Определение № 2499 от 23.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2499 гр. Пловдив, 23.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300502000 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940, чрез юрисконсулт Б.Д., срещу разпореждане № 15669 от 30.05.2025г., постановено по ч. гр. д. № 8553/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, IX гр.състав, с което е отхвърлено заявление с вх.№52425/12.05.2025г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Л. Г. Ш..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят излага становище за неправилност на атакувания съдебен акт по подробно изложени съображения. Счита, че извършените плащания по процесния договор били от категорията на правопогасяващите юридически факти, които били в тежест на доказване от длъжника, но в състезателно исково производство. Доказателствената тежест за настъпили правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи факти, каквито били постъпилите плащания по процесното вземане, била на ответната страна, а не на ищеца. Искането е за отмяна на атакуваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно.

Заповедното производство е инициирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Предмет на заявлението е парично вземане, съставено от следните компоненти: главница в размер на 196.49 евро.; Договорна лихва в размер на 20.03 евро, за периода от 19.07.2023г. до 03.01.2024г.; обезщетение за забава в размер на 29.28 евро, за периода от 20.07.2023г. до датата на подаване заявлението в съда, както и законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Посочено е, че вземането произтича от договор за потребителски кредит №10183826, сключен на 05.07.2023г. между „Мъни Лийз“ ЕАД и Л. Г. Ш., вземанията по който договор били прехвърлени от „Мъни Лийз“ ЕАД в полза на „Кредихелл България“ ООД по силата на Договор за цесия от 22.12.2023г., като от своя страна „Кредихелл България“ ООД прехвърлил вземането в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по силата на договор за цесия от 02.10.2024г.

1

От представения със заявлението на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК договор за потребителски кредит №10183826/05.07.2023г. е видно, че отпуснатата сума е в размер на 204.52 евро, лихвеният процент е фиксиран в размер на 40.07 % за година, ГПР е в размер на 41.52 %. В чл. 11, ал.1 от договора е уредно задължението на потребителя, в срок от седем дни след сключване на договора, да ангажира поръчител, като са изложени подробни изисквания, на които поръчителят следва да отговаря, а в чл.11, ал.4 от договора е уговорено, че при непредоставяне от страна кредитополучателя на поисканото обезпечение, същият се задължава да заплати на кредитора неустойка в размер на 158.26 евро. От представения погасителен план е видно, че неустойката е разбита на месечни вноски, всяка от които е посочена като дължима със съответната месечна вноска по кредита.

С разпореждане №13752/13.05.2025г. заповедният съд е указал на заявителя в тридневен срок от съобщението да посочи какви плащания са извършвани от длъжника и какви суми са погасени с тях, като е указана и последицата от неизпълнението на указанията.

Указанията не са изпълнени от заявителя. Вместо това в предоставения му срок той е подал до първоинстанционния съд молба, в която е изложил подробни съображения относно липсата на необходимост да се изпълняват дадените указания.

Районният съд е приел, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22, ал.1 ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като с клаузата в чл.11, ал.4 от договора било установено задължение за потребителя да заплати неустойка в размер на 158.26 евро, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение. Неустойката представлявала скрито възнаграждение, което не било включено в ГПР и лихвения процент. По този начин се заобикаляло ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК, което било в противоречие с принципа за добросъвестност между страните. Не била приложима и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, тъй като кредиторът не изпълнил дадените от съда указания за посочване на заплатените от длъжника суми по процесния договор.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд за недействителност на договора за потребителски кредит. На първо място съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, т. 3, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Видно от съдържанието на представения по делото договор, в чл. 11, ал.1 от същия е уредно задължението на потребителя, в срок от седем дни след сключване на съглашението, да ангажира поръчител, а в чл.11, ал.4 от договора е уговорено, че при непредоставяне от страна кредитополучателя на поисканото обезпечение, същият се задължава да заплати на кредитора неустойка в размер на 158.26 евро. В случая неустойката не съответства на въведените функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Процесната неустойка се начислява за неизпълнение на непарично задължение, т.е тя не е уговорена за забава, за неизпълнение на вноските по кредита. Ето защо, не може да се приеме, че същата отразява реално настъпилите вреди за кредитора, а напротив, цели постигането на едно допълнително възнаграждение за носенето на кредитен риск. На практика процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски, т. е. с нея не се обезпечава кредиторът при настъпване на вреди, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила неустойката. Гореизложеното обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал.1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

В случая не следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради следното: съгласно чл. 410, ал. 2 от ГПК заявлението следва да отговаря на изискванията, на които следва да отговаря и исковата молба (чл. 127, ал. 1 от ГПК). Стандартът за 2 индивидуализация на вземането и ясното посочване на всички обстоятелства, на които се основава искането, е еднакъв за заявлението по чл. 410 от ГПК и за исковата молба. Целта на това законово разрешение е двояка: от една страна – да може длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга – да може да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението, и вземането, предмет на иска с правно основание чл. 422 от ГПК, ако такъв бъде предявен. Идентичността между двата предмета следва да се преценява въз основа на заявлението и исковата молба (в този смисъл определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ВКС).

С оглед на изложеното, явен е изводът, че заявителят следва да посочи изрично какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер. При извършени плащания от длъжника по заявлението следва да се посочи как са разнесени те по различните компоненти на вземането (разноски, лихви, главница), тъй като това е обуславящ въпрос по приложението на императивната разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Това не е сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания на съда.

Законът забранява да бъде издавана заповед за изпълнение на основание вероятно неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Това означава, че при наличие на съмнение за неравноправност на договорни клаузи и наличие на основание за приложението на чл. 23 от ЗПК, е необходимо в заявлението да бъде ясно посочено как е формиран размерът на вземането (включително като се вземат предвид погашенията по кредита).

Единствено по този начин, в рамките на служебните си правомощия по чл. 411 от ГПК, заповедният съд може да приложи посочената разпоредба, като прецени дали да бъде издадена заповед за изпълнение за цялата чиста стойност на кредита, или за част от нея.

Настоящият съдебен състав счита, че с молбата, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД след получаване на указанията на районния съд, не са изложени всички обстоятелства, на които се основава вземането. Не е налице необходимата индивидуализация на вземането, включително по отношение на начина на формиране на размера му. С оглед горното следва да бъде прието, че заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 ГПК.

От друга страна, видно е, че заявителят се легитимира като кредитор въз основа на твърдения за сключен договор за цесия. Въведени са и твърдения, че този договор е съобщен на длъжника. Доказателства за тези обстоятелства обаче не са представени. По аргумент от мотивите към т. 4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС и при заявления, подадени по реда на чл. 410 от ГПК, когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). При липса на такива доказателства по делото уважаването на заявлението не е възможно.

Поради съвпадение на крайните изводи на Пловдивския окръжен съд с тези на първоинстанционния съд, разпореждането следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

Воден от горното, съдът:

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 15669 /30.05.2025г., постановено по гр.д.

№8553/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, IX гр.състав.

Определението не подлежи на обжалване.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4