Решение № 566 от 19.12.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 566 гр. София, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Милена Панева

Надежда Трифонова при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Камелия Николова като разгледа докладваното от Надежда Трифонова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200673 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано по повод депозиран протест от представителя на Апелативна прокуратура гр.Бургас и жалба на подс. П. Б. П., подадена чрез защитниците му адв.Г. Н. и адв.С. К. срещу въззивно решение № 46 от 02.06.2025г., постановено по ВНОХД № 163/2024г. по описа на Апелативен съд – гр.Бургас.

В протеста се релевира касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК и се възразява срещу правните изводи на съда, довели до приложение института на давността.

Аргументите на държавния обвинител са в защита на тезата, че незаконосъобразно въззивната инстанция е приела, че са налице предпоставките на чл.81, ал.3, вр. 80, ал.1,т.4 НК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В депозираната жалба на подсъдимия се посочват касационните основания по чл.348, ал.1,т.1 и т.2 НПК. Твърди се, че апелативният съд е постановил своя акт при съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия, а именно осъден е без да е конкретизирана ясно неправомерната му дейност, без да е уточнено посредственото извършителство и кои норми на закона са нарушени. Твърди се, че не са обсъдени възражения на защитата по повод цялостната дейност на подсъдимия и създадената от него организация на работа в дружеството, игнорирани са гласни 1 доказателствени средства в подкрепа на защитната теза, не са изложени мотиви във връзка с противоречиви доказателства. С възражения по повод субективната страна на деянието, се оспорва и правилното приложение на материалния закон. В тази връзка се възразява срещу мотивите на съдебните инстанции, с които не са се съобразили с решение № 2267/2020г. по адм.д. № 10944/2019г. на Първо отделение на Върховния административен съд, касаещо ревизионното производство. Иска се от касационната инстанция да отмени решението на апелативния съд и да оправдае подсъдимия.

В съдебно заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста. Счита, че апелативният съд е приложил правилно закона за давността. Що се отнася до касационната жалба на подсъдимия, то представителят на държавното обвинение оспорва възраженията, които я мотивират. Не намира, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нито че материалният закон е приложен неправилно. Пледира за оставяне на решението в сила.

Защитниците на подсъдимия- адв.К. и адв.Н. акцентират на основните моменти в касационната жалба -относно осъждането на подсъдимия въз основа на предположения, че умишлено е търсил фирма, която да фактурира неизвършени от нея строително-монтажни работи, че е знаел за нередовности в дейността на съконтрагента си. Отсъствието според защитата на логически обосновани изводи, правят мотивите на въззивния съд противоречиви и несъответстващи на изискванията на чл.339 НПК. Поддържат се и оплакванията срещу аргументите на съда, с които въз основа на мотивите към Тълкувателно решение 1/2009г. на ОСНК, се отхвърлят възраженията срещу възможността отмененият със съдебно решение ревизионен акт да бъде ползван като допустимо доказателство.

Подсъдимият П. в съдебно заседание заявява, че поддържа доводите на защитниците си.

С последната си дума, моли да се уважи касационната жалба.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационния протест и жалба на подсъдимия, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 30 от 29.04.2024г., постановена по НОХД № 1501/2022г., Бургаският окръжен съд е признал подс. П. Б. П. за виновен в това, че за периода септември 201607.03.2017г. в гр.Бургас, при условията на продължавано престъпление, като управляващ и представляващ данъчно задължено лице „Р. К.“ ЕООД , чрез посредствено извършителство на счетоводител от „Г. К.“ООД, с електронен подпис на Е. К., избегнал установяване и плащане на данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери -64878,98лв., като използвал документи с невярно съдържание – две данъчни фактури по неосъществени реални сделки при водене на счетоводството / дневници за покупките на дружеството и СД/ и при представяне на информация пред органите по приходите, потвърдил неистина в подадени справки-декларации по ЗДДС , приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 64878,98лв, като до приключване на съдебното заседание пред първоинстанционния съд 2 неплатеното данъчно задължение е внесено в бюджета заедно с лихвите, поради което и на основание чл.255, ал.4, ал.3, вр. ал.1,т.2,пр.1, т.6, пр.2 и 7 вр. чл.26, вр. чл.78а, ал.1 НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2500лв. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски.

С решение № 46 от 02.06.2025г., постановено по ВНОХД № 163/2024г. по описа на Апелативен съд – гр.Бургас, присъдата на окръжния съд, с която подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.255, ал.4, ал.3, вр. ал.1,т.2,пр.1, т.6, пр.2 и 7 вр. чл.26 е била изменена, като на основание чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал.1,т.4 НК е приложен законът за давността и подсъдимият не е наказан.

Относно касационния протест:

Възражението в протеста е относимо към основанието по чл.348, ал.1,т.1 НПК.

Прокурорът защитава две тези, с които се противопоставя на решението на въззивния съд да приложи института на давността. На първо място твърди, че тъй като разпоредбата на чл.80 НК, по силата на която наказателното преследване се изключва по давност, поставя като условие за изчисление на срока на давността наказуемостта на деянието предмет на наказателното преследване, то отнесено към конкретиката на настоящото производство, следва да се приеме, че това е деянието осъществяващо обективните и субективни признаци на състава на престъплението по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и7 НК, наказуемо с лишаване от свобода от 3 до 8 години/ стр.2 от касационния протест/. Обстоятелството, че подсъдимият е внесъл дължимия данък и лихвите до приключване на производството пред първата инстанция, касае единствено възможността той да получи привилегия относно наказанието, което ще се определи съобразно чл.255, ал.4, вр.ал.3 НК.

На второ място застъпва тезата, че в случай на преквалифициране на деянието по полеко наказуемия състав на чл.255, ал.4, вр. ал.3 НК давностният срок трябва да се изчислява от датата на внасяне на данъчното задължение, която в настоящото дело е 07.02.2024г.

Цитират се съображения на Върховния съд, изложени в Тълкувателно решение № 26/01.04.1960г. по нд № 17/60г. на ОСНК на ВС.

Въпреки, че двете тези на прокурора представят различни схващания по приложение института на давността погасяваща наказателното преследване, всъщност се поставят на обсъждане следните въпроси- как се определя давностният срок в случай на преквалифициране на деянието и кой е началния момент, от който започва да тече давността в хипотезите, в които последващо поведение на дееца води до приложение на закон за полеко наказуемо престъпление.

В правната теория няма спор относно схващането, намерило място и в разпоредбата на чл.80, ал.1 НК, че наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на посоченото в ал.1 време, отчитащо периода на законоопределения срок на наказанието „лишаване от свобода“ / в т.5 са изведени всички 3 останали случаи/. Независимо от спирането и прекъсването на давността , според нормата на чл.81, ал.3 НК, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с половината предвидения в ал.1. Началният момент на давността започва от довършване на престъплението, като в разпоредбата на чл.80, ал.3 НК е определен този момент и за хипотезите на опит и приготовление, както и за продължаваните и продължените престъпления.

Обстоятелството, че подсъдимият до приключване на съдебното следствие пред първия съд е внесъл сумата по дължимия данък, заедно с лихвата, несъмнено е довело до правилното преквалифициране на деянието по по-леко наказуемия състав на чл.255, ал.4, вр. ал.3 НК. Произтичащите от това последици са свързани с индивидуализиране на наказанието, както и с периода на давностния срок, който се определя от законоустановения размер на санкцията. В разпоредбата на чл.255, ал.4, вр ал.3 НК се предвижда наказание лишаване от свобода до три години и глоба и съобразно разпоредбата на чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал.1,т.4 НК давността ще е 7 години и половина. Няма правно основание въз основа, на което да се претендира изчисляване на давността по различен начин, игнориращ последвалото признаване на дееца за виновен в извършване на престъпление по по-леко наказуемия състав на престъплението, имащо за последица, както налагане на наказание в размер съобразен с правната квалификация, така и изчислението на срока на давността.

Твърдението на прокурора, че въпреки направената преквалификация давностният срок трябва да се съобрази с внесеното срещу подсъдимия обвинение по чл.255, ал.3 НК не отговаря на законовите изисквания на чл.80 НК .

Вторият въпрос, който прокурорът поставя е дали давността ще се отмери с начален момент довършване на деянието- 07.03.2017г. или началният момент ще е внасянето на сумата за неплатените данъци, ведно с лихвите. Аргументи в подкрепа на виждането си, че давността започва да тече от момента на възстановяване на вредите, прокурорът черпи от ТР № 26/1960г. на ОСНК на ВС.

Тълкувателно решение № 26 от 01.04.1960г. по нд № 17/1960г. на ОСНК на ВС дава отговор на въпроса, от кога започва да тече давността за наказателно преследване, когато присвоеното имущество е възстановено / чл.106 и чл.107 НК отм./. В т.2 на диспозитива му е посочено, че давността / има се предвид смекчената давност по чл.107 НК отм./ започва да тече от внасяне или заместване на присвоените вещи, пари или ценности - чл.107 НК/отм./, но крайният срок за изтичане на давността не може да бъде по-дълъг от срока за престъплението по основния състав – чл.106 НК /отм/.

Аналогията, която прокурорът прави с настоящия казус не е уместна, не само защото въпросното тълкувателно решение е постановено по повод текст на отменения Наказателен кодекс, а и защото правната теория и практика е имала повод да изрази несъгласие с изложените в него мотиви и направени крайни изводи / Гиргинов А. „Давността в наказателното право“ стр.119-120,

Палазов.И „Длъжностно присвояване“ стр.57-58, решения 83/2021г. по нд № 299/2021г. на III н.о. на ВКС, решение 60197/2022г. по нд №781/21г. на III н.о. на ВКС/. Законът ясно и точно е определил момента, от който започва 4 да тече погасителната давност и това е довършването на престъплението, при опита и приготовлението- от последното извършено действие, а при продължаваното и продълженото престъпения- от момента на прекратяването на престъпленията. За всеки един от изброените случаи, началото на давността се свързва с момента, в който престъплението е довършено от обективна и субективна страна. В настоящия казус, този момент е определен с последния престъпен акт, включен в състава на продължаваното престъпление по чл.255, ал.3, вр. ал.1,т.2,пр.1, т.6, пр.2 и 7 вр вр. чл.26 НК. Последващото поведение на дееца, което е довело до приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, макар и съставомерно обстоятелство, не е относимо към довършване на деянието, за това и няма отношение към момента, от който давността започва да тече. Благоприятните последици за всеки деец, който с поведението си възстанови вреди, заплати дължими данъци или върне или замени открадната вещ /чл.197, чл.205 НК, чл.212б НК/ се изразяват, както в редукция на предвиденото наказание, така има за последица и по-кратък давностен срок началото, на който остава непроменен. Приемайки обратното- определяйки начало на давността от датата на заплащане на данъчното задължение, подсъдимият се поставя в неблагоприятно положение, което най-малко не би стимулирало проявената от него активност по възстановяване на вредите.