Решение № 50 от 24.04.2024, Районен съд - Каварна

РЕШЕНИЕ

№ 50 гр. Каварна, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина М. Узунова Панчева при участието на секретаря Елена Б. Шопова като разгледа докладваното от Веселина М. Узунова Панчева Гражданско дело № 20233240100401 по описа за 2023 година

Производството е по чл.26 от Закона за задълженията и договорите и чл.55 от ЗЗД.

Гражданско дело № 401/2023 г. е образувано въз основа на искова молба с вх.№3221/06.11.2023г., подадена от Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла, чрез адв.П. П. – САК, срещу „К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к.6300, ул.“***“, №12, представлявано от В. М. И..

В исковата си молба ищцата излага, че на 27.07.2022 г. между нея и ответното дружество „К.“ ООД е сключен договор за паричен заем № 702111, по силата на който е усвоена главница в размер на 3500 лв. В договора е посочен Годишен процент на разходите – 49,253 % и месечен лихвен процент от 3,400 %, като липсва информация за годишен лихвен процент.

Излага още, че в чл. 6 от договора е посочено, че заемът се обезпечава с 2 обезпечения: 1. С гарант/и отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и 2. – с ценна книга, издадена в полза на Заемодателя. В чл. 10, ал.2 от Общите условия е записано, че обезпечението следва да бъде с гаранти – две физически лица, всяко от които да отговаря на определени кумулативно определени условия, залог върху движима вещ, първа по ред ипотека или предоставяне на безусловна банкова 1 гаранция. Предоставянето на второто обезпечение се извършва към момента на сключване на договора за кредит, чрез подписване от страна на заемополучателя на Запис на заповед. В резултат на това за усвоения заем в размер на 3500 лв. и за срок на ползване от 17 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 7769 лв. включваща главница в размер на 3500 лв., лихва в размер на 1165,95 лв. и неустойка 3103,05 лв.

Ищцата счита, че така посоченият договор е нищожен на основание чл.

22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Аргументите й за това са следните:

Ищцата счита, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Посочената разпоредба поставя изискването всички елементи от договора за кредит да се представят с еднакъв вид, формат и размер на шрифта – не по-малък от 12. В настоящия случай шрифтът в договора не е еднакъв по вид, формат и размер, като включително шрифтът е с размер по-малък от 12. Отделните елементи на договора са с множество различия, както в геометричните параметри (големина на буквите, междубуквен интервал, междуредово разстояние, ляво и дясно поле на текстовете), така и в стиловите признаци на шрифтовото семейство (нормален шрифт, удебелен, олекотен, получер).

На следващо място счита, че договорът е недействителен, тъй като клаузите на чл. 8 и чл.6 от договора във връзка с чл.10 от Общите условия представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последния е прикрил обозначавайки го като неустойка. Предвид това счита, че необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което, като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Твърди, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство 2 безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Счита, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си и по смисъла на закона. В първата хипотеза се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и третото лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника.

Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Счита, че изложените съображения потвърждават, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит и са с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал.

1 ЗПК.

На следващо място, ищцата счита, че изложеното обуславя и недействителността на процесния договор поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване на абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.

Посочва, че в договора е уговорен лихвен процент в размер на 3,400 % на месец или 40,8 % и ГПР в размер на 49,253 %, но не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.

Навежда твърдения, че договорът е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приема, че при формиране на възнаградителна лихва, макар нормативно да не е установен императивен 3 лимит, обективен критерий за добросъвестното определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме, като максимален размер. Посочено е, че се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 3,400 % на месец или 40,8 % годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. В тази връзка и счита, че следва ясно да се откроява института на ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само компонент, по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с противоречието й с добрите нрави. Останалите разходи по кредита (като застраховка, лихви, такси и прочие) също са компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Процесната клауза на възнаградителна лихва по договора, накърнява договореното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави води до нищожност и на целия договор (per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК).

Посочва, че клаузите на чл. 8, чл. 6 от процесния договор и чл. 10 от Общите условия нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП също противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения да осигури обезпечение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с това счита, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Твърди, че посочването в договора за кредит на по-нисък от 4 действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви, като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посоченото обстоятелство аргументира нищожността на клаузата за неустойка и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Неустойката за изпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставяне на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна, и санкционна функции.

В случая стойността на уговорената неустойка (3103,05 лв.) е съизмерима с размера на главницата по кредита (3500 лв.). Наред с това същата надвишават значително размерът на договорената лихва, която се явява и възнаграждението на кредитора за сключената кредитна сделка. В тази връзка счита, че е налице очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по облигационното правоотношение.

Неравностойността в насрещните престации на страните уговорили тази неустойка е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при което правно положение съдебната практика е категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с добрите нрави.

Ищцата посочва, че клаузите на чл. 8, чл. 6 от процесния договор и чл.

10 от Общите условия целят заобикаляне на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде 5 събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторна лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

И на последно място твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния договор.

С оглед на изложено счита, че процесния договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Моли съда да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 702111 от 27.07.2022 г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителски кредит и Закона за защита на потребителите. В условия на евентуалност в случай, че съдът не уважи иска за прогласяване на нищожността на договора за потребителски кредит, моли да прогласи нищожността на клаузата на чл. 8 от договора, като неравноправни и противоречащи на закона и добрите нрави.

На следващо място моли съда да осъди на основание чл. 23 ЗПК във вр. с чл.

22 ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, п.к. 6300, ул. „***“ № 12, да заплати на Т. Л. Д. ЕГН **********, сумата в размер на 50 лв. като частичен иск от сумата 4269 лв., представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателното й заплащане. Претендира разноски.