Решение № 7261 от 28.11.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 7261 гр. София, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.ова

Членове:

Райна Мартинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Йорданка В. П. като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20241100511497 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 13086/02.07.2024 г. по гр.д. № 66933/2022 г. по описа на СРС, 30 с-в е признато за установено по предявените от И. С. С. и Г. С. С. срещу С. К. Д., С. Д. К., К. Д. Д. и Т. З. Д., искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, че е налице престъпно обстоятелство относно съдържанието на опис-декларация на полските имоти на В.А.К., което е от значение за отмяна на влязло в сила решение - решение по гр.дело № 26709/2014г. по описа на СРС, 88 състав, в случай, при който извършителят на деянието е останал неоткрит. С решението на съда, н а основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответниците С. К. Д., С. Д. К., К. Д. Д. и Т. З. Д. са осъдени да заплатят на ищците сумата от 2350 лв., представляваща сторените по делото разноски.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответниците С. К. Д., С. Д. К., К. Д. Д. и Т. З. Д., подадена чрез пълномощника им адв. С. Е. с оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение. Въззивниците считат, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовно предявен и недопустим иск, в резултат на което постановил решение с недопустим диспозитив. Поддържат, че съдът е следвало да укаже на ищците да посочат лицето, което според тях е извършило престъплението, 1 за да бъде конституирано. Изложени са съображения, че искът е преждевременно предявен, тъй като наказателното производство е спряно, а не е приключило. Посочват, че липсва правен интерес от предявяването на иска, защото ищците са пропуснали да оспорят истинността на документа по гр.д. № 26709/2014 г. на СРС, както и защото след образуване на настоящото дело същите са подали молба за отмяна пред ВКС на същото основание, поради което интересът е отпаднал. Оспорват значимостта на тази описдекларация за установяването на правото им на собственост. Считат решението и за неправилно, тъй като вярната квалификация на предявения иск е чл. 124, ал. 4 ГПК, а не чл. 124, ал. 5 от ГПК, която е заявена в исковата молба и възприета от решаващата инстанция. Поддържат още, че не ставало ясно дали искът е за неавтентичен документ или за такъв с невярно съдържание. Декларацията не пораждала вещни права. Не можело да става дума за неистинност на декларацията, не се установявало престъпно обстоятелство. Единствено било установено, че е налице различие в почерка, което не представлявало престъпно създаване на неистински документ. Съдът не бил обсъдил значението на скобите като препинателен знак, нито намерението за подправка. Документът не бил употребен, не бил представен с ъ с заявлението за възстановяване и не било ясно как е попаднал в реституционната преписка. Не било установено и какво и дали е било дописвано. Така мотивирани, считат, че не е налице престъпно обстоятелство, поради което молят първоинстанционното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно. Претендират присъждане на направените разноски пред първата и въззивната инстанция.

Правят възражение за прекомерност на претендираното от въззив аемите страни адвокатско възнаграждение.

Въззиваемите страни И. С. С. и Г. С. С. с отговора по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорват въззивната жалба и молят съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно. Заявяват искане за присъждане на съдебните разноски и правят възражение за прекомерност на претендираното от въззивниците адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди изтъкнатите от страните доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 от ГПК.

С исковата молба ищците Г. С. С. и И. С. С. твърдят, че с решение № 238321 от 13.10.2017г., постановено по гр.д. № 26709/2014г. по описа на СРС, 88-ми с-в, влязло в сила на 09.10.2020г., е уважен предявения от ответниците в настоящото производство ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от 2

ЗС, като е признато за установено, че четиримата ответници по сега заведеното дело са собственици на имот с площ от около 260 кв.м., при съседи: север - улица, изток - останалата част от УПИ ХХVІІ-438, запад - УПИ LХХХІІ-1221 по контура Б-В-Г-Д на указателната скица, юг - средната реална част от имота на ищците, представляващ северната реална част от поземлен имот с идентификатор на имота по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота - гр. София, ул. „Кичест люляк“, с площ от 791 кв.м., с трайно предназначение на територията на имота - урбанизирана, както и на имот с площ от около 260 кв.м., при съседи: изток - останалата част от УПИ ХХХVІ438, юг - южна реална част от имота на ищците , запад УПИ LХХХІІ-1221 по контура Б-В-Г-Д на указателната скица, представляващ средната реална част от поземлен имот с идентификатор на имота *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота - гр. София, ул. „Кичест люляк“, с площ от 791 кв.м., с трайно предназначение на територията на имота урбанизирана с номер по предходен план 1338, квартал 60. Със същото решение, ответниците по иска по чл. 108 от ЗС и ищците по сега разглежданото дело И. С. и Г. С. били осъдени да предадат владението на описаните недвижимите имоти. В исковата молба ищците поддържат, че решението по ревандикационния иск е основано изцяло на решение №8512/2002г. на ПК „Витоша“ и опис – декларация на полските имоти на В.К.. Считат, че в производството по ревандикационният иск ответниците са използвали неистински частни документи - опис - декларация на полските имоти на В.К., въз основа на която е издадено решение №8512/2002г. на ПК „Витоша“. Твърдят, че същото се установява и от Постановление за спиране на образуваното наказателно производство от 28.10.2022г. по пр.пр.

№4150/2021г. по описа на СГП, образувано срещу неизвестен извършител за това, че на неустановена дата в гр. София, е съставен неистински частен документ, като било преправено съдържанието му, а именно: опис – декларация на полските имоти на В.К. и бил употребен за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правоотношение. С оглед изложеното ищците И.

С. и Г. С. претендират да бъдат установено престъпно обстоятелство на осн. чл. 124, ал. 5 от ГПК, състоящо се в използване на неистински документ.

Правният си интерес обосновават с ползване на решението по настоящото дело като основание за отмяната по реда на чл. 303, ал. 1 от ГПК на решението, постановено по гр.д. №26709 по описа на С РС за 2014г.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответниците са оспорили предявения иск с възражения за недопустимост, евентуално - за неоснователност.

С определение №30952 от 04.09.2023г. първостепенният съд е указал на ищците да уточнят правния си интерес от предявяване на установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК, като се е мотивирал с обстоятелството, че 3 писмените документи, за които се твърди, че са опорочени са представени по гр.д. №26709/2014г. на СРС, но не са били оспорени.

В изпълнение указанията на съда, ищците са подали молба, в която отново са извели правния си интерес от търсената защита с възможността да ползват съдебното решение по чл. 124, ал. 5 от ГПК като основание за отмяната по реда на чл. 303, ал. 1 от ГПК на влязлото в сила решение, постановено в производството по чл. 108 от ЗС по гр.д. №26709/2014г. на СРС за 2014г. Отделно са се позовали на съставеното постановление за спиране на наказателното производство и въз основа на него са аргументирали позиция, че наказателното преследване за извършеното документно престъпление е изключено.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо по следните съображения:

Основателен е поддържания довод за недопустимост на предявения установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК . Няма спор в съдебната практика, че преценката за процесуална допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК се подчинява на твърденията, изложените в обстоятелствената част на исковата молба. В този смисъл Определение № 555 от 17.11.2017 г. по ч . гр. д. № 4222/2017 г. на IV г. о., Определение № 690 от 29.10.2013 г. по ч . гр. д. № 6415/2013 г. на IV г. о. В разглеждания казус предмет на иска е опис – декларация на полските имоти на В.А.К., представена като доказателство по гр.дело № 26709/2014г. по описа на СРС, 88 състав, приключило с влязло в сила решение. Правният интерес от иска се аргументира с възможността за иницииране на производство по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение. От обстоятелствената част на исковата молба става ясно , че ищците по настоящото дело са били ответници по предявения иск по чл. 108 ЗС, по което е представена опис-декларация на полските имоти на В.А.К. . В обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения, че в това производство ищците по разрешения иск са оспорили законосъобразността на административната процедура за възстановяване на имотите, но решаващият съд е оставил възраженията им в тази насока без уважение. В обстоятелствената част на исковата молба отсъства твърдение, ищците Г. С. и И. С. да са оспорили опис-декларация на полските имоти на В.А.К. . Напротив, от съдържанието на исковата молби и от приложените решение №238321 от 13.10.2017г. постановено по гр.д. №26709/2014г. на СРС и решение от 20.11.2019г. по в.гр.д. №14138/2018г. на СГС е видно, че интересуващият настоящия процес документ - опис-декларация на полските имоти на В.А.К. не е оспорен в предвидения срок по чл. 193, ал. 1 ГПК.

Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тълк. дело № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, недопустим е иск за установяване неистинността на документ по чл. 124, ал. 4 от ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но 4 ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК.

Възприемането на обратното становище, би обезсмисли л о ефектът на предвидената процесуална преклузия в чл. 193 ГПК, както и тази в чл. 133 ГПК. Процесуалните преклузии имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета на съдебното решение и правните му последици. В съдебната практика на ВКС се приема последователно, че разрешението по т. 3 на ТР № 5/2012 г. на ОСГТК следва да намери приложение и когато престъпното обстоятелство, чието установяване се иска по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, се състои в установяване неистинност на документи, които вече са били представени по приключилото с влязло в сила решение дело, но не са оспорени от страните в исковия процеса. В тази насока са Решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. на III г. о. и Решение № 234 от 19.10.2016 г. по гр. д. № 735/2016 г. на IV г. о., Определение № 101 от 24.03.2021 г. по ч. гр. д. № 830/2021 г. на IV г. о.

Престъпното обстоятелство, което ищците целят да бъде установено по пътя на чл. 124, ал. 5 от ГПК се свежда до установяване неистинността на документ, който е бил представен по приключилото гр. д. №26709/2014г. на СРС, но не е оспорен. С оглед цитираната постановка на т. 3 от Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тълк. дело № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК , предявеният иск се явява недопустим.