Разпореждане № 1133 от 10.04.2025, Районен съд - Несебър

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1133 гр. Несебър, 10.04.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Сияна Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Сияна Ст. Димитрова Частно гражданско дело № 20252150100428 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по подадено от „Профи Кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д. А. П., ЕГН **********, с настоящ адрес в ***, за сумата от 777,40 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 3000209618/08.07.2015 г.; ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението – 28.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 326,15 лева, представляваща договорна лихва за периода 05.12.2015 г. – 05.08.2017 г.; сумата от 738,12 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; сумата от 5,39 лева, представляваща лихва за забава за периода от датата на изпадане в забава 06.09.2015 г. – 05.08.2017 г.; сумата от 1877,79 лева, представляваща законна лихва за периода от 05.08.2017 г. до 27.03.2025 г.; както и сумата от 334,50 лева, представляваща направените по делото разноски, от които 260 лева – юрисконсултско възнаграждение и 74,50 лева за заплатена държавна такса.

Със свое разпореждане № 1011/31.03.2025 г. съдът на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 вр. чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 и чл. 410, ал. 3 от ГПК и във връзка със служебната проверка на съда по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, както и на основание решения на СЕС по дело С-714/22 и по дело С-425/23, е указал на заявителя да посочи компонентите, включени в ГПР, както и да предостави пълната информация по кредитното досие, вкл. за извършените погашения, като е посочил последиците при неизпълнение – отхвърляне на заявлението изцяло или отчасти.

В предоставения от съда срок заявителят е депозирал уточняваща молба вх. № 3414/07.04.2025 г., с която е уточнил ГПР, ГЛП и лихвения процент на ден, посочил е, че възнаграждението за допълнителни услуги не е взето предвид при определяне на ГПР по кредита, както и заявил размера на извършените от длъжника погашения – общо от 315,80 лева.

Съдът като разгледа подаденото заявление прецени, че са налице предпоставките за уважаване на искането в частта за претендираната главница до размер от 534,20 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане. Вземането произтича от твърдения, че между Д. А. П. и „Профи Кредит България” ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № 3000209618/08.07.2015 г., по силата на който заявителят предоставил на длъжника паричен заем в размер на 850 лева.

Твърди се, че длъжникът е извършил погашения по кредита, като е заплатил общо сумата от 315,80 лева в периода 28.09.2015 г. – 30.12.2015 г. Тези твърдения са достатъчни за издаване на заповед относно главницата, тъй като при преценка по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът констатира, че искането вероятно се основава на нищожен договор за кредит, поради 1 което на основание чл. 23 от ЗПК /и съобразно трайната съдебна практика – т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав) от 21.03.2024г., по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263, а така също и Определение № 50116/22.02.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. по описа на I търг. отделение на ВКС и Определение № 50161 от 29.03.2023г. по т.д. № 1070/2022г. по описа на II търг. отделение на ВКС, Определение № 1059 от 24.04.2024г. по т.д. № 1254/2023г. по описа на I търг. отделение на ВКС/ на възстановяване подлежи единствено чистата стойност на кредита – т.е. усвоената главница, с приспадане на платената сума от 315,80 или сумата от 534,20 лева.

Съдът намира, че искането за издаване на заповед за изпълнение не следва да бъде уважавано в частта относно претенцията за закупени допълнителни услуги приоритетно разглеждане на заявлението за кредит и право за едностранно изменение на погасителния план. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК заповед за изпълнение не следва да бъде издавана когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. На първо място, в случая безспорно става въпрос за договор, сключен с потребител, тъй като дейността на кредитните институции по отпускане на кредити е дефинирана изрично като „финансова услуга” (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП), от което следва, че ползващите тази услуга физически лица са потребители по смисъла на общото правило на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (в този смисъл Определение № 552/12.08.2014г. по ч.гр.д. № 4109/2013г. на II т.о. на ВКС и др.). Наред с това съдът намира, че посочената претенция се основава на неравноправни клаузи. Съображенията за този извод са следните:

Видно от заявлението и приложените към него документи претенцията за заплащане на закупени допълнителни услуги се основава на чл. 15 от общите условия и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит. От посочените клаузи е видно, че кредиторът се задължил да предостави на кредитополучателя следните услуги: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2.

Възможност за отлагане на определен брой вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства при условията на чл. 15 от ОУ.

В допълнителното споразумение и договора за кредит е предвидено възнаграждение за пакета от услуги в размер на 849,84 лева, като в погасителния план са включени 24 вноски от по 35,41 лева за него. В практиката на ВКС последователно е застъпено разбирането, че съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално /Решение № 67 от 12.09.2019г. по търг. дело № 1392/2018г. по описа на I търг. отделение на ВКС и др./. Съобразно константната практиката на ВКС не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В случая става въпрос за клауза от типов договор за кредит, включена в общите условия. В чл. 143, ал. 2 от ЗЗП е предвиден и неизчерпателен списък на неравноправните клаузи. Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП неравноправна е и клауза, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, а в чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП като неравноправни са предвидени клаузи, които поставят други подобни условия. На практика с цитираните клаузи от договора на потребителя се начислява допълнително възнаграждение за предоставяне на услуги, които не е ясно дали ще бъдат използвани от него. Ето защо към момента на сключване на договора за него не е налице възможност да прецени икономическите последици от сключването му. Наред с това предвидените услуги касаят свободата на договаряне, която е дадена на страните, встъпили в облигационни правоотношения, по силата на чл. 9 от ЗЗД. Следователно с посоченото споразумение и договора за потребителски кредит се въвежда необходимост от заплащане на възнаграждение за кредитора за договаряне по определени точки с длъжника, а това от своя страна представлява противоречие на основния правен принцип, заложен в чл. 9 от ЗЗД. Т.е. клаузата за определяне на възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е неравноправна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 20 от КЗП.

Възлагането в тежест на потребителя на посоченото възнаграждение противоречи и на разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане 2 на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Посочените в споразумението действия, наименовани „услуги”, са свързани именно с управлението и усвояването на кредита, като на потребителя се вменява заплащането на допълнителна такса за евентуалното им реализиране. Ето защо клаузата противоречи и на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Не без значение е и съществената прекомерност на посоченото възнаграждение, което е в размер, по-висок от размера на отпусната сума по договора за кредит. Доколкото става въпрос единствено за бъдеща възможност да се използват определени услуги, то определянето на размер на възнаграждение за тези услуги, по-висок от размера на отпуснатия кредит, е прекомерно и несъизмеримо с целта на договора за кредит.

Нещо повече – освен, че са неравноправни, именно сходни клаузи, включени в сходен договор между потребител и същото дружество, са били поставени за разглеждане пред съда на Европейския съюз, като е произнесено Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав) от 21.03.2024г., по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263. В т. 1 от цитираното решение по категоричен начин е възприето, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В т. 4 от цитираното решение е прието, че член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.

Освен това настоящият съдебен състав счита, че сключването на това споразумение представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Вече беше посочено, че възлагането в тежест на потребителя на посоченото възнаграждение противоречи и на разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая се изисква заплащане именно на такива такси и то за действия, които би следвало да се подчиняват на преддоговорни отношения между страните по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Съдебният състав счита, че определянето на такса, за да бъде мотивиран кредиторът да води преговори с кредитополучателя по определени точки от договора за кредит, представлява (вкл. с оглед нарушението на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК) прикриване на действителните разходи по договора за кредит. Настоящият съдебен състав намира, че разходът от 849,84 лева не може да бъде квалифициран по друг начин освен като разход по договора за кредит, тъй като е свързан с действия по управление на кредита, за които на кредитополучателя се вменява заплащането на допълнителна такса. Макар и прикрито като клауза по чл. 15 от общите условия към договора за кредит, това представлява конструкция, свързана с разходите по кредита и като такава попада в понятието „общи разходи по кредита“ по смисъла на цитираното решение на СЕС.