Определение № 2666 от 21.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2666 гр. София, 21.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20268002101356 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Софийски градски съд, подадена чрез процесуален представител съдебен помощник И. Б. против решение № 577/01.12.2025г. постановено по в.гр.д. № 454/2025г. по описа на Окръжен съд – София.

С обжалваното въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 97/18.03.2025г. постановено по гр.д. № 533/2024г. по описа на Районен съд – Костинброд, в частта, с която на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД Софийски градски съд е осъден да заплати на Д. Е. М. с ЕГН [ЕГН] сумата от 5250 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 09.01.2020г. въззивно гражданско дело № 347/2020г. по описа на СГС, по което е проведено единствено съдебно заседание на 13.05.2021г. и към момента на подаване на исковата молба – 07.05.2024г. не е постановен съдебен акт по същество, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.05.2024г. до окончателното плащане.

В частта, с която искът за солидарно осъждане на Софийски районен съд е отхвърлен, с въззивното решение е обявено, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до 1 касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ не е солидарна и че не следва да изследва приносът на всяка инстанция, въпреки че производството пред двете инстанции е продължило приблизително еднакво дълго. Ако беше приел, че отговорността е солидарна и че следва да се анализира общият принос в забавата, то изходът на делото би бил друг, като искът срещу СГС би бил уважен само частично. Така, съдът не е оценил общата продължителност на делото и споделения характер на нарушението, като е уважил иска за обезщетение в пълния предявен размер, но само спрямо въззивната инстанция; не е изследвал характера на делото; фактическата и правната му сложност; причината за липса на движение в определени моменти, както и стандарта на ЕСПЧ за „разумен срок“. Поддържа също, че определеното обезщетение е прекомерно с оглед реално настъпилите вреди и всички обстоятелства по делото.

В отговор на касационната жалба на касационната жалба ответникът по касация Д. Е. М., чрез процесуален представител адв. К. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна.

Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдържащо се в касационната жалба, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд, включително и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, приел за установени следните факти: Д. Е. М. предявил пред СРС искова молба срещу „Максима България“ ЕООД и искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ на 21.01.2016г., по която е образувано гр.д. № 2977/2016г. по описа на СРС. По това дело е постановено решение от 22.10.2019г., с което исковете са били уважени. Решението е обжалвано от ответника с въззивна жалба подадена на 04.12.2019г., по която е образувано в.гр.д. № 347/2020г. по описа на СГС. По това дело е проведено единствено съдебно заседание на 13.05.2021г., на което делото било обявено за решаване. Към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело – 07.05.2024г. по въззивното дело не е постановено решение.

От доказателствата по делото въззивният съд приел за установено, че общата продължителност на делото е над осем години и осем месеца. Пред СРС производството е продължило от 21.01.2016г., когато е подадена исковата молба, до 22.10.2019г., когато е постановено решението, който период включва и спиране на производството по делото. А 2 пред СГС производството е продължило от 09.01.2020г., когато въззивната жалба и делото са постъпили в този съд, до 30.09.2024г., когато е постановено решението, като периодът включва произнасяне с разпореждане за насрочване от 05.06.2020г., провеждане на едно съдебно заседание на 13.05.2021г., в което е даден ход на устните състезания и делото е обявено за решаване. Решението е постановено на 30.09.2024г., като пред въззивния съд не са събирани доказателства.

При тези факти, въззивният съд извел правни изводи, че са налице елементите от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника – въззивник, тъй като общата продължителност на делото е прекомерна и е налице нарушаване правото на ищеца като участник в правен спор да получи произнасяне в разумен срок при отчитане на обстоятелствата, че делото не разкрива фактическа и правна сложност и не са налице действия на ищеца, които да са допринесли за продължителността на производството. Приел за неоправдани забавяния над 6 месеца при произнасяне по същество, забавяния над 3 месеца при текущи произнасяния и насрочване на открити съдебни заседания за разглеждане на делото за период над 4 месеца. Споделил извода на първоинстанционния съд, че неоснователното забавяне на производството пред СРС е по-скоро минимално от общото неоснователно забавяне на производството, като отговорността за нарушаване на правото на ищеца за получаване на правосъдие в разумен срок следва да се понесе изцяло от СГС. За неоснователни приел доводите на СГС за влияние на ограничителните мерки от 2020г., свързани с Ковид 19 с оглед допуснатото забавяне в насрочването на делото повече от два месеца преди въвеждането на ограничителните мерки, както и тези за невисоката стойност на защитаваните в забавеното производство отношения. Отбелязал, че по делото не са представени доказателства установяващи, че първата обективно възможна дата за разглеждане на забавеното производство е 13.05.2021г. – почти година от датата на постановяване на определението за насрочване, като се отчита и обстоятелството, че както при насрочването, така и при пренасрочването на делата следва да се държи сметка за поредността на постъпването им в съда.

Въззивният съд изложил съображения, че натовареността на СГС не може да се приеме за основание за освобождаването му от отговорност. Изтъкнал, че ЕСПЧ приема в някои свои решения, че високата натовареност на съдилищата може да бъде извинителен критерий относно продължителността на производството, когато държавата е взела мерки за преодоляване на проблема с натовареността. Съобразил, че това разрешение касае случаи, при които въпреки предприетите от държавата мерки, натовареността е толкова голяма, че не може да бъде преодоляно забавянето на правораздаването дори в резултат на тези мерки, което именно е извинителният критерий. В конкретния случай приел, че от доказателствата по делото не може да се изведе положителен извод в тази насока – по делото не са установени конкретни параметри на натовареността на СГС в конкретния период, за да се обоснове извод, че липсата на произнасяне с акт за насрочване на делото за период повече от два месеца преди въвеждането на извънредните мерки срещу Ковид 19, насрочване на о.с.з. за разглеждане на делото почти година след постановяването на акта за насрочване и липса на решение по делото в период от повече от три години след обявяването му за решаване е 3 оправдано.

Намерил за справедлив размерът на обезщетението от 5250 лв. при отчитане на общата продължителност на делото при установената му ниска фактическа и правна сложност и при отчитане на обстоятелството, че делото е било с висок залог за ищеца, тъй като касае обезщетение за причинено му от служители на работодател увреждане, изразяващо се в засягане на физическата неприкосновеност на личността. Същевременно приел за доказани със събраните по делото свидетелски показания вида и интензитета на търпените от ищеца неимуществени вреди. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.

Касаторът Софийски градски съд обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като формулира материалноправен въпрос, по който твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и че установяването на съдебна практика по него е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

При предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ за солидарно заплащане на обезщетение за вреди от нарушение на правото на разглеждане и приключване на делото в разумен срок в последователни фази на производството пред повече от една съдебна инстанция, следва ли съдът да разглежда отговорността на участващите институции като солидарна и да изследва приноса на всяка от тях към общата продължителност на производството, или е допустимо да ангажира отговорността само на едната инстанция, като отхвърли иска срещу другата, без да изследва общия принос към общата продължителност на производството?

Въпросът според касатора е решен в противоречие с решение № 60175/09.09.2022г. по т.д. № 2415/2020г. на ВКС, I ТО и решение № 50258/16.12.2022г. по гр.д. № 4461/2021г., III ГО.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:

Поставеният в изложението въпрос не е част от предмета на делото пред въззивната инстанция, не е разрешен от въззивния съд, за да се изведе извод, че това разрешение е обусловило и крайното решение по делото.

Предметът на въззивното производство е определен от постъпилата от СГС въззивна жалба, като първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът за солидарно осъждане на ответника СРС за заплащане на същата сума е бил отхвърлен. Този факт е изрично констатиран в обжалваното решение. Предопределеното от посоченото в жалбата произнасяне на въззивния съд /чл. 269 от ГПК/ не включва в предмета на въззивното производство произнасяне по солидарната отговорност на двама ответници за обезщетение на вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; кога отговорността на различните инстанции е солидарна и релевантен ли е приносът на всяка от тях към общата продължителност на производството. Тези въпроси не са били въведени в предмета на въззивното производство и въззивният съд не е основал решението си по спора на тяхното разрешаване. Производството пред въззивната инстанция е било висящо само по исковете срещу СГС. С влязлата в сила част от първоинстанционното 4 решение исковете по чл. 2б от ЗОДОВ са отхвърлени срещу ответника СРС и те не са били включени в предмета на въззивното производство. Дори и касационната инстанция да даде отговор на поставения въпрос за солидарната отговорност на ответниците по иска и за приноса на всеки съд към общата продължителност на съдебното производство, той няма да се отрази на изхода на делото. Ето защо поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.