Определение № 572 от 24.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 572 гр. София, 24.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002902283 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:

Живот и Здраве“ АД, ЕИК: 200299615, срещу въззивно решение № 236 от 07.08.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д № 247 по описа на съда за 2024 г. в частта му, с която след частична отмяна в отхвърлителната част на първоинстанционно решение № 37 от 26.02.2024 г., постановено от Окръжен съд - Разград по гр.д. № 251 по описа на съда за 2023 г., касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на В. Т. Н., ЕГН: **********, допълнително сумата 30000 по главницата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени от смъртта на съпругата му М. Иванова Н.а, починала в резултат от ПТП, настъпило на 30.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, с позоваване на всички касационни основания по чл. 281 от ГПК.

По подробно изложени в жалбата съображения се твърди, че определеният от въззивния съд размер на обезщетение за претърпените 1 неимуществени вреди е необосновано прекомерно завишен и несъобразен със съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи към процесния период. Настоява се, че въззивният съдебен състав не е отчел всички критерии, имащи отношение към запълване със съдържане на понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, Апелативен съд Варна дори не е изброил в мотивите на своето решение всички относими релевантни критерии, задължителни съгласно практиката на ВКС, въз основа на които е осъществил преценката за основателния и справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Според касатора макар въззивната инстанция да е взела предвид някои от въпросните критерии, преценката на съда не е запълнена с оценъчно съдържание, тъй като не е достатъчно, за да е мотивиран един съдебен акт само да бъдат изброени критериите за справедливост, необходимо е съдът да даде оценъчно значение на всеки един от тях досежно размера на обезщетението и да посочи конкретното проявление на всеки един от тях по отношение на увреденото лице, което въззивният състав не е направил. Подчертава се, че Апелативен съд Варна не е обсъдил обществено-икономическите условия на живот в страната, нито пък тези по местожителството на пострадалия към датата на ПТП. Излага се, че въззивният съд е извършил житейски нелогична и неправилна оценка на доказателствата по делото, приложил е избирателен подход при анализа на доказателствения материал и не е обсъдил определени доказателства.

Сочи се и че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди се намира в противоречие с трайно установената практика на Върховния касационен съд, доколкото при съвкупната преценка на доказателствения материал по делото се достига до безспорния извод, че починалата М. Н.а обективно се е намирала на паркинг за автомобили и се е движила по пътното платно, част от паркинга. Тези факти са възприети и обективирани в мотивите на въззивното решение, но въпреки това съдът е постановил съдебно решение, в което е приел, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата М. Н.а. Касаторът поддържа, че при постановяване на въззивното съдебно решение съдът е извършил 2 нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като не е определил съпричиняване от страна на пострадалото лице. По отношение на конкретния казус, касаторът счита за справедливо съдът да определи наличие на съпричиняване в размер на поне 30 %, поради неправомерните действия от страна на пешеходеца, приносът на който е значителен, предвид осъщественото нарушение на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП, и правилника за неговото прилагане.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в частта му за присъдената на ищеца от въззивния съд сума от 30000 лв. по главницата, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Поставят се въпросите:

„1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на

„възстановителна справедливост“ и

„разпределителна справедливост“?“ Възпроизвежда се оплакването в жалбата, че въззивният съд не е обсъдил въпроса за икономически условия по местоживеене на В. Н. към датата на настъпване на вредите, чийто обективен белег са и лимитите на застраховане. Според касатора удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД налага при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и общественоикономическата конюнктура в страната в момента на увреждането.

Обезщетението не следва да надвишава този справедлив и достатъчен размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат и поначало са различни във всеки отделен случай. Твърди се, че отделно от гореизложеното, въззивният съдебен състав е определил и присъдил размер на обезщетението, който не съответства на нивата на емоционална близост между починалото лице и претендиращото обезщетение лице, нито на нивата на застрахователно покритие, които през следващите 3 години са се покачили, а същевременно присъденият размер на обезщетение кореспондира с новите по-високи лимити на отговорност, което прави въззивното решение неправилно, необосновано и несправедливо.

„2. Каква степен на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетена при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл. 113 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на телесните увреждания на пострадалото лице?“

Излага се, че всички нарушения (възражения) извършени от починалото лице и описани в отговора на исковата молба, са доказани категорично от събраните писмени и гласни доказателства, и се намират в пряка причинноследствена връзка /цитирано е в бележка под линия решение на ВКС в изложената насока/ с настъпването на описаните в исковата молба травматични увреждания и представляват равносилна причина за настъпване на леталния изход. Според касатора твърдението за съпричиняване следва от анализа на всички събрани в хода на производството писмени и гласни доказателства, в това число и от заключението на вещото лице - автоексперт, изготвено по съдебно-автотехническа експертиза, както и от останалите доказателства събрани в хода на делото, които изобщо не са разгледани/обсъдени от въззивния съд. Предвид изложеното се твърди, че решението на въззивния съд е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и константната съдебна практика по сходни случаи, а степента на съпричиняване е определена в значително занижен размер и противоречи на съдебната практика, съгласно която при доказано съпричиняване на вредоносния резултат с участието на самия увреден, виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения /цитирани са в бележка под линия решения на ВКС/.

4

,,3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение водили до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал.2 и ал. 3 ГПК?“

Твърди се, че по делото са събрани достатъчно доказателства, обосноваващи релевираното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване от страна пострадалия пешеходец както за настъпване на процесното ПТП, така и за вредоносните последици от него, а въззивният съд не е обсъдил в мотивите си възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, наведено от ответното дружество още с отговора на исковата молба.

Сочи се, че съгласно задължителната практика на ВКС задължението на съда да се съобрази с императивните правни норми, уредени в разпоредбите на чл.

236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК е съществено за изхода на всеки един правен спор, поради което и обосновава допускането до касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Варна, като в този смисъл е задължителната практика на ВКС, към която се причислява и постановеното определение № 1 от 06.01.2017 г., по к.гр.д. № 3594/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во гражданско отделение.

Според касатора правните въпроси от значение за изхода на делото, разрешени в обжалваното въззивно решение, са ясно и точно очертани в изложението му, същите категорично се включват в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по делото. Същевременно всички поставени въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество. Приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им, което формира общото правно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, 5 състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

По допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект.