Определение № 1100 от 23.04.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1100 гр. София, 23.04.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Капка Павлова

Георги Иванов като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно частно гражданско дело № 20251000501029 по описа за 2025 година

С определение № 2343 от 19.06.2024г., постановено по т.д.№923 /2021г. по описа на СГС производството по делото е прекратено поради неподсъдност на спора на българския съд.

По реда на чл.248 от ГПК е постановено определение № 3073 от 08.08.2024г., с което е оставена без уважение молбата на „Дубай Авиейшън Корпорейшън“ за допълване на прекратителното определение като на това дружество бъдат присъдени направените в производството разноски.

Против първото определение е подадена частна жалба от ищеца „Крис Еър“ ООД с искане да бъде отменено и въззивният съд да върне делото за даване на ход и разглеждането му от СГС.

На първо място се излагат доводи, че възраженията за наличие на арбитражна клауза и за неподсъдност на делото не са направени в срок, тъй като е пропуснат срока за подаване на отговор на исковата молба. Счита,че СГС незаконосъобразно не е приел, че срокът за отговор на исковата не е изтекъл към момента на осъществяване на първото процесуално действие от страна на ответника и без всякакво основание е „продължил“ същия, при положение, че той обективно вече е изтекъл. Това процесуално действие било в пълно противоречие с нормите на чл.63 и чл.64 от ГПК.

Самият ответник в молбата си от 30.06.2022г. правел изявление, че книжата са получени от доверителя му и признавал, че срокът за отговор е изтекъл на 04.06.2022г.

Безусловно и и очевидно се правело признание на неизгоден за страната факт по връчването – датата на получаване 21.05.2022г., считано от която преклузивният срок за възраженията по компетентността на българския съд вече изтекъл.

Не били посочени, а и не било поискано да се посочат никакви 1 особени обстоятелства, които да предполагат възстановяване на срок. Ответникът бил огромно търговско дружество с бизнес по целия свят и дългогодишен бизнес в Република България като разполагал с неограничен ресурс ,така че било несериозно да се твърди, че не е бил в състояние да организира искане за продължаване на срока си навреме.

На следващо място се правят оплаквания, че арбитражната клауза в договора между страните е изцяло неравностойна. Същата била част от типов договор, предложен изцяло от „Флай Дубай“ като икономически силната страна. Същата гласяла, че спорът може да бъде отнесен пред арбитраж само и ако „Флай Дубай“ еднолично реши това да бъде така.

Същото било положението и с възможността ако „Флай Дубай“ не избере спорът да се реши от арбитраж, то същият да бъде разгледан пред съдилищата в Дубай като ищец при негов избор. Нямала подобно уговорка , отнасяща се до „Крис Еър“ ООД. Формулировката на клаузата 18.2 от договора не предвиждала „Крис Еър“ ООД да предявява иск, или да избира дали да го предяви пред съд в Дубай или арбитраж. Нямало никакво съмнение в това, че ставало въпрос за иск на „Флай Дубай“ , защото „Крис Еър“ ООД нямало как да знае и да разбере какъв е изборът на „Флай Дубай“. При евентуално заведено дело от „Крис Еър“ ООД това дружество рискувало „Флай Дубай“ да заяви, че избира арбитраж или съд в Дубай, или ако искът бъде предявен пред съда в Дубай- да заяви, че избира арбитраж и така да блокира едно евентуално съдопроизводство, инициирано от „Крис Еър“ ООД във всички негови мислими варианти.

Така се не само давали права единствено на „Флай Дубай“ да предяви иск ,но и умишлено да създава пречка пред това „Крис Еър“ ООД да предяви свой иск по свой избор.

Тези две обстоятелства водели до крайно несправедлив резултат и подобни уговорки били напълно неравностойни от гледна точка на осъществяване на правото на защита и равнопоставеността на страните. Клаузата била изцяло едностранна като предоставяла права и привилегирован социален статус само на „Флай Дубай“.

Клаузата била нищожна поради противоречие с добрите нрави и закона и поконкретно с нормата на чл.7,ал.1 от ЗМТА, която предвиждала взаимност, както с нормата на чл.23 от КМЧП, защото предоставяла права само на „Флай Дубай“.

Освен това в жалбата се развиват съображения, че дори да се приеме, че клаузата е валидна, то тя произвеждала действие само ако „Флай Дубай“ е ищец, защото не предвиждала нито право, нито ангажимент за „Крис Еър“ ООД да избере арбитраж. Поради това, ако същото дружество е ищец, то за него нямало уговорка да избере арбитраж или съд в Дубай.

При условията на евентуалност, ако не бъдат приети предходните съображения, са развити доводи за противоречие на клаузата на чл.18.2 от Договора на обществения ред в Република България. Според частния жалбоподател тя предполагала, че „Крис Еър“ ООД е длъжно да предупреди „Флай Дубай“ , че ще предяви иск, за да може ответното дружество да му каже дали искът да е пред съд или арбитраж. Необходимостта да се чака разрешение за предявяване на иска, което напълно очаквано нямало да бъде дадено водело до нищожност 2 на посочената клауза.

Правото на иск било публично право и възможността за неговото упражняване не можела да бъде подчинена на принципите на диспозитивността и договорната автономия още повече когато договорките между страните са наложени едностранно от икономически по-силната страна. Нормата на чл.124, ал.1 от ГПК имал особен повелителен характер и тя давала право на всеки да може безусловно да защити правата си чрез иск.

На следващо място се излагат доводи в подкрепа на становището,че ищецът е търговски представител по смисъла на Директива 86/653 ЕИО, докато с цитираната по-горе клауза на договора между страните ответникът целял да заобиколи ефектът на правото на ЕС.

В частната жалба е направено искане, в случай, че съдът има колебания относно качеството и статуса на „Крис Еър“ ООД спрямо Директивата, да отправи преюдициално запитване на Съда на ЕС по четири въпроса.

Насрещната страна е подала отговор на частната жалба, с който я оспорва. Счита определението, с което е прекратено производството поради неподсъдност на спора за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Развива подробни доводи в подкрепа на своето становище.

Частната жалба против прекратителното определение на СГС се явява процесуално допустима – същата е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването и подлежи на разглеждане по същество. При преценка на правилността на обжалвания съдебен акт настоящият състав намира следното:

Производството пред т.д.№ 923 / 2021г. по описа на СГС е образувано по повод искова молба, подадена от „Крис Еър“ ООД против „Дубай Авиейшън Корпорейшън“, ползваща наименованието „Флай Дубай“ с искане ответната страна да бъде осъдена да заплати общо сумата от 173 277,88 лева, от която 79960,56 лв. еднократно обезщетение по чл.40, ал.2 от ТЗ, вр. чл.17, пар.1, б.“б“ от Директива 86/653 ЕИО, 85188 лв. обезщетение по чл.17,пар.3 от Директивата за понесените вреди от прекратяването на сключения на 01.11.2019г. между страните договор, законната лихва върху сумата от 79960,88лв. за периода от 30.05.2002г. до деня на подаване на исковата молба в размер на 8129,32лв. и законната лихва върху двете главници за периода от 30.05.2002г. до окончателното изплащане на претендираното обезщетение.

С подадения отговор на исковата молба и отговора на допълнителната искова молба ответното дружество е направило възражение за наличие на неподведомственост на спора пред българския съд поради предвидената в чл.18.2 от Договора за дистрибуция от 01.11.2019г. сключен между страните арбитражна клауза и споразумение за възлагане на спора на чуждестранен съд - компетентният съд в Дубай.

Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на частния жалбоподател, че срокът за отговор е пропуснат и поради това така направените възражения не следва да бъдат разглеждани.

3

По делото липсват данни кога ответникът по иска е получили препис от исковата молба с указание, че следва да подаде писмен отговор. Единствената индикация за момента на получаване на тези преписи е твърдението в молбата за продължаване на срока, подадена на 30.06.2022г., в която е посочено, че същият изтича на 04.06.2022г.

Признанието на факта обаче само по себе си не означава, че същият се е осъществил,а и останалото съдържание на молбата противоречи на признанието. В същата страната е посочела, че срокът „на практика е изтекъл“, което води до извода, че той е в самия си край и именно поради това се иска продължаването му.

При липсата на данни кога е получен преписът от исковата молба за такъв момент следва да се приеме подаването на молбата от 30.06.2022г.

С оглед на изложеното въззивният съд намира, че първоинстанционният съд законосъобразно е продължил срока за отговор на исковата молба.

Самият отговор е депозиран в продължения вече срок, поради което не може да бъде прието, че отговорът е подаден извън срока по чл. 367,ал.1 от ГПК и всички направени възражения със същия следва да бъдат разгледани от съда.

С оглед на този извод е необходимо настоящата инстанция да съобрази дали по същество са налице основанията за прекратяване на производството по делото поради неподсъдност на спора на българския съд. В тази връзка апелативният съд излага следните съображения:

Видно от сключения между страните договор, наречен „Договор за дистрибуция", в чл.18.2 същите са се съгласили, че при възникване на спор, която не е разрешен чрез преговори, същият може да бъде отнесен и окончателно решен чрез арбитраж по усмотрение и избор на компанията Флай Дубай като е посочен и начина на формиране на този арбитраж и правилата, по които същият ще работи.

Страните са се съгласили също, в случай, че Флай Дубай реши да не отнася спора до арбитраж, то същият ще да бъде разгледан от съдилищата в Дубай.

Самото постигане на такова съгласие не е спорно между старите. Спорно е дали така постигната уговорка е валидна или не.

Ищецът излага съображения, че същата е неравностойна и поради това не произвежда действие между страните.

Настоящият състав намира, че това възражение е неоснователно. Посочената клауза от договора има характер на арбитражно споразумение, което възлага бъдещи спорове на арбитраж. Същото е възпроизведено в самия договор, но има самостоятелно съществуване, доколкото не касае същността на самата сделка. То е постигнато от два равноправни субекта, които имат качеството на търговци. Българският закон дава защита при наличие на неравноправни клаузи в договори, сключени от потребители като ги обявява за нищожни, но ищецът в настоящия процес няма такова качество и не може да се ползва от тази защита.

Не могат да бъдат възприети и възраженията, че споразумението е нищожно, тъй 4 като противоречи на обществения ред на Република България.

Правната система на страната гарантира правото на достъп на всеки един субект на правото до правосъдие като правото на граждански иск е закрепено в чл.124 от ГПК, съгласно който всеки може да предяви иск за защита на своите права. Проявление на това право е подаването на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото производство и приемането й от съда за разглеждане. Страните обаче могат да уговорят техните имуществени спорове /извън изрично посочените в закона изключения/ да бъдат разрешение от арбитраж, като съдът е длъжен да зачете тяхната воля съобразно нормата на чл.19,ал.1 ГПК.

Възраженията на частния жалбоподател са свързани със самото съдържание на споразумението и по-конкретно с факта, че само една от страните може да поиска разглеждането на спора от арбитраж. Това съдържание обаче е било уговорено от тях и е проявление на договорната свобода , прогласена в чл.9 от ЗЗД. Тя дава възможност на едно лице да реши дали да се обвърже с друго лице в правоотношение с конкретно съдържание, както и да не се обвърже със същото правоотношение. Ищецът е имал възможност да направи преценка дали да приеме поставените му условия или не. След като е преценил, че може да подпише договора в този му вид, включвайки и клаузата за разглеждане на евентуални спорове от арбитраж само и единствено ако насрещната страна прецени да отнесе спора до арбитраж, то същият е поел риска при предявяване на иск да бъде направено възражение в тази насока, като за него да остане неизвестно дали насрещната страна ще упражни това си право или не.