Решение № 472 от 23.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 472 гр. София, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова при участието на секретаря Теодора К. Иванова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002102126 по описа за 2023 година

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Община Сливен, чрез пълномощник адв. Д.

Д. - САК, срещу въззивното решение № 63 от 22.03.2023 г. по в. гр. д. № 66/2023 г. на ОС – Сливен, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1033/21.12.2022г. по гр.д. № 5269/2021г. на РС – Сливен.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, също неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и искът да се отхвърли, евентуално решението да се обезсили. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответната страна по касационната жалба - ищец в производството Д. И. У., чрез пълномощник адв. Р. К. от АК – Сливен, с писмен отговор оспорва жалбата и моли да се потвърди въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 5100 от 07.11.2024 г. по настоящото дело, касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна 1 искова молба.

Върховният касационен съд, след като извърши служебна проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение по реда на чл.293, ал.4 във връзка чл.269 и чл.270, ал.3 ГПК, приема следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1033/21.12.2022 г. по гр.д. № 5269/2021 г. на РС - Сливен, с което е прието за установено, по предявения от Д. И. У. срещу община Сливен отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1, т. 1 ГПК, че поземлен имот с идентификатор № *** находящ се в м.Д. , [населено място], с площ 90 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно ползване - „за съоръжение на електропровод", съгл. КККР, одобрена със заповед № РД-18-31/19.04.2006 година на Изпълнителния директор на АК, при граници - ***, *** и ***, както и че частта от имот с идентификатор № ***, заключена между имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № *** и РГО 458 по КККР на [населено място], с приблизителна площ от 65кв.м., съгласно изчисления от информационна система KAIS, не са общинска собственост, и е осъден ответникът да заплати на ищеца сумата 1240 лв. направени по делото разноски.

Въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, и по същество правилно, а наведените от въззивника-ответник с въззивната жалба оплаквания от процесуалноправен и материалноправен характер, са неоснователни, като е разгледал и изложил мотиви по всички оплаквания на въззивника. Приел е, че няма процесуални нарушения по доклада на съда, нито такива по допускане, събиране и преценка на доказателствата, че не е налице нередовност на исковата молба поради противоречие на обстоятелствена част и петитум, че за ищеца в случая е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск с оглед твърденията му, че е собственик на имота, предмет на спора, върху който ответникът и извънсъдебно, и в рамките на производството, счита, че има изключителни права. Предметът на спора, съгласно петитума на исковата молба, е определен като поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в м. Д. , [населено място], с площ 90 кв.м. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г. и частта от имот с идентификатор № ***, с площ 60 кв.м., заключена между имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № *** и РГО 458 по КККР на [населено място], за които ищецът твърди, че са част от неговия имот с идентификатор №***, като за допълнително обособеният през 2021г. като отделен недвижим имот с идентификатор № ***, с площ 90 кв.м., предназначен за трафопост, общината е съставила АЧОС № 4409 от 29.11.2021 г., и този акт е оспорен от ищеца по силата на самата искова молба.

Въззивният съд е подложил на своя преценка събраните по делото писмени и гласни доказателства и СТЕ, и при проследяване на установените от тях налични за територията кадастрални планове и сделки във времето от 1969 г. нататък, както от праводателя на ищеца Е. К., така и от собственици на съседни имоти, е формирал следните изводи: че обемът на правото на ищеца към момента на придобиването му през 1994г. въз основа на 2 н.а. за покупко-продажба 190, том X, дело №3322/1994 г., с продавач Е. К. и съпругът й, е било върху 1960 кв.м., индивидуализиран по КП от 1989 г. с планоснимачен № 2010 и граници: път, П. Ш., К. Д. и Н. С., който имот физически се простира до северната граница на ПИ с идент. *** (по комбинираната скица съм заключението на в.л. В.), като при придобиването на имота от ищеца през 1994 г. южната му граница не е била път, изводимо последното и от свидетелските показания, че между двете части на бившия имот на Е. К., продаден с две отделни сделки /едната от които в полза на ищеца/, не е имало път, такъв не е имало и между двете части на съседния на нейния имот от запад, също разделен на две /посока север - юг/, че за осигуряване на достъп на новите обособени имоти за Е. К. е останал и „ангажиментът“ да осигури право на преминаване към вътрешния западен имот.

Това положение се запазило и до 1994 г., когато ищецът придобил останалата част и той оставил възможността на съседите си, като, с оглед нарасналите във времето нужди и възможности, площта била по-голяма, за да може да се преминава и с камион, т.е. за да се осигури достъп за вътрешните /западните имоти/, откъм пътя, намиращ се на изток от имота на ищеца, последният доброволно предоставил такъв от южната страна на своя – около границата с имот план. № * /сега с идент. № ***/, което първоначално било пътечка за преминаване на собствениците на съседния вътрешен имот с план. № *, по-късно ищецът е предоставил по-широко пространство – около 4-5 метра, за да може да се преминава с автомобил и камион, без обаче това пространство да е представлявало „път“ по смисъла на закона.

Установено е, че КП от 1989 г. – преди придобиването на имота от ищеца, както и по КП от 1999 г., мястото между имот план. № 2010 /на ищеца/ и южния – план. № *, е изчертано като път и това положение е пренесено в КККР от 2006г. и в ПУП-ПР е отреден ПИ с идент. *** за улица – тоест – пътят от източната част на имотите е вклинен като такъв и между ПИ с идент. *** /на ищеца/ и южния ПИ с идент. ***. Впоследствие обособеният като част от този имот ***, /в частта му, намираща се между ПИ *** и ПИ ***/ ПИ с идент. * по КККР от 2006 г. е получил предназначение – за съоръжение за елктропровод/трафопост, и който ответната община през 2021 г. е издала АЧОС № 4409/29.11.2021 г., с който го е актувала като отделен недвижим имот - частна общинска собственост с площ 90 кв.м., предназначен за трафопост, описан като обособена част от имот ПИ ***, заключена между имот с №*** и имоти с № *** и № ***, като правно основание е посочено чл. 56 ал. 1 и чл. 2 ал. 1 т. 7 от ЗОКС и решение на общинския съвет от 30.03.06 г.

При така установените факти е направен решаващ извод, че площта на ПИ *** и участъкът от ПИ ***, между ПИ №№ ***, ***, *** и *** по КККР от 2006г., е част от терена на имота, придобит въз основа на годно придобивно основание от ищеца през 1994г. Въпреки че още в КП от 1989 г. тази част е изчертана като път, по същия начин е отразена в следващите планове и по ПУП-ПР от 2006г. е включена в обособения ПИ с идентификатор *** – път, решаващият съд е приел, че собствеността върху нея не е излизала от патримониума на праводателката на ищеца - Е. Н. К. и към момента на прехвърлянето й през 1994 г. тя е преминала успешно върху ищеца. Доколкото в община Сливен няма преписки за осъществяване на отчуждителна процедура нито спрямо Е. К. - с оглед отразяването в КП от 3

1989г., без да има изготвен РП, нито спрямо ищеца Д. У. – с оглед отразяването по КП от 1999 г., когато също не е имало РП, по ПУП – ПР от 2006 г. също няма проведена такава процедура /няма преписка за предаване по регулация на тази площ към имота на ответника – ПИ ***/, нито за обособяването на ПИ *** чрез отделянето му от имота на ищеца, не е правена оценка, нито са уреждани регулационните отношения между страните по този повод, то към момента ПР /плана за регулация/ от 2006г. не е приложен /предходни РП не е имало, а КП не регулират имотите, а само ги отразяват/, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни, при което предвижданията на плана, щом не са проведени по предвидения начин, не са резултирали в промяна на собствеността.

Посочено е, че АЧОС не поражда право на собственост, а има констативен характер, същият като официален свидетелстващ документ обвързва съда, ако страната на която се противопоставя документа не възрази срещу съдържанието му, какъвто не е настоящият случай, тъй като в настоящото производство е оборен легитимиращия му ефект по изложените съображения преди това. За ответника следователно не е установен по делото годен придобивен способ – не е надлежно осъществено регулационното предвиждане и то не е резултирало в преминаване на собствеността.

Направеното от ответната община възражение за придобиване по давност на спорните части, предмет на иска, също е прието за неоснователно. Първо, защото не е доказано до влизане в сила на ЗОС през 1999 г. фактическо действие на общината по упражняване на владение върху спорния участък; второ, защото предоставянето от ищеца на други лица правото на преминаване не означава, че той е изгубил владението си върху него, нито че другите лица са го завладели, а и последното не ползва ответника, нито че поставяне на оградата от източната и южната част на имота на ищеца са относими или могат се тълкува като отказ от право на собственост; и трето, защото не е доказано ответната община да е стартирала в своя полза течение на придобивен давностен срок по предвидения в закона и подзаконовия акт ред срещу ответника - този по Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, издадена в изпълнение на чл. 8 ал. 2 ЗОС. Предвижданията по ПУП от 2006 г. и обособяването на ПИ с идент. *** не обективират надлежни владелчески действия.

Въззивният съд е приел за допустимо ищецът да защити правото си на собственост чрез избрания от него способ - с отрицателен установителен иск, а не по реда на ЗКИР, защото и така би могло да доведе до поправяне на грешното отразяване още по КП от 1989 г., пренесено и в следващите кадастрални планове и карти. Изложеното е обусловило и крайния решаващ извод, че ответникът не е доказал своето конкуриращо това на ищеца право върху спорния обект, докато ищецът е доказал наличието на своето защитимо право, поради което предявеният иск е основателен и доказан и следва да се уважи.

Върховният касационен съд намира, че решението на въззивната инстанция се явява недопустимо.

Съгласно трайно установената практика на ВКС по решение № 48 от 16.03.2015 г. по гр. дело № 6047/2014 г. на І г.о. и цитираните в него решение № 126 от 14.06.2013г. по гр. дело № 53/2013г. на ІІ г.о., решение № 49/01.02.2011г. по гр.д.№ 1389/2009 г., І г.о., решение № 4

495/30.07.2013 г. по гр.д.№ 494/2010 г., І г.о., е прието, че искът по чл. 53, ал.2 ЗКИР /в предходната редакция/, е иск за собственост на част от имот, която е заснета в очертанията на имота на ответника, или за цял имот, който не е заснет като самостоятелен в действащата кадастрална карта. За тази част, респективно за този имот, съществува спор за правото на собственост, който е намерил отражение и в графичното изображение на имотите.