Решение № 4588 от 20.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4588 гр. Пловдив, 20.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330102780 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Г. И. Ш., ЕГН **********, с адрес:

***, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 3, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове – установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10, ал.1 и чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит №*** от 19.07.2021 г., като противоречащ на императивни изисквания на ЗПК, както и осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 232 лева – платена без правно основание по договора за предоставяне на потребителски кредит за периода 19.07.2021 г. - 15.04.2022 г.

Твърди се, че на 19.07.2021 г. между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.07.2021г. по реда на ЗПФУР, по силата на който на ищцата била предоставена сумата в размер на 3550 лева, при годишен процент на разходите 49,66% и фиксиран лихвен процент 35,00% със срок за погасяване – 18 месеца. Общата сума за връщане възлизала на 4792,50лв. Съгласно чл. 5 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поръчителство, поради което на същата дата ищецът сключил договор за гаранция /поръчителство/ с „Фератум Банк“ ЕАД. Кредитополучател дължал на дружеството гарант възнаграждение в размер на 3514,50лв., като било уговорено сумата да се заплаща разсрочено на 18 месечни вноски, като се 1 включи във вноските по погасителния план. Заемният ресурс бил изцяло усвоен като от 19.07.2021г. до 15.04.2022г. кредитополучателят бил заплатил на кредитодателя сумата от 3782лв. Поддържа се, че сключеният договор е нищожен и всички плащания над главницата от 3550лв. до платените 3782лв. са платени без основание. Ищцата завява, че договорът е сключен в нарушение на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като посоченият лихвен процент не съответствал на действителният. Нарушена била и разпоредбата на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като посочения ГПР в договора не бил реално приложеният в отношенията между страните. В ГПР била включена единствено възнаградителната лихва, която не била правилно посочена, както и не било включено възнаграждението за поръчителство в размер на 3514,50лв. Уговорената такса „гарант“ била разход, който следвало да бъде включен в ГПР. Смята, че поради нищожността на кредитната сделка, уговорката за заплащане на възнаграждение за учредяване на обезпечение, не е произвела правен ефект, доколкото счита, че договорът за поръчителство е акцесорен и може да съществува валидно само при условие, че съществува действителен главен дълг. Обуславя правния си интерес от предявяване на установителния иск с аргумента, че ако се установи нищожността на договора за кредит, то нищожен ще е и договорът за гаранция /поръчителство/ и няма да дължи възнаграждение по него. С оглед изложеното предявява настоящите искове.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който счита, че не е надлежна страна по делото, тъй като поради неизпълнение от страна на ищцата, кредитът бил продаден на 06.11.2023г. на Most Finance.

Моли исковете да се отхвърлят като неоснователни.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Установява се по делото, че между ищцата Г. Ш. и ответника „Фератум България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.07.2021г. за сумата от 3550 лв. Копие от договора е представено с исковата молба, ведно с погасителния план. Не се спори, че договорът е сключен от разС.ие по реда на ЗПФУР. Безспорно е още, че кредитът е усвоен от ищцата, като в тази връзка не без значение е и обстоятелството, че тя е извършвала плащания на „Фератум България“ ЕООД за погашение на свои задължение към дружеството във връзка с процесния договор. Следователно доказва се възникването на процесното правоотношение.

Неоснователно се възразява от „Фератум България“ ЕООД, че дружеството не е надлежна страна по иска. Напротив, с оглед твърденията в исковата молба това дружество е процесуално легитимирано да отговаря по иска. Същото е и материално легитимирано, доколкото се установява, че между него и ищцата е сключен процесния договор за кредит.

Обстоятелството, че впоследствие „Фератум България“ ЕООД е цедирало вземанията си по кредитното правоотношение в случая е без значение, предвид следното. Първо, по делото не се установява безспорно такава цесия 2 от 23.11.2023 г. действително да е извършена. Второ, дори и да е редовно цедирано вземането, то на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД цесията поражда действие за длъжника от деня на съобщаването му за нея. Няма данни цесията да е била съобщена на Г. Ш. до датата на депозиране на исковата молба в съда.

Поради това приложение намира чл. 226, ал. 2 ГПК досежно установителния иск, като при евентуалното му уважаването цедента ще носи отговорността по чл. 100, ал. 1 ЗЗД. Досежно осъдителния иск пък, доколкото се изтъква, че претендираните суми са платени именно на „Фератум България“ ЕООД, то и това е дружеството, дължащо тяхното възстановяване, при доказване на недействителността на правоотношението, с оглед на което са сторени плащанията.

При това положение съдът приема, че между ищцата Ш. и „Фератум България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.07.2021г., сключен по реда на ЗПФУР. С договора за кредит на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 3550 лв., със срок на заема 18 месеца, при фиксиран ГЛП по заема 35 %, и посочени ГПР от 49,66 % и обща дължима сума – 4792,50 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на ответното дружество. С исковата молба е представен и текста на сключения договор за гаранция между Г. Ш. и „Фератум Банк“ с уговорено възнаграждение за гаранта от 3514,50 лв.

Във връзка с възраженията на ищцата относно действителните параметри на заемното правоотношение и с оглед твърденията й за извършени плащания по делото е изслушано заключение по ССчЕ. Видно от същото при изчисляването размера на ГПР по договора за кредит е включена само възнаградителната лихва. При отчитане и на възнаграждението на гаранта от 3514,50 лв., то процента на оскъпяване на кредита би бил 250,60 %. Посочено е още, че по заложените в договора параметри, възнаградителанта лихва, начислена в размер на 1242,50 лв., отговаря за ГЛП от 40,44 %, а за посочения в договора ГЛП от 35 %, сумата е 1063,40 лв. Общо платените от Г. Ш. суми по кредитното правоотношение са в размер от 3782 лв.

При съобразяване с гореизложеното съдът споделя развитите аргументи в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на особените основания по ЗПК. Изрично в чл. 5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на кредитора. Поради това възнаграждението за предоставяне на поръчителство реално представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая сключването на договор за гаранция е условие за отпускане на кредита. Действително, потребителят може да избере и личен гарант, но 3 при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с „Фератум Банк“.

За отбелязване е още, че „Фератум Банк“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитор „Фератум България” ЕООД, поради което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство от „Фератум Банк“ и в частност с възмездния характер на предоставената гаранция. Т.е. насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при сключването му.

Следователно разходите по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати по договора - тя не е в размер на 4792,50лв., защото същата се завишава с възнаграждението за поръчителство на стойност 3514,50лв., и реалните разходи по кредита, които ще направи – размерът на ГПР по кредита, при отчитане на възнаграждението за гаранта, е 250,60 %, видно от заключението по ССчЕ. В тази връзка се извежда извод, че посочения в договора процента на разходите на годишна база не съответства на действително приложимия между страните. Последното мотивира извода за нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

От заключението на вещото лице по ССчЕ е видно още, че посочения в договора ГЛП от 35 % не е реално прилагания в отношенията между страните, предвид паричната стойност на начислената възнаградителна лихва - 1242,50 лв., отговаряща за годишна лихва от 40,44 %. Това обосновава извод пък за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, което има същите последици за валидността на правоотношението, визирани в чл. 22 ЗПК.

Предвид гореизложеното установителният иск се явява основателен, като ще се признае за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.07.2021г. е нищожен на сочените основания.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Видно от заключението по ССчЕ, Г. Ш. е платила на „Фератум България” ЕООД сумата от общо 3782 лв. в периода 19.07.2021 г. – 15.04.2022 г. за погасяване на вземанията по процесния договор. В същия смисъл са и представените с исковата молба платежни нареждания.

Следователно разликата над главницата от 3550 лв., в размер на 232 лв., се явява недължимо платена по нищожния договор за потребителски кредит и подлежи на връщане. За тази сума искът се явява основателен и доказан по размер. Липсват данни по делото някакви суми да се превеждани на гаранта 4

„Фератум Банк“, което обосновава извода, че единствено ответното дружество се е обогатило от извършените плащания. За пълнота следва да се посочи и че плащанията са извършени в период, предхождащ твърдяната от ответника цесия, което е допълнителен аргумент за доказаната пасивна материална легитимация на „Фератум България” ЕООД по паричната претенция.

С оглед на горното осъдителният иск също се намира за основателен и като такъв ще се уважи изцяло.

Относно разноските:

При този изход на спора право и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество ще бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Пловдив сумата от 241,70 лв. – държавна такса за настоящото производство, както и 180 лв. – възнаграждение на вещото лице по приетата ССчЕ. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. Р. Р. от ПАК следва да се присъди сумата от 602 лв. адвокатско възнаграждение.