Решение № 22037 от 04.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22037 гр. София, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110122792 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК.

Ищецът К. В. В. твърди, че ответникът „Софийска вода“ АД е открил партида с абонатен № ** за следния имот, а именно: апартамент № 2, находящ се в гр. София, **. По партидата на горепосочения имот се водели задължения към ответника в тежест на ищеца за периода м.01.2020 г.-м.04.2021 г. от 124,53 лв. главница. Ищецът оспорва да е договорно правоотношение с ответника за доставка на ВиК услуги за посочения имот. Оспорва и ответникът да е извършвал редовен и правилен отчет на общия водомер в сградата и на индивидуалния водомер в имота. Оспорва да е потребена вода в соченото от ответника количество. Твърди в условията на евентуалност, че задълженията за сумата от 124,53 лв. са погасени по давност. Ето защо ищецът моли в отношенията между него и ответника да бъде признато със сила на пресъдено нещо, че не дължи сумата от 124,53 лв. Претендира разноски.

Ответникът „Софийска вода“ АД признава, че ищецът не е потребител на ВиК услуги, признава, че не е потребено соченото количество вода и не оспорва, че задълженията по-стари от три години, са погасени по давност. Оспорва обаче да е канил ищеца да плати.

Твърди, че не е давал повод за спора. Моли за присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа страна и правна страна следното:

По предмета на спора

Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК), установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК).

1

Установителните искове могат да имат за предмет съществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) или несъществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) на едно правно отношение или на едно право.

Отрицателните установителни искове за вземания имат за предмет несъществуването на субективно притезателно право. По своето естество такива искове са отрицателни установителни искове за признаване за установено, че не съществуват вземания за сумата (вземания в размер на тази сума). Без всяко значение по тези искове е, че ищецът е посочил като „основание“ на исковете например това, че не е в облигационна връзка с ответника, или, че е в облигационна връзка с ответника, но в исковия период ответникът не е доставил топлинна енергия в твърдените извънсъдебно от ответника размери. Такива твърдения на ищеца не представляват „основание на иска“, защото при отрицателните установителни искове, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ белег (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК не важи при отрицателните установителни искове). Извод за това следва от обстоятелството, че силата на пресъдено нещо при отрицателните установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при другите искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при отрицателните установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение. Вж. в този смисъл Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 1959, с. 148-148, и с. 176-177. Ето защо при предявен отрицателен установителен иск за вземане съдът е длъжен да установи съществува ли или не съществува вземане за процесната сума (и то към датата на устните състезания – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК), без да се ограничава само до обсъждане на наведените от ищеца по тези искове „основания“ на тяхното несъществуване, когато има интерес от такова установяване.

С исковата молба обаче ищецът излага твърдения както че между него и ответника няма облигационно отношение и по тази причина не дължи нищо на ответника – класически пример за отрицателен установителен иск, така и твърдения, че дори и в него тежест някога да е възникнало подобно задължение, то впоследствие е погасено по давност. Заявил е и петитум „не дължа“, пришит към тези твърдения за погасяване по давност на вземанията.

Може ли обаче да се приеме, че след погасяването по давност на едно вземане, то престава изобщо да съществува като субективно право и е основание за предявяване и разглеждане на 2 отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането? В теорията има различни и многобройни схващания за същността на субективното притезателно право, за претенцията, за притезанието, за правото на иск – в процесуален и в материален смисъл (вж. за тях Русчев, Ив. Притезателното субективно право, претенцията, притезанието и правото на иск.

– В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С., 2009, с. 275-292). Спорни са и последиците от изтичането на погасителната давност – дали тя превръща вземането в естествено, дали се погасява само притезанието/претенцията, или се погасява правото на иск, или нещо различно (вж. напр. цитираните автори у Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 4 изд. С., 2007, с. 43-46). Становищата в съдебната практика – относно предмета и допустимостта на иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност – също не са единни.

За да очертае предмета на спора, настоящият съдебен състав съобрази следното:

Предявеният иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност няма за предмет липсата или последващото отпадане на правото на принудително изпълнение на вземането за сумите, предмет на спора. Липсата на право на принудително изпълнение, респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл. 439 ГПК, респ. на исковете по чл. 254-255 ГПК (отм.). Предпоставка за тези искове е наличието на издаден изпълнителен лист на основание несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), или на лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или такъв, издаден на основание влязло в сила осъдително съдебно решение. С тези нарочно уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното или съдебното изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес (неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с.

183 и сл.). Процесният случай не е такъв, тъй като ищцата не твърди, чe ответникът се е снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при действието на ГПК (отм.), нито че за процесните вземания е налице влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК или съдебно решение по осъдителен иск.

Несъмнено е, че предмет на исковете за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност, вън от исковете на длъжника против изпълнението по чл. 439 ГПК, респ. на исковете по чл. 254-255 ГПК (отм.), може да бъде било самото субективно право или задължение, или правомощие, включено в състава на тези материалноправни юридически факти, респ. състояние на правото/задължението, след настъпването на последиците на давността. В теорията (Петров, В. Релевиране на погасителната давност по исков ред. – В: сб. „Предизвикай: Давността!“. Съст. Ст. Ставру, Д. Недев. С., 2017, с. 140143) е изказано мнение, че след настъпване на последиците на погасителната давност вземането придобива ново правно качество – „естествено“/„погасено по давност“, което 3 може да бъде предмет на положителен установителен иск. Това становище има предимствата, че: 1. То добре отговаря на естеството на материалноправната последица – изтичане на давностния срок, която води не до отпадане на задължението (арг. чл. 118 ЗЗД), а само до парализиране на претенцията на кредитора; 2. Коректно отразява особеността на отрицателните установителни искове – че те нямат основание по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което съдът е длъжен служебно да разгледа изобщо въпроса за съществуване на вземането, даже вън от „основанията“ (доводите) на ищеца, докато искането за защита на ищеца длъжник при вземане, което е погасено по давност, е фокусирано само върху въпроса на погасителната давност, 3. Отговаря и на искането за защита, което нерядко се заявява – „признайте, че вземането е погасено по давност“. Искането да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването на правно качество на едно вземане или правоотношение, всякога предполага петитум на положителен установителен иск, а не на отрицателен установителен иск. Така напр. при исковете за нищожност на договор чл. 26 ЗЗД имаме положителни установителни искове за наличието на точно определени пороци на правната сделка. Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, 91-92. Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца.