Определение № 3581 от 20.12.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3581 гр. П., 20.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20245300503316 по описа за 2024 година

ГПК.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от Делото е образувано по частна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.Х.“ № ***, чрез пълномощника му юрк. Д.И., против Разпореждане № 26077/13.09.2024г., постановено по ч.гр.д. № 13115/2024г. на Районен съд - П., XII гр.с., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Е. И. А.. В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на разпореждането. От въззивния съд се иска да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, посочени в заявлението.

П.ският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което жалбата се явява процесуално допустима и следва да бъде разглеждана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, подадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с което е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Е. И. А., ЕГН: **********, за следните вземания по договор за потребителски кредит № 720031251521, сключен на 20.07.2023г.: 2106,08 лв. главница, 365,85 лв. - договорна лихва, 53,08 лв. - обезщетение за забава, както и законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до изплащане на вземането. Като документ, от който произтича вземането, е представено извлечение от счетоводните книги на банката, в което е посочено, 1 че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 24.06.2024г. Към заявлението са представени заверени копия от договора и уведомление от банката до длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост.

С обжалваното в настоящото производство разпореждане първоинстанционният съд е приел, че размерът на отпуснатия кредит е 1600 лв. Към него е отпусната допълнителна сума от 693,44 лв. за застрахователна премия, а за целия срок на договора, който е 33 месеца, е предвидена възнаградителна лихва в размер на 1229,98 лв. По този начин общата стойност за връщане по кредита възлиза на 3523,42 лв. Размерът на възнаградителната лихва е почти колкото размера на кредита, който потребителят реално получава, а именно - 1600 лв., въпреки че годишният лихвен процент по кредита е в размер на 34,13%. П.ският районен съд е намерил, че размерът на възнаградителната лихва накърнява добрите нрави и води до нищожност не само на клаузата, но и на целия договор, доколкото лихвата е основна престация по договора за кредит и без нея същият не би се сключил от страните. Съдът е счел, че договорът е недействителен и на още едно основание - нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Застрахователната премия в размер на 693,44 лв. е била включена в главницата, а не е третирана като разход по кредита. Некоректното посочване на ГПР е довело до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Посочил е, че в случая не би могла да се присъди дори и чистата стойност на кредита, тъй като в извлечението от счетоводните книги липсвало информация за остатъчната й стойност - главница без застрахователна премия. По тези съображения е отказал издаване на заповед за изпълнение.

Частната жалба срещу така постановеното разпореждане е неоснователна.

Настоящата инстанция споделя извода на заповедния съд за наличието на основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение относно претендираните със заявлението суми.

По делото е представен договор за потребителски кредит № 720031251521 от 20.07.2023г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД кредитор, и Е. И. А. - потребител. В клаузите на договора са отразени условията за усвояването му: размер на кредита: 1600 лв.; общ размер на застрахователна премия: 693,44 лв.; общ размер на кредита: 2293,44 лв.; годишен лихвен процент - 34,13 %; годишен процент на разходите (ГПР) 39,84 %; възнаградителна лихва – 1229,98 лв.; обща сума, дължима от потребителя: 3523,42 лева; срок на кредита: 05.04.2026г. В договора е обективиран погасителен план за срока на действие до 05.04.2026г., видно от който месечно се дължи сумата от 110,11 лева. В чл. 7.2.2 от договора се посочва, че в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, респективно – по банкова сметка на съответния застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора. Приложено е заявление 2 декларация за установяване на договорни отношения, като в т. 13 е отразено съгласието на кредитополучателя А. да й бъдат сключени застраховки.

От погасителния план се установява, че главницата по кредита включва както сумата, директно преведена на кредитополучателя, така и сумата за застраховка живот.

В чл. 411, ал. 2, т.1 - т.5 от ГПК са уредени хипотезите, в които съдът следва да откаже издаването на заповед за изпълнение. Длъжникът в настоящото заповедно производство е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което съдът дължи служебна проверка, на основание чл.

411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, както за съответствие на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, по смисъла на Закона за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, каквато в случая се явява застрахователната премия. От изложеното се налага извода, че застрахователната премия следва да бъде включена в ГПР, тъй като представлява разход по кредита. От твърденията на самия жалбоподател се установява, че посоченият ГПР не отразява действителните разходи по кредита, т.к. при изчислението му не е взета предвид застрахователната премия, тъй като същата е включена в главницата. В резултат на неточното посочване на ГПР в договора за кредит потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителната му цена.

Досежно размерът на договорната лихва, съдът напълно споделя доводите на заповедния съд за недействителност, доколкото възнаградителната лихва е около 76 % от размера на кредита. Очевидно е, че подлежащата на изплащане възнаградителна лихва създава значително неравновесие между страните и противоречи на принципите на добрите нрави и на добросъвестността. Подобни уговорки не могат да бъдат оправдани със свободата на договаряне и винаги са недействителни.

С оглед посоченото дотук, съществува обоснована вероятност клаузите относно възнаградителната лихва, ГПР и общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, да са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.

1 от ЗЗП и чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, евентуално целият договор недействителен.

Изложеното налага категоричен извод за наличие на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, което от своя страна прави законосъобразен отказа за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за вземанията, предявени с процесното заявление. Доколкото от заявлението не става ясно 3 дали са заплащани суми по кредита и съответно дали са отнасяни като погашения по договорни лихви и застрахователни премии, то не би могло да се приеме, че цялата претендирана със заявлението главница е дължима, поради което заявлението следва да се отхвърли изцяло.

Поради така изложените съображения подадената частна жалба се явява неоснователна, а обжалваното с нея разпореждане следва да бъде потвърдено.

За настоящата инстанция разноски не се присъждат, с оглед неоснователността на частната жалба.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 26077/13.09.2024г., постановено по ч.г.д. № 13115/2024г. на Районен съд - П., XII гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4