Определение № 169 от 15.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 169 гр. София, 15.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20258002100171 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 7415/20.11.2024 г. на община Добрич, представлявана от кмета Й. Й., срещу въззивно решение № 256/18.10.2024 г. по в. гр. д. № 726/2023 г. на Окръжен съд - Добрич.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: кога следва да се приеме, че един имот е с неизвестен собственик и като безстопанствен е станал собственост на държавата.

Ответниците по касация С. С. П., С. В. П. и П. В. П., и тримата от [населено място], чрез адвокат М. И., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на съдебни разноски.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 233 от 23.03.2023 г., поправено и допълнено по реда на чл. 247 и чл. 248 ГПК с решение № 709 от 12.09.2023 г., и двете по гр.

1 д. № 2971/2022 г. на Районен съд - Добрич, с което е признато за установено по предявените от С. С. П., С. В. П. и П. В. П. срещу община Добрич искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответната община не е собственик на 664 кв.м. в ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], представляващ УПИ *-*, кв. 918 по плана на[жк], находящ се на [улица].

Въззивният съд е приел за установено, че С. П./съпруга/, С. П. и П. П. /деца/ са законни наследници на починалия на 01.12.1997 г. В. П. П.. От заключението на техническата експертиза е прието, че процесният имот с идентификатор *** по действащите КК и КР е образуван от имот с пл. № *, кв. 4 по първия регулационен план на [населено място] от 1955 г, с площ от 1850 кв.м. За имота е отреден парцел *-*, кв. 4 с площ от 1300 кв.м., предвиден за жилищно застрояване, а останалата площ от 550 кв.м., намираща се северно от имота, е отредена за парцел, за който в плана не е предвидено благоустройствено мероприятие.

Вещото лице е отбелязало, че макар да липсва отреждане, то тази площ не е изключена от селищните граници. В разписните листове към регулационния план не е посочен собственикът на имота, послужил за кадастрална основа. В следващия регулационен план от 1973 г. процесният имот е обозначен с пл. №*. Променена е част от западната му граница, в резултат на което площта на имота е намалена на 1727 кв.м. Урегулиран е в парцел *-*, кв. 1 с площ от 1015 кв.м., като са предвидени придаваеми части към и от него. Останалото дворно място от 712 кв.м. е включено без конкретно отреждане в площ за озеленяване в селищните граници. В разписните листове като собственик на имот с пл. №* е записан С. Г.

И.. В регулационния план на селото от 1980 г. имотът е отново записан с пл. №* и квадратура от 1727 кв.м., за който е отреден парцел *-* в кв. 1 с площ от 1000 кв.м., а остатъкът от 727 кв.м. е включен в имот без посочено отреждане заедно с остатъците от други урегулирани имоти. Съдът е констатирал, че при действието на този план е съставен нотариален акт по давностно владение и наследство от 1986 г., с който Б. С. С. е призната за собственик на дворно място от 1000 кв.м., включено в парцел *, пл. № * в кв. 1, ведно с построената в него къща. С договор за покупко-продажба от 26.07.1988 г., сключен между Б.

С. и С. П. /по време на брака й с В. П./, ищцата е придобила правото на собственост върху недвижим имот, представляващ къща от две стаи, кухня и антре, ведно с дворно място с площ от 1000 кв.м., представляващо парцел *, пл. № * в кв. 2 по плана на кв. Р., [населено място]. По следващия регулационен план от 1989 г. процесният имот е записан с пл. № * и площ от 1727 кв.м. От него е образуван парцел *-* в кв. 2 с площ от 1000 кв.м. и отреждане за „жилищно застрояване“, а останалата площ от 727 кв.м. е предвидена в площ за озеленяване, без посочено отреждане. Регулацията в частта, касаеща изключването на част от имота на север и включването му в друг парцел, за който в плановете не е предвиждано отреждане, не е прилагана, като имотите в тази част на населеното място се владеят от собствениците по кадастралните им граници. В действащия ПУП-ПРЗ, одобрен през 2004 г., имотът е урегулиран в ПИ *-* в кв. 918 с площ от 1644 кв.м., като регулационните граници /материализирани на място/ съвпадат със заснетите в действащите КК и КР граници. Прието е, че разликата в квадратурата между имота при действието на различните регулационни планове е резултат от промяна на западната кадастрална граница. От събраните гласни 2 доказателства съдът е установил, че ищцата и съпругът й до смъртта му, а след това и от наследниците П. П. и С. П., са осъществявали, считано от 26.07.1988 г., спокойно, явно, необезпокоявано и непрекъснато владение на имот с идентификатор *** с площ от 1664 кв.м., упражнявано в границите на имот с пл. № * по кадастралната основа към плана от 1980 г. Разпитаните свидетели сочат, че праводателят на ищците Б. С. и нейният баща С. И. са упражнявали владение върху имота не само в границите на признатото им с нотариалния акт по обстоятелствена проверка дворно място, но включително и върху частта от имот пл.

№ *, която е включена в площ за озеленяване, което свидетелство съответства и на записването в разписния лист към регулационния план от 1973 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че актът за общинска собственост, с който община Добрич се легитимира като съсобственик на процесния имот, няма правопораждащо действие, а констатира правото на собственост на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. В съставения АЧОС посочената разпоредба на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС не удостоверява конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е придобит от държавата, а впоследствие преминал в патримониума на общината. Съдът е изложил съображения, че съгласно чл. 6 ЗС (ред. ДВ, бр. 92/1951 г.) имотът, който е с неизвестен собственик, т. е. е безстопанствен, става собственост на държавата, която е собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. Записаното в акта основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС предвижда, че застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините според действащите ПУП, преминават в собственост на общините. От събраните доказателства не е установено процесният имот да е променял своята цялост. При записването в разписния лист към кадастралната основа на РП от 1973 г. имот с пл. № * е собственост на С. И., респ. към датата на влизане в сила на чл. 6 ЗС (обн. изв. бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г.) същият не е бил безстопанствен, поради което не е станал държавна собственост на това основание. В подкрепа на този извод съдът е посочил и показанията на свидетеля К. Г., че още преди 1955 г., когато е приет първият регулационен план на [населено място], имотът е стопанисван от С. И.. Част от имота с плановете от 1955 г., 1973 г., 1980 г. и 1989 г. е била предвидена като площ за озеленяване в селищните граници, но в нито един от плановете няма отразяване за урегулирането на остатъците от имотите в общ парцел с конкретно отреждане. Тази площ е останала неурегулирана, предвид липсата на конкретно отреждане. Прието е, че по делото няма данни за установена фактическа власт от страна на държавата върху тази част от имота, същата не е отчуждавана, нито върху нея е осъществено кооперативно земеползване. В заключение съдът е посочил, че имот пл. № * в кв. 4 по плана от 1955 г. е бил във владение на С. И., впоследствие на дъщеря му, а от 26.07.1988 г. на ищцата и съпруга й приживе, съответно и на техните деца след неговата смърт, в имотните му граници. Само по себе си включването на част от имот в зона за озеленяване няма за последица придобиването на правото на собственост от държавата /общината/, доколкото те могат да придобият собствеността върху такъв имот само след проведено производство за отчуждаване, за каквото по делото няма 3 данни.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Така, както е поставен от касатора, въпросът не може да предпостави допускане на касационно обжалване като решен в противоречие с практиката на ВКС. В нея се приема, че съгласно чл. 6 ЗС /ред. ДВ. 92, 1951 г./ държавни стават имотите, които нямат друг собственик. Основните данни за недвижимите имоти, включително и тези за правото на собственост, се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), Закона за териториалното и селищно устройство (отм.), съответно Закона за кадастъра и имотния регистър, ЗС, ЗСПЗЗ.

Ако по време на отреждането със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен /план за обществени мероприятия/, дворищнорегулационен/ един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен, респ. преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. Приема се също, че дали един имот е с неустановен собственик, следва да се установи в хода на конкретното съдебно производство. В съответствие с тази практика въззивният съд е изследвал записванията в разписните книги към всеки от приетите КРП на [населено място], както и показанията на разпитаните по делото свидетели, въз основа на които доказателства е приел, че наследодателят на праводателя на ищците е записан като собственик на имот с пл. № * по плана от 1973 г., който в голямата си част съответства на имот с идентификатор *** по сега действащите КК и КР. Посочил е, че имотът, от който е образуван имот с пл. №* по плана от 1973 г., е владян от С. И. и преди приемането на този план, от което следва, че процесното дворно място не е било безстопанствено, респ. не е станало собственост на държавата, поради липса на друг собственик и не е установено наличието на посоченото в АЧОС основание, на което се е позовала общината. При това положение, не е налице противоречие с цитираната от касатора практика на даденото разрешение от въззвивния съд по поставения въпрос.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, община Добрич следва да заплати в полза на С. С. П., С. В. П. и П. В. П., [населено място], направените разноски за адвокатско възнаграждение от всеки от тях в размер на по 1200 4 лева. С оглед разпоредбите на чл.5, чл. 12, ал.1 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят по 613,55 евро.