Решение № 1561 от 14.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1561 гр. София, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Емилия Ц. Кривачкова като разгледа докладваното от Нели Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100503583 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 21318/23.12.2023 г., постановено по гр. д. № 16469/23 г. по описа на СРС, 26 състав, са отхвърлени изцяло предявените от „Българска банка за развитие“ ЕАД срещу Т. Г. Т. обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация, както следва: чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 271 КТ, с който се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4753,43 лв. – главница за вземане за парична сума, представляваща повторно изплатено обезщетение по чл. 222 КТ за оставане без работа за периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г., ведно със законната лихва за периода от 12.01.2023 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане на вземането; чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за сумата в размер на 413,29 лв., представляваща законна лихва върху претендираната главница, за периода от 05.03.2022 г. до 11.01.2023 г. /денят на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/, за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 1

30.01.2023 г. по гр. д. № 1957/23 г. по описа на СРС, 26 състав.

С решението „Българска банка за развитие“ ЕАД е осъдена да заплати на адв. П. Д. Ж. сумите: 775,34 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 271 КТ, и 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по иск с правна квалификация; чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Подадена е въззивна жалба от „Българска банка за развитие“ ЕАД срещу решение № 21318/23.12.2023 г., постановено по гр. д. № 6469/23 г. по описа на СРС, 26 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.

Поддържа, че при приложение на нормата на чл. 271 КТ определящо за преценката дали подлежи на връщане сумата, която работникът или служителят е получил, е субективното му отношение към основанието за получаването й. За да отпадне задължението му за връщане, достатъчно е да е имал съзнанието, че за него съществува правото да я получи. Твърди, че добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответната сума. В случая, ответницата е била със съзнанието, че през периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г. следва да получи обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за оставане без работа, но не и да получи обезщетението два пъти. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо това да постанови друго, с което да уважи исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – Т. Г. Т. е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че до получаване на поканата с изх. № 875/16.02.2022 г. от „ББР“ АД на 18.02.2022 г. не е знаела, че обезщетението й е било изплатено два пъти. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.

Съдът, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

2

Ищецът „Българска банка за развитие“ ЕАД твърди, че с ответницата Т.

Г. Т. са били в трудово правоотношение в периода от 02.01.2018 г. до 01.12.2021 г., прекратено от работодателя поради съкращаване на щата.

Твърди, че на 31.01.2022 г. е изплатил на ответницата дължимото обезщетение по чл. 222 КТ за оставане без работа за един месец за периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г. в размер на 4753,43 лв., но поради техническа грешка същата сума и на същото основание е била преведена втори път в полза на ответницата в рамките на същия ден, но с различен платежен документ.

Поддържа, че повторно преведената сума е получена от ответницата при начална липса на основание, поради което с писмо, получено от ответницата на 18.02.2022 г., същата е поканена да я върне, но плащане не е постъпило.

Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 4753,43 лв. – главница за парично вземане, представляващо повторно изплатено обезщетение по чл. 222 КТ за оставане без работа в периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 12.01.2023 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 413,29 лв. за периода от 05.03.2022 г. до 11.01.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1957/23 г. по описа на СРС, 26 състав. Претендира разноски.

Ответницата Т. Г. Т. счита, че искът за главница е недопустим, тъй като ищцата е предявила възражение за прихващане за същото вземане по друго дело, образувано между същите страни. Не оспорва обстоятелството, че е получила обезщетението по чл. 222 КТ два пъти, но твърди, че е била добросъвестна и е разбрала за повторното плащане едва при получаване на поканата от ищеца на 18.02.2022 г., поради което не дължи връщането на повторно платената сума. Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в 3 жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, касаещи правилността на решението, настоящият съдебен състав намира следното:

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже плащане на процесната сума, а доколкото се иска връщане на сума, платена във връзка с прекратяване на трудово правоотношение, в тежест на ищеца е да обори и презумпцията за добросъвестност при получаването й.

Във въззивното производство не са спорни между страните следните обстоятелства: че страните са били в трудово правоотношение, което е било прекратено от работодателя, считано от 01.12.2021 г., поради съкращаване на щата; че на 11.01.2022 г. ответницата е подала молба до ищеца с вх. № 227 с искане да й бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г.; че ищецът е направил два превода по банковата сметка на ответницата, както следва: на 31.01.2022 г., 10:36 ч., сумата в размер на 4753,43 лв., с посочено основание „превод на заплата“, и на 31.01.2022 г., 10:41 ч., сумата в размер на 4753,43 лв., с посочено основание „заплата за м.

01.2022 г.“.

Спорно обстоятелство във въззивното производство е дали повторно платената сума в размер на 4753,43 лв., представляваща обезщетение по чл.

222, ал. 1 КТ, е получена добросъвестно от въззиваемата – ответница в първоинстанционното производство.

С разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ е въведена оборимата презумпция, че добросъвестността при осъществяването на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното.

Съгласно чл. 271, ал. 1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно.

При извършването на преценка дали работникът или служителят следва да върне платената сума, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаването на сумата. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на сумата.

4

От събраните по делото доказателства се установява, че трудовото правоотношение с ответницата е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ /поради съкращаване на щата/, считано от 01.12.2021 г. С оглед основанието за прекратяване на трудовото й правоотношение ответницата е имала право на обезщетение по чл. 222 КТ за оставане без работа за времето, през което е останала без работа, но за не повече от един месец, в размер на брутното й трудово правоотношение. По делото се установява, че ответницата е подала молба с вх. № 227/11.01.2022 г. до ищеца с искане да й бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г., като по делото не се твърди и не се доказва работодателят да е отказал й плати обезщетението по чл. 222 КТ. Следователно ответницата е имала съзнанието, че има право да получи процесната сума.

Същевременно от представената като доказателство по делото заповед № 32/30.11.2021 г. за прекратяване на процесното трудово правоотношение е видно, че служителят има право да получи и обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестие в размер на брутното му трудово възнаграждение, както и по обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен отпуск. С връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение ответницата е била уведомена, че има право да получи и обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ. Следователно ответницата е имала съзнанието, че има право да получи още два вида обезщетения по КТ.

Предвид изложеното по – горе, настоящият съдебен състав приема, че към момента на получаване на процесните суми ответницата е имала знанието, че има право да получи поне две обезщетения в един и същи размер /по чл. 222, ал. 1 КТ и по чл. 220, ал. 1 КТ/. Същевременно от събраните по делото доказателства не се установява презумпцията за добросъвестност на ответницата при получването на повторно платената сума в размер на 4753,43 лв. да е оборена.

Ето защо, искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.

Предвид формирания извод за неоснователност на иска за главница, следва да се отхвърли като неоснователен и акцесорният иск за мораторна лихва.

5

Тъй като крайните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По разноските:

Предвид изхода на спора в полза на процесуалния представител на въззиваемата адв. П. Ж. не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие в полза на Т. Г. Т. за въззивното производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., тъй като по делото няма представен договор за правна защита и съдействие, сключен между тях, от който да е видно, че е уговорено оказването на безплатна правна помощ и съдействие на Т. Т. за въззивното производство.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 21318/23.12.2023 г., постановено по гр. д.

№ 16469/23 г. по описа на СРС, 26 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6