват държавни учреждения, тъй като не са органи на държавната власт и не упражняват властнически правомощия. Съдът намира, че този извод е напълно относим и към правния статут на Национален фонд „Култура“. Макар фондът да е юридическо лице, създадено със закон, и да получава субсидия от държавния бюджет, дейността му е насочена към подпомагане и администриране на политики в областта на културата, без да му са предоставени правомощия за упражняване на държавна власт спрямо неопределен кръг правни субекти. Органите и администрацията на фонда изпълняват организационни, подпомагащи и контролни функции, но не реализират властнически правомощия от името на държавата в смисъла, вложен в практиката на ВКС.

Разграничението, направено в практиката на ВКС, се потвърждава и от определение № 1251 от 14.05.2024 г. по ч. т. д. № 540/2023 г., II т. о., от което следва, че приложението на чл. 243, ал. 2 ГПК е ограничено до субекти, които по своето естество са органи на държавната власт, а не се разпростира върху всички юридически лица с публичноправен елемент или бюджетно финансиране.

3

Съдът намира за неоснователни и доводите на жалбоподателя, релевирани при условията на евентуалност, за наличие на предпоставките по чл. 243, ал. 1 ГПК. Законодателят изрично е предвидил, че изключението от предварителното изпълнение при наличие на опасност от непоправима или трудно оценима вреда не се прилага за решенията, с които се присъжда издръжка или възнаграждение за работа. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ попада именно в тази категория, поради което преценка за вреди за ответника е законово ирелевантна.

Наред с изложеното, съдът намира за необходимо да се произнесе и по въпроса за последователността на разглеждане на подадените от ответника жалби, предвид направеното искане в отговора на частната жалба съдът да се произнесе по нея след постановяване на решение по въззивната жалба. Висящото въззивно производство по жалбата срещу решението по съществото на спора не обуславя отлагане на произнасянето по настоящата частна жалба. Производството по чл. 274 и сл. ГПК срещу определението за допускане на предварително изпълнение, инкорпорирано в първоинстанционното решение, е самостоятелно и има за предмет единствено проверка на законосъобразността на допуснатото предварително изпълнение с оглед предпоставките на чл. 242 и чл. 243 ГПК.

Тази преценка не е обусловена от крайния изход на въззивното производство по съществото на спора, тъй като предварителното изпълнение по своята правна природа има временен характер и е насочено към уреждане на отношенията между страните до влизане в сила на съдебния акт. Отлагането на произнасянето по частната жалба би обезсмислило института на предварителното изпълнение и би лишило страната, в чиято полза е присъдено вземането, от предвидената от законодателя защита, поради което съдът следва да се произнесе по нея независимо от наличието на висящо въззивно производство.

При тези съображения съдът приема, че първоинстанционният съд правилно е допуснал предварително изпълнение на решението в обжалваната част, като е съобразил както императивната разпоредба на чл. 242, ал. 1 ГПК, така и неприложимостта на забраната по чл. 243, ал. 2 ГПК спрямо жалбоподателя. Поради това подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение – потвърдено.

Воден от изложените мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от Национален фонд „Култура“ против Решение № 18215 от 10.10.2025 г., постановено по гр.д. № 75638/2024 г., 79 състав, по описа на СРС, в частта, в която е допуснато предварително изпълнение.

Определението не подлежи на обжалване – съгласно Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГТК.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5