Решение № 98 от 11.06.2021, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 993/2021
- Вид
- Решение № 98
- Подписан
- 11.06.2021
- В сила
- 11.06.2021
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, ал.1, т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.79, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111,б.А · Закон за задълженията и договорите
- чл.116, б.Б · Закон за задълженията и договорите
- чл.79, ал.3 · Закон за частните съдебни изпълнители
РЕШЕНИЕ
№ 98 гр. Пловдив , 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на двадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:
Членове:
Стефка Т. Михова
Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело № 20215300500993 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на М. АС. К. от гр.
Пловдив, ул. „****, ЕГН **********, против Решение №261864 от 23.12.2021г., постановено по гр.д. №3308/2020г. по описа на Районен съдПловдив, ІХ гр.с., с което е било признато за установено, че дължи на П.С. И., ЕГН ****, в качеството му на частен съдебен изпълнител, сумата от 766,32 лв., представляваща незаплатени такси и разноски по изпълнително дело № 22/2014г. по описа на ЧСИ П.И., с рег. № 821 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд- Пловдив, за което вземане по ч.гр.д.№20764/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив, І бр.с., е била издадена Заповед №11476/20.12.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като се препраща към изложените доводи в отговора на исковата молба и в писмената защита. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
Ответната страна по жалбата-
1
П.С.
И., ЕГН
****, чрез пълномощника си по делото адв. А.Н., в писмен отговор на същата иска обжалваното решение да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснато нарушение на императивни материалноправни норми съгласно задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск на ЧСИ П.И. с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземане в размер на 766,32 лв., представляваща незаплатени от ответника М. АС. К. такси и разноски по образуваното срещу него изпълнително дело № 22/2014г. по описа на ЧСИ П.И., с рег. № 821 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд- Пловдив.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 13.01.2014г. при ищеца, в качеството му на частен съдебен изпълнител с район на действие Окръжен съд- Пловдив, по молба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и на основание представен изпълнителен лист срещу ответника М. АС. К. е било образувано и.д.№22/2014г. По посоченото изпълнително дело са били предприети изпълнителни действия за 2 удовлетворяване на вземането на взискателя, като е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и са започнали удръжки от същото. С писмена молба от 27.06.2014г. взискателят е поискал вдигане на наложения запор и спиране на изпълнителните действия поради постигнато споразумение с длъжника, а с писмена молба от 07.07.2016г. е поискал прекратяване на изпълнителното производство поради пълното погасяване на задълженията след заплащане на дължимите към съдебния изпълнител пропорционални и други такси. По молба на длъжника с постановление на съдебния изпълнител от 07.11.2019г. изпълнителното производство е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.
В настоящото производство ищецът претендира от ответника сумата от общо 766,32 лв. с ДДС- незаплатени такси и разноски по изпълнителното дело, от които 567,45 лв. без ДДС- пропорционална такса по т.26 от Тарифата за таксите и разноските /ТТР/ към ЗЧСИ върху предявеното за събиране в производството вземане на взискателя, 1,85 лв. без ДДС- такса за изпращане на съобщение до длъжника за спиране на делото и на съобщение до работодателя за вдигане на запор от 02.07.2014г., 15 лв. без ДДС- такса по т.3 от тарифата за извършени справки НАП и ГРАО от 24.01.2017г., 05.04.2017г. и 19.04.2019г.; 10 лв. без ДДС- такса по т.4 от тарифата за изготвяне и връчване на съобщение до длъжника от 05.07.2018г.; 40 лв. без ДДС- такса по т.5 от тарифата за съобщения до длъжника от 10.09.2019г. и 07.11.2019г., 2 лв. - такса по т.31а от тарифата за извършена справка НОИ от 31.10.2017г. и 2,30 лв.- такса по т.31к за изпращане на съобщение до длъжника от 05.07.2018г.
Претенцията за заплащане на дължимата пропорционална такса по т.26 от тарифата е основателна. Съгласно посочената разпоредба се дължи такса за изпълнение на парично вземане в съответен размер спрямо събраната сума. Изпълнение на парично вземане е налице, както когато кредиторът- взискател е получил дължимата му сума от съдебния изпълнител в резултат на извършено разпределение на събрани по изпълнителното дело суми, така и когато сумата е била платена на кредитора директно от длъжника. В настоящия случай при положение, че длъжникът е заплатил задължението си на кредитора след образуване 3 на изпълнително производство и предприемане на изпълнителни действия /налагане на запор върху трудовото му възнаграждение/, то той дължи заплащане на таксата за изпълнение на паричното вземане по т.26 от тарифата, като в този смисъл е формирана и трайна съдебна практика /Решение №640 на ВКС от 04.10.2010г. по гр.д.№920/2009г.; Решение №82 на ВКС от 08.05.2012г. по гр.д.№1891/2010г.; Решение №523 на ВКС от 19.07.2012г. по гр.д.№1496/2010г.; Решение №266 на ВКС от 19.12.2013г. по гр.д.№1427/2012г./. Неоснователни са доводите на ответника, че не дължи посочената такса, защото последната не била внесена от взискателя. Таксата по т.26 от тарифата се дължи в случаите на събиране на вземането, поради което същата не се внася авансово от взискателя, а се заплаща направо от длъжника или се удържа от събраната сума при извършване на разпределение. Отделно от това съгласно разпоредбата на чл. 79, ал.2 от ГПК когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те се събират от длъжника, поради което и не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че длъжникът дължал само тези такси по изпълнението, които са били внесени и са се превърнали в разноски. Неоснователни са и доводите му, че не дължи заплащане на таксата по т.26 от тарифата на съдебния изпълнител поради липса на материално правоотношение между тях.
Такова материално правоотношение за посочената такса е налице, като същото възниква от естеството и начина й на събиране и от цитираната разпоредба на чл.79, ал.2 от ГПК, които дават право на съдебния изпълнител да насочи претенцията си за същата спрямо длъжника.
Ирелевантни за дължимостта на таксата са и наведените от длъжника възражения за нередовно връчване на поканата за доброволно изпълнение, както и за перемиране на изпълнителното дело.
Действително в случая изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК поради настъпила перемпция, но двегодишният срок на същата е започнал да тече след пълното погасяване на задължението на длъжника към взискателя съгласно условията на сключеното между тях споразумение /в периода, в който длъжникът е правил доброволни плащания и изпълнителното дело е било спряно съгласно уговорките между страните, не е било необходимо взискателят да прави искания за извършване на изпълнителни действия, за да избегне 4 настъпването на перемпцията и такава не настъпва/. С извършването на доброволно плащане на дължимите суми на взискателя за длъжника е възникнало и задължението да заплати на съдебния изпълнител таксата по т.26 от тарифата, като с оглед събирането на същата изпълнителното дело не е било приключено и е останало висящо.
Настъпилата впоследствие перемпция на същото прекратява само процесуалното правоотношение по изпълнителното дело, а не води до погасяване на вземането на съдебния изпълнител срещу длъжника за заплащане на таксата, нито е пречка за предявяване на вземането в отделно производство, тъй като посочената такса се дължи за извършеното по делото изпълнение на паричното вземане на взискателя. Не могат да бъдат споделени и доводите, че предвиденият процесуален ред по чл.79, ал.3 от ЗЧСИ за събиране от съдебния изпълнител на неплатените такси чрез издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК можел да се приложи само срещу взискателя, а не и срещу длъжника. В посочената разпоредба не се прави такова разграничение, а същата въвежда общо правило за събиране на дължимите на съдебния изпълнител такси и разноски. В мотивите по т.11 от Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, в които се разглежда възможността за издаване по реда на чл.79, ал.3 от ЗЧСИ на заповед за изпълнение срещу взискателя, не са излагани съображения, че посоченият процесуален ред е неприложим спрямо длъжника. Неоснователни са и доводите за погасяване по давност на вземането на съдебния изпълнител за заплащане на таксата. Посоченото вземане се погасява с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, като същото, независимо че представлява възнаграждение за предоставените услуги от съдебния изпълнител, не може да бъде определено като
„възнаграждение за труд“ по смисъла на чл.111,б.А от ЗЗД, тъй като между съдебния изпълнител и страните по изпълнителното дело не възникват трудови правоотношения. От представената по делото справка от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е видно, че длъжникът е погасил задължението си към банката разсрочено с извършване на множество частични плащания в периода 30.06.2014г.-30.06.2016г. съгласно споразумението между тях. С плащането на всяка отделна сума в полза на съдебния изпълнител е възникнало и вземане за заплащане на 5 съответстващата на доброволно платената сума пропорционална такса по т.26 от тарифата. До 26.06.2015г. е било в сила Постановление на Пленума на Върховния съд №3/1980г., съгласно което давност не тече по време на изпълнителното производство /Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, с т.10 от което постановлението е обявено за изгубило сила, поражда действие от датата на постановяването му и не се прилага по отношение на юридически факти, настъпили преди това /в този смисъл- Решение №170 от 17.09.2018г. на ВКС по гр.д.№2382/2017г., ІV г.о.//, поради което и погасителна давност за вземанията за таксата е започнала да тече от 26.06.2015г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с което давността е прекъсната съгласно чл.116, б.Б от ЗЗД, е депозирано в съда на 17.12.2019г., т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок, поради което вземането за пропорционална такса в пълния му размер не е погасено по давност. Предвид горното предявеният иск за сумата от 567,45 лв. без ДДС, респ. 680,94 лв. с ДДС- пропорционална такса по т.26 от Тарифата за таксите и разноските /ТТР/ към ЗЧСИ, е основателен и следва да се уважи.
По отношение на претенцията за сумата от 1,85 лв. без ДДСразноски по т.31, б. К от тарифата за пощенски или куриерски услуги за изпращане на съобщение до длъжника за спиране на делото и на съобщение до работодателя за вдигане на запор от 02.07.2014г., настоящият състав на съда намира следното:
Съгласно забележката към т.31 от тарифата тези разноски са за сметка на длъжника, когато за тях е издаден документ по Закона за счетоводството. В случая по делото липсва подобен документ, от който да се установява извършването на разноските, т.е. че съдебният изпълнител е заплатил претендираната сума на съответния оператор, поради което претенцията му не може да бъде уважена.
По отношение на претенциите за заплащане на такса по т.3 от тарифата в размер на 15 лв. без ДДС за извършени справки НАП и ГРАО от 24.01.2017г., 05.04.2017г. и 19.04.2019г.; такса по т.4 от тарифата в размер на 10 лв. без ДДС за изготвяне и връчване на 6 съобщение до длъжника от 05.07.2018г.; такса по т.5 от тарифата в размер на 40 лв. без ДДС за съобщения до длъжника от 10.09.2019г. и 07.11.2019г., такса по т.31а от тарифата в размер на 2 лв. за извършена справка НОИ от 31.10.2017г. и такса по т.31к в размер на 2,30 лв. за изпращане на съобщение до длъжника от 05.07.2018г. настоящият състав на съда намира следното: