Решение № 3357 от 29.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3357 гр. Пловдив, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330112608 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. В. В. против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 500,00 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.07.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 9100 лева при лихвен процент от 41,09 % и ГПР в размер на 49,38 % със срок за погасяване – 36 месеца.

Посочва се, че в договора били предвидени суми за застраховки както следва – ** Сметка в размер на 359,65 лева и ** Кредит в размер на 2391,46 лева, по който начин размерът на кредита нараснал на 11851,11 лева. Навеждат се съображения, че на ** г. вземанията по договора били предсрочно погасени.

От правна страна се посочва, че сключеният между страните договор за потребителски кредит се явява недействителен на основание чл. 11, ал.1, т. 7 и т. 9 ЗПК, доколкото върху сумите за застраховки е начислявана договорна лихва, по който начин ищецът не можел да разбере механизма за начисляване 1 на договорната лихва. Посочва се и че не била спазена нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото сумите за застраховка не били включени в ГПР. Поради изложеното се посочва, че ищецът дължал единствено чистата стойност по кредита в размер на 9100 лева и всичко изплатено над посоченото било сума, платена при начална липса на основание. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че в чл.9 от договора е описан начинът на формиране на лихвения процент. В същия фигурирал и ГПР и механизма за неговото определяне в съответствие с Приложение № 1 към ЗПК. В същия не следвало да се включва сумата за застраховка, доколкото не била задължително условие за сключване на договора. Сумите за застраховка били начислени вследствие на желание на ищеца, след запознаване със съдържанието на различните застрахователни пакети. Посочва се, че ищецът заплатил на ответника сумата в общ размер на 14193,76 лева, от които 11851,11 лева за главница и 2342,36 лева за договорна лихва. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

С протоколно определение от 26.06.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 500,00 лева на сумата в размер на 5093,76 лева, равняваща се на 2604,40 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 9100 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 41,09 % и ГПР в размер на 49,38 %. В договора било предвидено, че ищецът следва да заплати и застрахователна премия в общ размер на 2751,11 лева, от която сума 2391,46 лева за застраховка Bank Пакет 3 Кредит + Сметка и сумата в размер на 359,65 лева за застраховка Bank Пакет 3 Сметка. По този начин посоченият общ размер на кредита в договора възлизал на 11851,11 2 лева.

В хода на съдебното дирене е приобщено заключение по допуснатата ССчЕ, изготвена от вещото лице П. Н.. Съобразно същото, на ** г. по разплащателната сметка на ищеца е постъпила сумата в размер на 11851,11 лева с основание кредит, като в същия ден от банковата сметка са преведени 2751,11 лева отново с основание усвояване на кредит. По този начин общо останалата сума към ** г. с основание усвояване на кредит е 9100,00 лева.

Сумата, върху която е приложен годишният лихвен процент от 41,09 % е 11851,11 лева при условия 36 месечни вноски и общо дължимата сума възлиза на 20797,91 лева. Вещото лице е посочило, че ако сумите за застраховки бъдат включени в ГПР, същият би нараснал на 86,88 %. Според представените от ответника справки, постъпилите от ищеца суми по договора за потребителски кредит възлизат на 14193,76 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специални основания за недействителност на договора и анекса по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно 3 задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави; при неравноправни клаузи във вреда на потребителя; и при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен стойността на ГПР в договора, но от 4 съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, между страните липсва спор, че договорените застраховки не са включени в ГПР, респ. налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР от 49,38 % и реалният такъв.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От приобщената по делото ССчЕ се изясни, че в изпълнение на задълженията си по договора, ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 14193,76 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането от ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, 5 ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сумата над главницата в размер на 9100 лева, а именно такава в размер на 5093,76 лева, равняваща се на 2604,40 евро. Или предявеният иск следва да бъде уважен като доказан по основание и размер.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. Доказателства за извършени такива са представени за заплатена държавна такса в общ размер на 150,10 евро и депозит за ССчЕ в размер на 127,82 евро. Или общо дължимата сума за разноски от ответника на ищеца възлиза на 277,92 евро.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Р. Р. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Р. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 6